Нийл Стивънсън
Диамантената ера (41)

Принцеса Нел в града на крал Сврака; проблеми с една хиена; историята на Питър; Нел си има работа с някакъв непознат

Градът на крал Сврака бил по-страшен за принцеса Нел от която и да било дива пустош, поради което тя по-скоро била готова да повери живота си в лапите на дивите зверове, отколкото в ръцете на повечето хора там. Опитали се да поспят на една приятна полянка с дървета насред града, която напомняла на принцеса Нел за полянките на Омагьосания остров. Но още преди да успеят да се настанят, се появила една ръмжаща хиена с червени очи и окървавени зъби, която веднага ги прогонила.

— Може би ще успеем да се промъкнем обратно на полянката, когато стане тъмно и хиената няма да може да ни види — предложила Нел.

— Хиената може да ни вижда по всяко време, дори и на тъмно, защото вижда инфрачервената светлина, която идва от телата ни — обяснила Пурпур.

Накрая Нел, Питър, Патето и Пурпур намерили място да се подслонят в едно поле, където живеели и други хора. Патето направило малък бивак и запалило огън и всички яли супа, преди да си легнат. Но колкото и да се опитвала, принцеса Нел не могла да заспи. Видяла, че и зайчето Питър не може да заспи; през цялото време то просто седяло с гръб към огъня и гледало в тъмното.

— Защо гледаш само в тъмното, а не като нас — към огъня? — попитала го Нел.

— Защото опасностите идват от тъмното — отвърнал Питър, — а от огъня идват само илюзии. Когато бях малко зайче, което забягна от дома си, това бе първият урок, който научих.

След това Питър разказа историята на собствения си живот, също както по-рано бе направил Динозавър на страниците на „Буквара“. Разказваше как заедно с братята си избягал от къщи и как били преследвани от разни котки, лешояди, невестулки, кучета и хора, които гледали на тях не като на безобидни малки авантюристи, а като на обяд. Питър бил единственият, който оцелял, защото бил най-умният.

— Реших, че един ден ще отмъстя за братчетата си — завършил Питър.

— И отмъсти ли?

— Е, това също е една много дълга история.

— Разкажи ми я! — настояла принцеса Нел.

Но преди Питър да успее да подхване следващата част от разказа си, чули, че към тях се приближава някакъв странник.

— Трябва да събудим Патето и Пурпур — казал Питър.

— О, остави ги да поспят — не се съгласила Нел. — Нека малко да си починат, а и освен това този странник не изглежда кой знае колко лош.

— А как точно изглежда един лош странник? — попитал Питър.

— Ти вече знаеш — като невестулка или лешояд — отговорила му принцеса Нел.

— Привет, млада госпожице — казал странникът, който бил облечен в скъпи дрехи и имал по себе си много украшения. — Не можах да не забележа, че сте нови в града на крал Сврака и нямате кой знае какъв късмет. Не мога да си седя в удобната и топла къща и да си ям обилната вкусна храна, без да се чувствам виновен като знам, че вие стоите тук навън и страдате. Няма ли да дойдете с мен и да ми позволите да се погрижа за вас?

— Няма да оставя приятелите си — отвърнала му принцеса Нел.

— Разбира се, че не — въобще нямах предвид това — рекъл странникът. — Колко жалко, че са заспали. Я да видим, хрумна ми нещо! Вие идвате с мен, вашето приятелче зайчето остава тук, за да пази спящите ви другари, докато аз ви показвам дома си. За да се убедите, че не съм някакъв зловещ странник, който се опитва да ви измами, както става в тъпите приказки за деца, които ги четат само бебетата. Вие не сте малко бебе, нали?

— Не, струва ми се, че не — отвърнала принцесата.

— Тогава елате с мен, изслушайте ме, проверете ме и ще видите, че ще се окажа един много добър човек, след което ще се върнем да вземем останалите от групичката ви. Хайде, няма смисъл да си губим времето!

На принцеса Нел й било много трудно да откаже на странника.

— Не тръгвай с него, Нел! — предупредил я Питър.

Накрая обаче Нел тръгнала с непознатия. Дълбоко в сърцето си знаела, че не трябва, но нямала много ум в малката си главичка, а и нали била малко момиченце, та не знаела как да откаже на един възрастен чичко.

В този момент историята стана много интерактивна. Нел остана в нея известно време, като опитваше най-различни неща. Понякога мъжът й даваше да пие нещо и тя заспиваше. Ако пък откажеше да пие, той я хващаше и връзваше. Каквото и да станеше, мъжът винаги се оказваше пират или пък продаваше принцеса Нел на други пирати, които не я пускаха никъде. Нел опита всички трикове, за които се сети, но сякаш интерактивът беше направен така, че веднъж щом бе решила да тръгне с непознатия, нищо не можеше да попречи на пиратите да я направят своя робиня.

След десетия или дванайсетия опит тя хвърли книгата в пясъка и се отпусна върху нея разплакана. Плачеше безмълвно, за да не се събуди Харв. Плака дълго, защото не виждаше причина да спира, понеже усещаше, че сега е хваната в капан, също както беше принцеса Нел в книгата.

— Ей — чу тя много нежен мъжки глас. В началото помисли, че гласът идва от „Буквара“ и не му обърна внимание, защото беше ядосана на книгата.

— Какво има, малко момиченце? — попита я гласът. Нел се опита да вдигне поглед към източника му, но единственото, което видя, беше размазаната светлина от медиатроните, която проникваше през сълзите й. Тя изтри очи, но по ръцете й беше полепнал пясък. За момент се сепна, защото си даде сметка, че при тях определено има някой — възрастен мъж, а тя беше сляпа и безпомощна.

Накрая успя да го погледне. Бе приклекнал на около два метра от нея, което беше безопасно разстояние, и я гледаше с набръчкано от загриженост чело.

— Не виждам защо трябва да плачеш — каза той. — Не може да е чак толкова лошо.

— Кой сте вие? — попита го Нел.

— Просто един приятел, който иска да ти помогне. Ела — каза мъжът и махна с глава към брега. — Трябва да поговоря с теб, а не искам да будя приятелчето ти.

— За какво да ми говорите?

— За това как да ти помогна. Хайде де, искаш ли да ти помогна или не?

— Разбира се — отвърна Нел.

— Добре. Хайде тогава — каза непознатият и стана. Той направи крачка към Нел, наведе се и подаде едната си ръка.

Нел протегна лявата си ръка към него и в последната секунда запрати шепа пясък в лицето му с дясната.

— Мамка му! — изпсува непознатият. — Малка кучко, ще ми паднеш!

Нунджагото както винаги беше под главата на Харв. Нел го издърпа оттам и се извърна към непознатия, като силно завъртя цялото си тяло и сви китката си в последната секунда, както я беше учил Доджо. Краят на нунджагото удари непознатия по лявото коляно като стоманена кобра и Нел чу как нещо изпука. Непознатият изкрещя невероятно високо и се търкулна в пясъка. Нел завъртя нунджагото, докато звукът не заприлича на равно жужене и се прицели в слепоочната кост на непознатия. Преди да успее да нанесе удар обаче, Харв хвана китката й. Свободният край на оръжието излезе от контрола й и я фрасна по веждата, при което тя се цепна, а цялото тяло на Нел се превърна в едно ужасно и непоносимо главоболие. Щеше й се да повърне.

— Добър удар, Нел — каза Харв, — но сега трябва да се омитаме оттук.

Тя си грабна „Буквара“. Двете деца побягнаха по брега, като прескачаха сребристите ларви, които проблясваха шумно на медиатронното отражение.

— Ченгетата вероятно вече са по петите ни — обади се Харв. — Трябва да отидем някъде.

— Вземай едно от ония одеяла — извика му Нел. — Хрумна ми нещо.

Бяха оставили своето одеяло във временния си бивак. До морската дига имаше кош за боклук, от който се подаваше едно захвърлено, което Харв грабна, докато тичаха и го нагъна надве-натри.

Нел отведе Харв до тясната ивица с дървета. Намериха пътя до малката пещера, където бяха спрели по-рано същия ден. Този път Нел зави и двамата с одеялото, след което хубаво го загърнаха под себе си, за да се получи нещо като мехур. Почакаха тихо минута, после пет, после десет. От време на време чуваха тънкото виене на някоя решетка, която минаваше покрай тях, но никога не се спираше и преди да разберат, вече бяха заспали.