Нийл Стивънсън
Диамантената ера (55)

Преживяванията на Нел в училище; конфликт с госпожица Ужасян; неприятни тръпки от допълнителната учебна програма; госпожица Матисън и философията й за образованието; три приятелки поемат в различни посоки

Аглая — Блясък

Ефросина — Радост

Талия — Разцвет

По интериора и екстериора на Академията на госпожица Матисън можеха да се видят навсякъде изрисувани, издълбани и под формата на скулптури имената на трите грации, както и схващанията на най-различни хора на изкуството за трите въпросни дами. Нел не можеше да погледне накъдето и да било, без да види как някоя от тях се разхожда из поляна с диви цветя, поднася лаврови венци на достойните, осветява с факла небето или посипва лъчезарен блясък върху жадните за знания ученици.

За Нел любимата част от учебната програма беше Талия, на която й се полагаше един час сутрин и един час следобед. Когато госпожица Матисън подръпваше веднъж старото въже, което висеше на камбанката, и произвеждаше един-единствен печален звън из целия двор, Нел и другите момичета в нейния клас ставаха, правеха реверанс на учителката си, тръгваха една по една по коридора към двора, след което се разпръсваха в хаотичен бяг, за да стигнат до залата за физическа култура, където събличаха тежките си, дерящи и сложни униформи и навличаха по-леки, по-свободни, дерящи и сложни униформи, които им даваха повече свобода на действията.

Учебният курс по Разцвет се водеше от госпожица Раманужан или някоя от асистентките й. Обикновено сутрин правеха нещо силово — например, хокей на трева — а следобед нещо грациозно — като бални танци — или конкретно — например, смехотворните упражнения за това как една истинска дама трябва да върви, стои или седи.

Блясък беше в отдела на госпожица Матисън, макар че тя почти винаги оставяше обучението в ръцете на асистентките си, докато сама редовно обикаляше различните класни стаи на инвалидния си стол от дърво и ракита. Докато траеше часът по Блясък, момичетата се разпределяха на групички по шест-седем, за да отговарят на въпроси или да решават задачи, поставени им от учителките: например, преброяваха колко вида цветя и животни могат да се открият на един квадратен метър от гората зад училището. Изиграваха по една сцена от някоя пиеса на древногръцки. Използваха интерактивен симулатор, за да моделират домашното стопанство на едно племе от лакота преди и след въвеждането на конете. Проектираха прости машини с един уред за нанообработка и се опитваха да ги компилират в синтетичния компилатор и да ги пуснат в действие. Тъчеха брокат и произвеждаха порцелан, както бяха правели китайските дами навремето. А освен това трябваше да се научи цял един океан от история: първо библейска, древногръцка и римска, а след това и историята на много други народи по света, които служеха най-вече като фон за Историята на англоговорящите народи.

Беше много любопитно, че последният предмет не бе част от програмата по Блясък; беше оставен изцяло в ръцете на госпожица Ужасян, която бе господарката на Радостта.

Освен двете едночасови занимания всяка сутрин и всеки следобед, госпожица Ужасян разполагаше с вниманието на целия ученически състав веднъж сутрин, веднъж на обяд и веднъж вечер. През това време основната й функция беше да въвежда ред сред учениците; публично да възпитава тия овце, които така се бяха разхайтили от последното им общо събиране; да ги дарява с всички случайни прозрения, които я бяха осенили напоследък; и накрая, с преподобен глас да дава думата на отец Кокс — местния викарий, който повеждаше ученичките в обща молитва. Освен това госпожица Ужасян разполагаше с всички ученички по два часа всяка неделна сутрин и имаше правото да ги държи и по осем часа в събота, ако случайно решеше, че имат нужда от допълнителни напътствия.

Първият път, когато Нел седна в една от класните стаи на госпожица Ужасян, тя откри, че чинът й е поставен съвсем целенасочено точно зад този на друго момиче така, че да не може да вижда нищо друго, освен панделката на момичето. Нел стана, опита се да го премести и разбра, че той е застопорен за пода. Всъщност всички чинове бяха поставени в идеална подредба така, че да гледат в една и съща посока — което ще рече към госпожица Ужасян или една от двете й асистентки — госпожица Посудова и госпожица Блюдова.

Госпожица Посудова им преподаваше История на англоговорящите народи, която започваше с римляните и продължаваше с норманския завоевателен поход, Великото преселение, Войната на розите, Ренесанса и Гражданската война; в стихията си обаче влизаше, едва когато стигнеше до управлението на крал Джордж, на което място тя изпадаше в ярост, докато обясняваше недостатъците на този монарх-сифилистик, който вдъхновил правилно мислещите американци да се отделят отвратени. Изучаваха най-гадните части от Дикенс, за който госпожица Посудова много внимателно обясни, че се наричало Викторианска литература, защото била написана по време на управлението на кралица Виктория I, но всъщност била за предвикторианската епоха и че обичаите на оригиналните викторианци — тези, които били построили старата Британска империя — били всъщност реакция срещу онова особено неприятно поведение, с което се славели родителите и прародителите им, и толкова убедително обрисувано от Дикенс — техният най-популярен романист.

Всъщност момичетата трябваше да седят на чиновете си и да играят в няколко интерактива, които показваха какво е било да се живее по онова време: по принцип не много хубаво, дори ако се избереше опцията, която изключваше всички възможни болести. В този момент се намесваше и госпожица Блюдова, която трябваше да каже, че ако си мислите, че това е страшничко, то вижте само как са живеели бедните хора в края на двайсети век. И наистина, след като на ученичките им беше разказано как е живеело едно дете в самия Вашингтон, окръг Колумбия през деветдесетте години на двайсети век, повечето от тях трябваше да се съгласят, че биха предпочели приют за бедни в пред-Викторианска Англия пред същото в края на двайсети век.

Всичко казано дотук подготвяше почвата за едно паралелно изследване в три части на Британската империя, Америка преди Виетнам и най-нова и съвременна история на Нова Атлантида. По принцип госпожица Блюдова се занимаваше с по-съвременните неща, както и всичко, което имаше някаква връзка с Америка.

Госпожица Ужасян се оправяше с голямата отплата в края на всеки час и на всяка учебна част. Тя нахълтваше, за да обясни до какво заключение е трябвало да стигнат и да се увери, че всички са стигнали до него. Имаше освен това навика да се спуска като хищник в класната стая и да ожулва кокалчетата на всяко момиче, което си позволяваше да шепти, да прави физиономии на учителките, да подава бележки, да си драска нещо, да се заплесва, да се върти, да се чеше, да си бърка в носа, да въздиша или да се е отпуснало на чина.

Очевидно тя седеше в подобния си на килер кабинет в съседство с класната стая и ги наблюдаваше на монитори. Един ден в часа по Радост Нел с неохота попиваше една лекция върху Програмата за вземане и даване под наем. Когато чу зад себе си как скърцащата врата на кабинета на госпожица Ужасян се отваря със замах, и тя като всички останали момичета потисна паническия порив да се огледа назад. Нел чу приближаването на токчетата на госпожица Ужасян по нейната пътека, чу и свистенето на линийката и изведнъж кокалчетата на ръцете й изтръпнаха от болка.

— Оправянето на прическата е лично, а не обществено занимание, Нел — каза госпожица Ужасян. — Другите момичета знаят това; надявам се, че вече и ти го знаеш.

Лицето на Нел пламна и тя обгърна болната си ръка със здравата, за да направи нещо като превръзка. Не можеше да разбере какво става, докато едно от другите момичета не улови погледа й и не направи движение като с отвертка с показалеца си по посока на едното си слепоочие: очевидно Нел бе навивала кичурче коса около пръста си, което правеше много често, докато четеше „Буквара“ или пък мислеше усилено за нещо.

Линийката беше толкова мека форма за въвеждане на дисциплина в сравнение с един истински пердах, че в началото тя не гледаше на нея сериозно и първите няколко пъти й беше дори смешно. С течение на времето обаче преживяването като че ли започна да става все по-болезнено. Или Нел ставаше прекалено разглезена, или — което беше по-вероятно — пълните измерения на наказанието бяха започнали да й стават ясни. В началото тя беше такъв аутсайдер, че нищо не бе имало значение. Ала когато започна да изпъква в другите часове и да натрупва уважението на другите ученички и учителките, усети, че разполага с гордост, която може да загуби. Една част от нея искаше да се разбунтува, да отхвърли всичко от себе си, за да не може то да бъде използвано срещу нея. Другите часове обаче й харесваха толкова много, че не можеше да понесе мисълта да се раздели с тях.

Един ден госпожица Ужасян реши да отдели цялото си внимание на Нел. В това нямаше нищо необичайно — беше си съвсем стандартна мярка да си набелязва отделни ученички за интензивно прилагане на правилата върху тях. До края на часа оставаха още двайсет минути и госпожица Ужасян вече бе поразила дясната ръка на Нел за това, че си върти масурчета коса около пръста, а лявата, че си е гризала ноктите, когато Нел осъзна с ужас, че се чеше по носа, а госпожица Ужасян стои на пътечката и я фиксира с ястребов поглед. Нел веднага пъхна ръцете си под чина и ги положи върху скута си.

Госпожица Ужасян се отправи съвсем тенденциозно към нея — трак-трак-трак.

— Дясната ръка, Нел — каза тя, — веднага тук горе.

И посочи с линийката си едно място, чиято височина беше съвсем удобна за атаката — доста над чина, за да може всички в стаята да видят какво става.

Нел се поколеба за секунда, след което извади ръката си изпод чина.

— Малко по-високо, Нел — нареди госпожица Ужасян.

Нел повдигна още малко ръката си.

— Още два сантиметра и ще стане идеално, струва ми се — каза госпожицата, наслаждавайки се на ръката, сякаш е направена от мрамор и е наскоро изровена от древногръцки храм.

Нел не можа да се накара да вдигане още ръката си.

— Още два сантиметра, Нел — настоя госпожица Ужасян, — за да могат другите момичета да наблюдават и да се учат заедно с теб.

Нел повдигна ръката си съвсем мъничко.

— Това беше доста по-малко от два сантиметра — възнегодува госпожица Ужасян.

Другите момичета в класната стая започнаха да хихикат — всички бяха извърнали лица към Нел, при което тя виждаше вълнението им и изведнъж и госпожица Ужасян, и линийката й станаха маловажни в сравнение с останалите момичета. Нел повдигна ръката си с два сантиметра, видя замахването с крайчеца на окото си, чу изсвистяването. В последния момент, като под действието на някакъв импулс, тя извъртя дланта си, хвана линийката, стисна я и я извъртя по начина, на който я беше научил Доджо, при което пръстите на госпожица Ужасян така се извиха, че тя се принуди да я пусне. Нел вече държеше линийката в ръцете си, госпожица Ужасян беше обезоръжена.

Опонентката й бе доста едра жена, по-висока от средното, доста натежала върху токчетата си, от типа учители, самата плът на които се превръща в обект на смъртно страхопочитание дори сред най-палавите ученици и чиито хигиенни особености — предразположеността към пърхот, редовно поизтритото червило и малките локвички събрана слюнка в ъгълчетата на устата — са надвиснали в представата на учениците по-застрашително от Великите пирамиди или експедицията на Люис и Кларк. Като всички жени, и госпожица Ужасян се ползваше от предимството да няма външни гениталии, поради което на Нел щеше да й бъде по-трудно да я обезсили, но въпреки това Нел можеше да измисли поне една дузина начини да я превърне в кървава купчина на пода, при което нямаше да загуби повече от четвърт минута за цялата работа. Докато прекарваше времето си с управителя Муър, тя беше забелязала интереса на благодетеля си към войната и оръжията и бе подновила собствения си интерес към бойните изкуства. Върна се на страниците с разказа на Динозавър и беше доволна, но не и изненадана, че Доджо продължаваше да дава уроци от мястото, докъдето бяха стигнали двамата с маймунката Бел.

Докато мислеше за своя приятел Динозавъра и сенсея си Доджо, Нел изведнъж усети срам, който беше много по-дълбок от всичко, което можеха да предизвикат госпожица Ужасян или кикотещите се момичета. Госпожица Ужасян беше една глупава трътла, а съученичките й — сополиви куклички, но Доджо й беше приятел и учител, винаги я бе уважавал и й бе давал пълното си внимание, а също така я беше научил на смиреност и самодисциплина. Сега бе изопачила учението му, за да вземе линийката на госпожица Ужасян. Нищо не можеше да я засрами повече.

Тя подаде обратно линийката, вдигна ръка високо във въздуха, след което чу, но не усети ударите, които бяха около десетина.

— Очаквам те в кабинета си след вечерната молитва, Нел — каза госпожица Ужасян, като свърши.

— Да, госпожице Ужасян — отвърна Нел.

— Какво толкова сте зяпнали, момичета? — намеси се госпожица Блюдова, която отговаряше за класа този ден. — Обърнете се и внимавайте! — И с това всичко свърши. През останалата част на часа Нел остана неподвижна на чина си като изваяна от гипсов блок.

Разговорът й с госпожица Ужасян в края на деня беше кратък и експедитивен, без каквото и да било насилие или истерични изцепки. Нел беше информирана, че представянето й на етапа „Радост“ от учебната програма е толкова слабо, че е изправена пред реалната опасност от пропадане на изпита, а също така и изхвърляне от училище, поради което единствената надежда, която й оставаше, можеше да бъде постигната само ако взема допълнителните осем часа всяка събота.

На Нел страшно й се искаше да откаже. Събота беше единственият ден от седмицата, в който въобще не трябваше да ходи на училище. Тя винаги прекарваше целия ден в четене на „Буквара“, обикаляне из полетата и горите около Давтейл или посещаваше Харв в Земите под аренда.

Тя усещаше, че заради собствените си грешки беше съсипала живота си в Академията на госпожица Матисън. Допреди известно време часовете на госпожица Ужасян не бяха представлявали нищо повече от обичайно неприятно преживяване — нещо, което й беше писано и трябваше да изтърпява, за да може да се наслаждава на приятните занимания в учебната програма. Връщаше се в мислите си два месеца по-назад, когато редовно се прибираше вкъщи със запален ум от малките нещица, които бе научила в часовете по Блясък, и когато заниманията по Радост бяха само едно неясно петно по ръба на ежедневието й. През последните седмици обаче, поради някаква незнайна причина госпожица Ужасян бе заемала все повече и повече място върху хоризонта на ежедневието й в училище. И по някакъв начин госпожица Ужасян беше прочела мислите й и бе избрала най-подходящия момент, за да започне кампанията си на унижение. Беше изчислила днешните събития просто идеално. Извадила бе на повърхността най-дълбоко скритите чувства на Нел, също като някой майстор-касапин, който вади на показ вътрешностите на животното само с един-два точно премерени удара на ножа. И сега всичко беше съсипано. Академията на госпожица Матисън бе изчезнала и на нейно място беше дошла Къщата на ужасите на госпожица Ужасян, а за Нел нямаше начин да избяга от тази къща, без да се предаде — нещо, което приятелите й от Буквара й бяха казвали никога да не прави.

Името на Нел се появи на дъската в предната част на класната стая, която беше озаглавена с големи метални букви УЧЕНИЧКИ ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНО ОБУЧЕНИЕ. В рамките на няколко дни към нейното име се присъединиха още две: Фиона Хакуърт и Елизабет Финкъл-Макгроу. Обезоръжаването на страховитата госпожица Ужасян от страна на Нел вече се бе превърнало в устно разнасяна легенда, а двете й приятелки така се бяха вдъхновили от акта й на неподчинение, че бяха направили всичко възможно, за да се забъркат и те в някаква неприятност. Сега трите най-добри ученички в Академията на госпожица Матисън бяха обречени на програмата за допълнително обучение.

Всяка събота Нел, Фиона и Елизабет пристигаха в училище в осем часа, влизаха в стаята и сядаха на първата редица на близки един до друг чинове. Това беше част от дяволския план на госпожица Ужасян. Някой по-неопитен мъчител би разположил трите момичета колкото е възможно по-далеч едно от друго, за да не могат да си говорят помежду си, но госпожица Ужасян искаше да седят точно една до друга, за да са по-изкушени да си пишат и пускат бележки.

В стаята нямаше учител по никое време. Предполагаха, че ги наблюдават на монитори, но никога не знаеха със сигурност. Когато влизаха в стаята, всяка от тях намираше по един куп книги на чина си — стари книги, подвързани в изтъркана кожа. Задачата им беше да преписват книгите на ръка и да оставят готовите страници на бюрото на госпожица Ужасян прилежно подредени, преди да напуснат училище. Обикновено книгите представляваха протоколи от заседанията на Камарата на лордовете от деветнайсети век.

На седмата събота Елизабет Финкъл-Макгроу изведнъж остави писалката си, затвори книгата с трясък и я запрати към стената.

Нел и Фиона не можаха да се сдържат и прихнаха. Елизабет обаче не изглеждаше като да е в много безгрижно настроение. Старата книга едва се бе приземила на пода, когато Елизабет хукна към нея и започна да я рита. С всеки ритник от устата й изскачаше по един силен вик. Книгата приемаше акта на насилие съвсем пасивно, което докара Елизабет до още по-голяма ярост; тя падна на колене, отвори корицата със замах и започна да съдира цели глави.

Изведнъж Нел и Фиона се спогледаха със сериозни изражения на лицата. Ритането беше започнало доста забавно, но и двете се чувстваха доста притеснени от късането на страниците.

— Елизабет! Престани! — каза Нел, но Елизабет не показваше никакви признаци да я е чула. Нел изтича при нея и я прегърна Отзад. Фиона се втурна след секунда и вдигна книгата.

— По дяволите да върви всичко! — ръмжеше Елизабет. — Пет пари не давам за никоя от тия проклети книги, и за „Буквара“ също!

Вратата се отвори с трясък. Госпожица Ужасян влезе с тежки крачки, отмести Нел с един замах, постави двете си ръце върху раменете на Елизабет и я избута към вратата.

Няколко дни по-късно Елизабет замина на дълга ваканция с родителите си, през която се прехвърляха от един анклав в друг с частния кораб на семейството, после минаха през Тихия океан и Северна Америка и накрая стигнаха до самия Лондон, където се установиха за няколко месеца. През първите няколко дни Нел получи едно писмо от нея, а Фиона — две. След това не получиха никакъв отговор на писмата си и накрая спряха да се опитват да я достигнат. Името на Елизабет беше махнато от списъка на ученичките за допълнителната програма.

Нел и Фиона продължиха да дерзаят. Нел беше стигнала до това състояние, в което можеше по цял ден да преписва старите книги, без всъщност да запомни нито една дума. През първите седмици на допълнителното обучение тя бе изплашена; всъщност беше се изненадала от нивото на собствения си страх и беше стигнала до извода, че Авторитетът — дори когато се прилага без насилие, може да бъде също толкова разстройващо нещо, колкото всичко, на което бе станала свидетел през предишните години от живота си. След инцидента с Елизабет тя беше отегчена в продължение на много месеци, след това бясна за известно време, докато не си даде сметка в един разговор с Патето и Пурпур, че собственият й гняв я яде отвътре. Поради това положи съзнателни усилия и се върна към състоянието на отегчение.

Причината, поради която беше побесняла, се състоеше в това, че преписването на книгите си бе непростимо губене на време. Безкрайни бяха нещата, които можеше да научи от четенето на „Буквара“ през всичките тези осем часа. Поради същата причина и нормалната програма на Академията на госпожица Матисън също щеше да си върви като хората. Измъчваше я ирационалността на това място.

Един ден тя се върна от умивалнята и видя с изненада, че Фиона не е преписала и една страница, макар че бяха прекарали там няколко часа.

След този случай Нел започна редовно да наглежда колко страници е изписала Фиона. Забеляза, че Фиона не спираше да пише, но не обръщаше никакво внимание на старите книги. При завършването на всяка страница тя я сгъваше и я поставяше в чантичката си. От време на време спираше, взираше се през прозореца с отнесен поглед няколко минути, след което подновяваше писането си; или пък поставяше и двете си ръце на лицето си и започваше да се поклаща напред-назад в стола си, преди да се отдаде на дълго писане, което можеше да покрие няколко страници за също толкова минути.

Госпожица Ужасян се понесе из стаята един късен следобед, взе купа с изписани страници от чина на Нел, прехвърли ги набързо и позволи на брадичката си да изпише дъга от няколко градуса. Това почти незабележимо подобие на кимване беше нейният начин да каже, че Нел е освободена за деня. Нел бе разбрала, че един от начините, по които госпожица Ужасян показваше властта си над момичетата, беше да дава израз на желанията си чрез възможно най-трудно забележимите знаци, поради което подсъдимите й бяха принудени да я гледат напрегнато през цялото време.

Нел си тръгна; след като направи няколко крачки по коридора обаче, тя се обърна, промъкна се до вратата и надникна през прозорчето й в класната стая.

Госпожица Ужасян беше извадила сгънатите листове от чантата на Фиона и сега ги четеше, докато ходеше напред-назад из стаята с ритъма на бавно полюшващо се махало — едно опустошително и застрашително движение. Фиона седеше на стола си с наведена глава и свити напред рамене, като да се предпази от нещо.

След като чете страниците цяла вечност, госпожица Ужасян ги остави на бюрото си и направи кратко изказване, като поклащаше главата си с безнадеждно разочарование. После се обърна и излезе от стаята.

Когато Нея стигна до Фиона, раменете на последната продължаваха да потръпват безмълвно. Нел обгърна Фиона с ръце, която накрая започна да си поема дъх на пресекулки. През следващите няколко минути стигна постепенно до онзи етап на плаченето, в който тялото като че ли се подува и започва да се дави в собствените си флуиди.

Нел потисна желанието си да прояви нетърпение. Като всички останали момичета, и тя знаеше, че бащата на Фиона бе изчезнал няколко години преди това и не се беше върнал. Носеха се слухове, че е на официална и много важна мисия; с течение на времето обаче тази представа постепенно отстъпи пред подозрението, че се е случило нещо неописуемо. Най-лесното за Нел щеше да бъде да изтъкне, че тя самата е минала през много по-лоши неща. Като виждаше обаче колко е нещастна Фиона, тя трябваше да преосмисли възможността в момента Фиона да е в много по-лоша ситуация.

Когато майката на Фиона дойде да я вземе с една малка кола и видя зачервеното, подпухнало лице на дъщеря си, върху нейното собствено се появи изражение на дива ярост и издърпа Фиона настрана, без да погледне повече към Нел. Фиона се появи на следващия ден в църквата така, сякаш нищо не се бе случило и не каза нищо на Нел по този въпрос през следващата седмица. Всъщност Фиона и без това не казваше почти нищо на когото и да било, защото по-голямата част от времето си вече прекарваше в мечтаене.

Когато Нел и Фиона се появиха в седем часа на другата събота, бяха много изненадани да открият, че в предната част на стаята ги очаква госпожица Матисън, отпуснала се в инвалидния си стол от дърво и ракита, загърната в термообразуващо наметало. Куповете с книги, хартията и писалките ги нямаше, а имената на момичетата бяха махнати от дъската в предната част на стаята.

— Днес е чудесен пролетен ден — каза госпожица Матисън. — Хайде да посъберем малко попадийно семе.

Пресякоха спортните игрища към ливадата, където растяха дивите цветя, като двете момичета вървяха, а столът на госпожица Матисън я возеше на компютъризираните си колела с много спици.

— Изваяната Спам — измърмори госпожица Матисън като че само на себе си.

— Извинете ме, госпожице Матисън? — попита Нел.

— Просто гледах колелата на стола и си спомних една реклама от моята ранна младост — обясни госпожица Матисън. — Навремето бях като фурия. Летях на скейтборда си из улиците. Сега пак съм на колела, но малко по-различни. Страхувам се, че се сдобих с малко повечко рани и драскотини в началото на кариерата си.

 

 

— Чудесно нещо е човек да е умен и вие не трябва никога да забравяте това, нито пък да се опитвате да бъдете други. Онова обаче, което научавате с порастването си, е, че по света има още няколко милиарда хора, които също се опитват да бъдат умни. Каквото и да правите в живота ви, то със сигурност ще се изгуби — ще бъде погълнато от океана, — ако не го правите с хора, които мислят като вас, които ще запомнят вашите постижения и ще ги развият по-нататък. Точно заради това светът е разделен на племена. Има множество по-малки филозони и три Велики. Кои са Великите?

— Нова Атлантида — отвърна Нел.

— Нипония — допълни Фиона.

— И Хан — довършиха двете заедно.

— Правилно — каза госпожица Матисън. — Обикновено включваме Хан в този списък заради огромните му размери и възраст — макар че напоследък той страда от вътрешно разстройство. Някои включват и Индустан, макар че други го възприемат като неспокойна и разнообразна смесица от микроплемена, събрани заедно на едно място по формула, която ние не можем да разгадаем. Значи, навремето вярвахме, че онова, което човешкият ум може да постигне, се определя от генетични фактори. Това са глупости, разбира се, но звучеше убедително в продължение на много години, защото разликите между отделните племена бяха толкова очевидни. Сега разбираме, че всичко е на културна основа. Това е в крайна сметка смисълът на термина култура — група хора, които Споделят общи придобити характеристики. Информационните технологии освободиха културите от необходимостта да притежават определени части земя, за да се развиват; сега можем да живеем където си поискаме. Общият икономически протокол е този, който определя как да става това. Някои култури процъфтяват; други — не. Някои ценят високо рационалната гледна точка и научните методи; други — не. Някои поощряват свободата на израза, а други я потискат. Единственото общо нещо между тях е, че ако не се развиват, ще бъдат погълнати от други. Всичко, което са построили, ще бъде сринато; всичко, което са постигнали, ще бъде забравено; всичко, което са научили и изписали, ще бъде разнесено от вятъра. В миналото беше лесно да се помни това поради постоянната необходимост от защита на границите. В днешно време обаче се забравя прекалено лесно. Нова Атлантида, като много други племена, се развива до голяма степен благодарение на образованието си. Това е причината за съществуването на тази Академия. Тук вие развивате телата си посредством физически упражнения и танци, а ума си — като работите над определени задачи. И изведнъж се оказвате в часа на госпожица Ужасян. Каква е целта на този час? Кой ще каже? Хайде де, говорете. Няма да си навлечете неприятности, каквото и да ми кажете сега.

След известно колебание Нел призна:

— Не съм сигурна, че въобще има някаква цел.

Фиона просто я гледаше и се усмихваше тъжно.

Госпожица Матисън също се усмихна.

— Не си много далеч от истината. Етапът от учебната програма, с който се занимава госпожица Ужасян, е опасно близко до момента, в който няма да съдържа абсолютно нищо. Тогава защо се занимаваме с него?

— Представа си нямам — отвърна Нел.

— Когато бях дете, ходех на курс по карате — каза госпожица Матисън за голяма изненада на момичетата. — Отпаднах след няколко седмици. Не можех да го понасям. Мислех, че сенсеят ще ме научи как да се защитавам, когато съм на улицата със скейтборда си. Първото нещо, което той ме накара да направя обаче, бе да мета пода. След това ми каза, че щом искам да се защитавам, да съм си купела пушка. Отидох на другата седмица и той пак ме накара да мета пода. Спуквах се от метене. Кажете ми сега какъв беше смисълът на всички това?

— Да се научите на смирение и самодисциплина — отвърна Нел. Тя самата се беше научила на това от Доджо преди много време.

— Точно така. Това са морални качества. Моралните качества са тези, върху които се гради едно общество в крайна сметка. Целият просперитет и технологични постижения не вършат никаква работа без тази основа — научихме го в края на двайсети век, когато стана старомодно да се учат такива неща.

— Но как можете да кажете, че това е морално? — възкликна Фиона. — Госпожица Ужасян не е морална. Толкова е жестока.

— Госпожица Ужасян не е от хората, които бих поканила в къщата си на вечеря. Не бих я наела и като гувернантка за децата си. Нейните методи на мен не са ми присъщи. Хора като нея обаче са незаменими. Най-трудното нещо на света е да накараш образованите западняци да се придържат един към друг — продължи госпожица Матисън. — Това им е работата на хора като госпожица Ужасян. Трябва да им простим недостатъците. Тя е като въплъщение на божество — вие, деца, какво знаете за въплъщенията на божества? Тя е физическият израз на един принцип. Този принцип е, че извън уютните и добре защитени граници на нашата филозона съществува един жесток свят, който ще дойде и ще ни нарани, ако не внимаваме. Не е лесна нейната работа. На всички трябва да ни е жал за госпожица Ужасян.

Набраха големи букети от попадийно семе със светло и тъмно виолетови цветове и се върнаха в училището, където ги поставиха във вази във всяка стая, а най-големия букет оставиха в кабинета на госпожица Ужасян. След това пиха чай с госпожица Матисън, а после всеки се прибра у дома.

Нел не можа да се съгласи с това, което беше казала госпожица Матисън; откри обаче, че след този разговор нещата станаха много по-прости. Сега вече неовикторианците й бяха съвсем ясни. Обществото се бе превърнало по някакъв магически начин в подредена система, също като елементарните компютри, които конструираха в училище. Сега, когато Нел вече знаеше всички правила, тя можеше да я накара да прави каквото пожелае.

„Радост“ придоби предишното си положение на съвсем леко неприятно преживяване, което оставаше само по периферията на чудесните учебни дни. Госпожица Ужасян я застигаше с линийката си от време на време, но въобще не толкова често, дори когато се чешеше или отпускаше на чина.

На Фиона Хакуърт й беше по-трудно и само след няколко месеца отново бе в списъка за допълнително обучение. Няколко месеца по-късно тя съвсем престана да идва на училище. Обявено беше, че двете с майка й се преместили да живеят в Атлантида/Сиатъл, а адресът й бе поставен на стената в залата за тези, които искаха да й пишат писма.

Нел обаче подочу разни работи за Фиона от другите момичета, които бяха подслушали разговорите на родителите си. След като бяха изминали година-две от отпътуването й, се разнесе слухът, че майка й получила развод — нещо, което в тяхното племе ставаше само в случаите на изневяра или насилие. Нел написа на Фиона дълго писмо, в което й казваше, че ужасно съжалява, ако баща й е бил груб с нея, и че й предлага подкрепата си, ако нещата стоят така. Няколко дни по-късно тя получи кратко съобщение, в което Фиона защитаваше баща си срещу всички обвинения. Нел написа ново писмо, за да се извини, но повече не получи никаква вест от Фиона Хакуърт.

Около две години по-късно новинарските линии се изпълниха със смайващи съобщения за младата наследница Елизабет Финкъл-Макгроу, която била изчезнала от фамилното имение в покрайнините на Лондон и уж била забелязана в Лондон, Лос Анджелис, Хонконг, Маями и множество други места в компанията на хора, за които се подозирало, че са висши служители в „Криптнет“.