Нийл Стивънсън
Диамантената ера (54)

Из „Буквара“: принцеса Нел навлиза в земите на крал Койот

През целия горещ следобед Нел се катерила с мъка по безкрайните криволичещи склонове. От време на време посягала и бръквала в чантата, която висяла на кръста й, вземала шепа от пепелта на Пурпур и я разпръсквала зад себе си като семена. Винаги, когато спирала да си почине, хвърляла поглед към изгорялата пустиня, която току-що била пресякла: светлокафява равнина, маркирана на някои места от червеникаво-кафяви късове вулканична скала, петна с ароматни сивкаво-зелени храсти, които висели като хлебна плесен по всички части на завет от вечния вятър. Била таила надеждата, че като изкатери предната част на тази планина, ще се издигне над праха, но той я преследвал и покривал устните и пръстите на краката й през цялото време. Когато вдишвала през носа си, това само жулело още повече пресъхналите й ноздри, поради което се била отказала да усеща миризмата на каквото и да било. В късния следобед обаче из планината се разнесъл хладен и влажен полъх, който освежил лицето й. Тя поела дълбоко от него, като се надявала да запази частица от хладния въздух, преди той да се е разнесъл надолу към пустинята. Миришел на вечнозелени растения.

Докато се катерела по склоновете, Нел отново и отново попадала на такива приятни въздушни течения, така че когато преодолеела поредния остър завой по пътя си, тя имала стимул да върви към следващия. Малките храсталаци, които обгръщали скалите и се показвали от разните пукнатини, ставали все по-големи и многобройни. Започнали да се появяват и цветя — отначало малки и бели като шепи сол, разпръснати по скалите, а след това и по-едри цветове в синьо, тъмнопурпурно и яркооранжево, които били натежали от ароматен нектар, привлякъл посипаните с жълти власинки от откраднатия прашец пчели. Чепати дъбове и ниски гъсти вечнозелени храсти хвърляли малки сенки по пътеката. Небето идвало все по-близо, а завоите по пътеката ставали все по-широки с намаляването на планинския наклон. Нел била особено щастлива, когато завоите свършили и пътеката станала съвсем права през една непокътната високопланинска ливада, обилно обсипана с пирен с пурпурни цветове и маркирана на определени места от високи борови дървета. За момент тя се изплашила, че тази морава не е нищо повече от тераса и че пред нея имало още много върхове за изкачване; тогава обаче пътеката тръгнала надолу и стъпвайки тежко при намесата на нови мускули, които поели тежестта й при слизането, Нел почти побягнала надолу през един огромен каменен блок, обсипан с мънички локвички кристално чиста вода и разпръснати петна от неразтопен сняг, докато стигнала до място, където скалата се устремявала право надолу. Тя успяла да се спре навреме и погледнала надолу като сокол-скитник към една обширна страна със сини езера и зелени планини, загърлена във въртяща се буря от сребърна мъгла.

Нел обърна страницата и я видя, точно както я бе описала книгата. Илюстрацията беше разположена на две страници — цветна рисунка, помисли си тя. Всяка една част от нея изглеждаше също толкова реална, колкото би била в киноматериал. Геометрията на цялата работа обаче беше странна, заимствала някои надреалистични трикове от класическото китайско пейзажно живописване; планините бяха твърде стръмни и продължаваха до безкрай в далечината; когато пък се взреше, Нел виждаше високи замъци по невъзможно стръмните им склонове, по чиито пилони се развяваха шарени флагове с динамични хералдични знаци: грифоните приклякаха, лъвовете ревяха, а освен това се виждаха всички най-малки подробности, макар че замъците бяха толкова надалеч. Винаги, когато погледнеше нещо, то ставаше по-голямо и се превръщаше в различна картина, а когато вниманието й намалееше — когато тя премигнеше и поклатеше глава, — гледката се връщаше към предишната обща картина.

Нел прекара дълго време в правене само на това, защото имаше най-малко десетина замъка и тя имаше усещането, че ако продължава да гледа и брои, може да се занимава с това цял живот. Не всичко обаче беше замъци: имаше планини, градове, реки, езера, птици и зверове, кервани и какви ли не други пътници.

Известно време тя гледа една група пътници, които бяха спрели каруците си в ливада встрани от пътя, бяха си направили стан и потъркваха ръце край огъня, докато един от тях свиреше народна мелодийка на малка, окичена със звънчета гайда, която се чуваше едва-едва от толкова километри разстояние. Тогава Нел си даде сметка, че книгата не беше казвала нищо от дълго време.

— И какво станало тогава? — попита тя.

„Илюстрираният буквар на младата дама“ не отговори нищо.

— Нел потърсила някакъв безопасен път надолу — зае се да импровизира тя.

Гледната й точка започна да се движи. Пред погледа й се изпречи снежно петно.

— Не, чакай! — извика тя. — Нел напъхала малко чист сняг в шишетата си за вода.

На картинката Нел видя как малките й розови ръце вземат сняг и го напъхват малко по малко в гърлото на шишето й. Когато то се напълни, тя отново постави корковата тапа (не беше необходимо Нел да дава специални указания за това) и започна да обикаля скалата, за да търси място, което не е стръмно. Това също не беше необходимо да се обяснява в подробности; в интерактива тя претърси местността доста рационално и след няколко минути намери издълбани в камъка стъпала, които се спускаха безспирно надолу, докато на едно много по-ниско място пробиваха слоя облаци. Принцеса Нел тръгна да слиза по стъпалата едно по едно.

След известно време Нел си направи един експеримент:

— Принцеса Нел слизала по стъпалата дълги часове наред.

Тя стартира една серия от застъпващи се кадри, както беше виждала да се прави в старите пасиви: гледната й точка се прехвърли върху стъпалата й и остана така в продължение на две крачки, след което се появи гледка от значително по-долу в планината, което пък беше последвано от кадър за това как принцеса Нел маха тапата от шишето си и отпива разтворен сняг; друг кадър от още по-долу; Нел седи и си почива; реещ се орел; приближаващия слой от облаци; големи дървета; слизане през мъглата; и накрая Нел стъпва изтощена по последните десет стъпала, които я отвеждат в тъмна и призрачна гора, чийто под е покрит с килим от ръждиви на цвят борови иглички. Вече беше паднал здрач и вълците бяха започнали да вият. Нел направи обичайните приготовления за през нощта, запали си огън и се уви добре за сън.

Понеже беше стигнала до подходящо за спиране място, Нел тръгна да затваря книгата. Щеше да продължи с това по-късно.

Току-що бе навлязла в земите на най-стария и могъщ от кралете-вълшебници. Множеството замъци по планините принадлежаха на всичките му графове и херцози и тя подозираше, че ще трябва да посети всички, преди да се сдобие с това, за което беше дошла. За ранна съботна сутрин приключението не бе никак кратко. Тъкмо обаче когато затваряше книгата, на страницата, която беше чела, се появиха нови думи и илюстрация, нещо, което я накара да отвори отново книгата. Показана бе врана, кацнала на един клон над принцеса Нел. Птицата държеше огърлица в човката си. Огърлицата представляваше единайсет ключа, покрити със скъпоценни камъни и навързани на позлатена верижка. Принцеса Нел я бе носила на врата си; очевидно следващият момент в приказката беше, че птицата е откраднала огърлицата, докато принцесата е спяла. Под рисунката бе изписано стихче, което враната изрецитира от клона си:

Замъци, градини, злато, скъпоценни камъни —

удоволствие са те за глупците

като принцеса Нел; но тези,

които ума си упражняват,

като крал Койот и неговите врани,

събират мъдрост зрънце по зрънце

и я скриват на места за никого незнайни.

Нел затвори книгата. Това беше прекалено напрягащо, за да мисли за него сега. Бе събирала ключовете през по-голямата част от живота си. Първия беше взела от крал Сврака, малко след като двамата с Харв бяха пристигнали в Давтейл. Останалите десет бе събирала един по един през годините, които последваха. Беше правила това, като бе пътувала до земите на кралете и кралиците-вълшебници, които притежаваха ключовете, и бе използвала триковете, научени от нощните й приятели. Всеки ключ беше идвал в ръцете й по различен начин.

Един от най-трудните за вземане ключове принадлежеше на стара кралица-вълшебница, която разгадаваше всички номера, появили се в главата на Нел, и отбиваше всичките й атаки. Накрая, обзета от отчаяние, принцеса Нел се остави на милостта на кралицата и й разказа историята за Харв, който е заключен в Черната крепост. Кралицата й направи голяма паница с пилешка супа и й подаде с усмивка ключа.

Не много по-късно Патето се запозна с един красив и млад див паток и отлетя с него, за да си направят семейство. Тогава Пурпур и принцеса Нел запътуваха само двете и това продължи няколко години. През много тъмни нощи, докато седяха около лагерния огън на пълнолуние, Пурпур учеше Нел на тайните неща от вълшебните си книги, а също така и на древното знание, което пазеше в главата си.

Напоследък бяха пътували в продължение на хиляди километри върху гърбовете на камили през една голяма пустиня, пълна с джинове, демони, султани и халифи, докато накрая стигнаха до големия палат с луковиден купол на местния крал — който лично беше джин с голяма мощ и владееше пустинята. Принцеса Нел бе измислила много сложен план за проникването им в съкровищницата на джина. За да го осъществят, двете с Пурпур трябваше да живеят в града около палата в продължение на две години и да направят много пътешествия из пустинята, за да си намерят вълшебни фенерчета, пръстени, тайни пещери и тям подобни.

Накрая принцеса Нел и Пурпур бяха проникнали във въпросната съкровищница и бяха намерили единайсетия ключ. Ала самият джин ги бе изненадал и ги бе нападнал, преобразен като огнедишащ змей. Пурпур беше превърнала себе си в гигантски орел с метални криле и нокти, които не можеха да бъдат изгорени — за голяма изненада на принцеса Нел, която никога не бе подозирала, че дружката й притежава подобни сили.

Схватката между Пурпур и джина продължи с пълна сила един ден и една нощ, като и двамата участника се превръщаха в безброй фантастични същества, правеха си множество магии един на друг, докато накрая силната крепост се превърна в развалини, пустинята беше изпепелена и опустошена в разстояние на много километри, а Пурпур и кралят-джин лежаха мъртви на пода на онова, което преди това бе представлявало съкровищница.

Нел беше взела ключа от земята, поставила го бе на верижката при останалите, кремирала бе тялото на Пурпур и бе разпръсквала пепелта й из цялата пустиня, докато вървя дни наред към планините и зелената земя, където обаче единайсетте ключа й бяха откраднати.