Нийл Стивънсън
Диамантената ера (44)

Един нов приятел; Нел вижда истински кон; езда из Давтейл; разделят Нел и Харв

Човекът на коня не беше Брад, а някаква жена, която Нел и Харв не познаваха. Тя имаше права червеникаворуса коса, бледа кожа с множество лунички, вежди с морковен цвят и мигли, които почти не се виждаха, освен в случаите, когато слънцето попадаше право върху лицето й.

— Аз съм приятелка на Брад — представи се тя. — Той е на работа. Познава ли ви?

Нел отвори уста, но Харв я спря с ръка на рамото й, след което предложи на жената една малко по-съкратена версия от тази, която по всяка вероятност щеше да даде Нел. Той спомена, че Брад е бил „приятел“ на тяхната майка известно време, че се е отнасял много мило с тях и дори ги завел в анклава Нова Атлантида да видят конете. Още в началото на разказа празното изражение на жената се смени с едно някак по-предпазливо и тя спря да слуша.

— Мисля, че веднъж Брад ми разказва за вас — каза тя, когато Харв стигна до задънена улица. — Сигурна съм, че ви помни. А сега какво очаквате да се случи?

Това беше много труден въпрос. Нел и Харв бяха свикнали да се концентрират много силно върху нещата, които те не искаха да се случат. Възможностите ги объркваха и им изглеждаха като дилеми. Харв престана да стиска рамото на Нел и вместо това я хвана за ръката. Никой от двамата не отговори нищо.

— Може би — обади се накрая управителят Муър, защото жената се бе обърнала към него за някаква помощ — за двама ви ще бъде полезно да поседите известно време на някое сигурно и тихо местенце, за да си съберете мислите.

— Това би било чудесно, благодаря ви — кимна Нел.

— В Давтейл има много обществени паркове и градини…

— Остави това — прекъсна го жената, когато разбра намека. — Ще ги отведа обратно във Воденицата, докато Брад се прибере. А след това — продължи тя с важен тон — ще измислим нещо.

Жената излезе от къщичката бързо, без да се обръща към Нел и Харв. Беше висока и носеше широк светлобежов панталон, който бе много изтъркан на колената, но не и на задника и беше обсипан със стари неидентифицирани петна. Нагоре бе облечена с много широк ирландски рибарски пуловер, чиито ръкави бяха навити и прихванати с безопасни игли, при което се образуваше по един дебел вълнен пояс около двете й, покрити с лунички ръце. Същият мотив се повтаряше от по една купчинка евтини сребърни дрънкулки на всяка от китките й. Жената говореше нещо по посока на коня си — апалузка кобила, която вече бе свела врат и вреше муцуната си в разочароващо ниско подстриганата трева от вътрешната страна на оградата, защото търсеше поне едно местенце, което още да не е маркирано от двете уелски песчета. Когато жената спря, за да погали врата на кобилата, двете деца се приближиха и разбраха, че жената й разказва съвсем накратко какво се е случило в къщичката на пазача, после й обясни какво ще правят сега, като всичко това ставаше някак разсеяно, само в случай, че кобилата си направи труда да я чуе. За момент Нел си помисли, че кобилата е може би вихрогон, облечен в изкуствена конска кожа, но тогава животното изстреля мощна струя урина с дебелината на металните пръти, която проблясваше на сутрешното слънце като светлинна сабя и беше обгърната от облак пара. Нел усети миризмата и разбра, че конят е истински. Жената не яхна кобилата, която очевидно яздеше без седло, а я хвана за поводите толкова нежно, сякаш бяха нишки от паяжина, и поведе животното. Нел и Харв я последваха на няколко крачки отзад. Жената повървя по моравата известно време, очевидно премисляйки нещата наум, преди накрая да заметне косата си зад едното ухо и да се обърне към тях.

— Управителят въобще каза ли ви нещо за правилата тук?

— Какви правила? — попита троснато Харв, преди Нел да е започнала да дава подробен отчет, който можеше да им направи лоша услуга. За стотен път Нел се очарова от многостранните трикове на брат си, от които би се гордял и самият Питър.

— Ние правим разни неща — заяви жената, сякаш това беше напълно идеално и достатъчно обяснение за филозоната Давтейл. — Брад прави подкови. Но той е изключение, защото извършва предимно услуги, свързани с конете. Нали така, Яйчена черупка? — добави жената, за да обърне внимание и на кобилата си. — Заради това трябваше да живее в Земите под аренда известно време — още не беше постигнато съгласие за това дали конярите, икономите и други хора, които вършат разни услуги, отговарят на изискванията в Давтейл. Обаче гласувахме и решихме да ги пуснем. Това ви отегчава, нали? Аз се казвам Рита и правя хартия.

— Искате да кажете със синтетичен компилатор?

За Нел това си беше съвсем резонен въпрос, но Рита се изненада и накрая се разхили.

— Ще ви покажа по-късно. Опитвах се да ви кажа, че за разлика от мястото, където сте живели досега, всичко тук — в Давтейл — се прави на ръка. Имаме си и няколко синтетични компилатора. Но ако искаме стол, например, някой от занаятчиите ни го сглобява от парчета дърво — също като в старите времена.

— А защо просто не го компилирате? — попита Харв. — Синтетичните компилатори могат да правят дърво.

— Те правят изкуствено дърво — отговори му Рита, — но някои хора не обичат изкуствени неща.

— Защо не обичате изкуствени неща? — попита Нел.

Рита й се усмихна.

— Не сме само ние. Те също — и тя посочи към планината по посока на пояса от високи дървета, които отделяха Давтейл от територията на Нова Атлантида.

Лицето на Харв просветна.

— Виките купуват от вас разни неща! — възкликна той.

Рита малко се изненада, сякаш никога преди това не беше чувала да наричат някого вики.

— Няма значение. Та какво се опитвах да ви кажа? А, да, работата е там, че всичко тук е уникално, така че трябва да внимавате с нещата.

Нел имаше съвсем бегла представа за това какво означава уникално и се наложи Рита да й го пообясни, докато се придвижваха из Давтейл. След известно време Нел и Харв най-сетне разбраха, че всъщност Рита се опитва да им каже по възможно най-странно заобиколния път, който човек може да си представи, че не иска да тичат наоколо и да чупят разни неща. Този подход към модифициране на детското поведение беше в такова разминаване с всичко, което знаеха дотогава, че въпреки усилията на Рита разговорът да е приятен, той изпълни децата с объркване, а нея самата с раздразнение. От време на време луничките й изчезваха, защото лицето й ставаше червено.

Там, където из Давтейл имаше улици, те бяха покрити с малки каменни късове, подредени плътно един до друг. Превозните средства бяха коне, вихрогони и велосипеди с дебели гуми с големи подутини по тях. С изключение на едно място, където множество сгради се бяха скупчили около една централна зелена площ, къщите бяха на голямо разстояние една от друга и бяха или много големи, или много малки. До една обаче като че имаха красиви градини, поради което Нел много често хукваше от пътя, за да помирише някое цвете. В началото Рита я следеше нервно с поглед и й казваше да не къса никакви цветя, защото принадлежали на други хора.

В края на един път имаше дървена порта с направо смешно примитивен механизъм за заключване, който се състоеше от една плъзгаща се дъска, излъскана от ползване. След портата пътят се превръщаше в доста неравна мозайка от настилни плочи, между които растеше трева. Пътят се виеше сред тучни пасища, където пасяха коне и обикновени дойни крави, и в крайна сметка свършваше пред голяма каменна сграда на три етажа, щръкнала на брега на една река, която течеше надолу по склона от анклава Нова Атлантида. От едната страна на сградата излизаше гигантско колело, което се въртеше бавно под напора на водата. Пред огромен дръвник се бе изправил някакъв мъж, който използваше сатър с особено широко острие, за да превръща една цепеница червено дърво в тънки съчки. Те се събираха в плетена кошница, която един мъж застанал на покрива издърпваше с въже и подменяше старите посивели шиндели с новите червени.

Харв бе направо парализиран от това, което виждаше, и спря на едно място. Нел беше наблюдавала в „Буквара“ си голяма част от този процес в действие. Тя последва Рита до една ниска и дълга сграда, където живееха конете.

Повечето хора не живееха в самата воденица, а в няколко дълги пристройки, всяка от които по на два етажа, като първите бяха работилници, а вторите — за живеене. Нел беше малко изненадана, че Рита всъщност не живее с Брад. Апартаментът и работилницата й поотделно бяха два пъти по-големи от стария апартамент на Нел и бяха пълни с красиви неща от масивно дърво, желязо, памук, лен и порцелан. Нел вече бе започнала да си дава сметка, че тези неща са направени до едно от човешка ръка, може би дори тук — в самия Давтейл.

В работилницата на Рита имаше огромни чайници, в които тя запарваше някакво гъсто вещество с много нишки в него. После го разстилаше на тънък слой върху някакви плоскости, за да се изпари водата, заравняваше го със задвижвана на ръка преса, за да се получи хартия — плътна и с неравни краища, а също така едва доловимо оцветена от многобройните нишки, които минаваха през нея. Когато направеше един куп, Рита го отнасяше в съседната работилница, където миришеше остро на мазнина. Там един брадат мъж с изцапана престилка прекарваше хартията през друга машина, задвижвана на ръка. При излизането си от тази машина, хартията носеше отгоре си букви, които изписваха името и адреса на някаква дама в Нова Атлантида.

Тъй като Нел се бе държала прилично досега, не си беше пъхала пръстите в разните машини и не тормозеше никого с въпросите си, Рита й позволи да посети и другите работилници, но при условие, че моли за разрешение във всяка една от тях. Нел прекара по-голямата част от деня в запознанства с разните собственици на работилници: един духач на стъкло, един бижутер, дърводелец на шкафове, тъкач, че дори и майстор на играчки, който й подари дървена кукла с басмена рокличка.

Харв прекара известно време при мъжете, които оправяха покрива, после взе да се шляе из полето, като си подритваше малки камъчета, но целта му бе да разбере какви са границите и общото състояние на общността, която живееше около мелницата. Нел се отчиташе при него от време на време. Отначало той изглеждаше напрегнат и скептично настроен, но постепенно се отпусна и започна да се забавлява, докато накрая — през късния следобед — се поизмори, изтегна се на един голям камък над потока, започна да хвърля камъчета във водата, да си гризе ноктите и да мисли.

Брад се прибра рано. Пристигна на един дорест жребец по планинския склон от анклава Нова Атлантида, като си мина спокойно през зеления пояс и проби решетката-глутница без каквито и да било последствия, защото властите вече го познаваха. Харв се приближи с неангажиращо изражение, докато кашляше, за да махне насъбралата се слюнка от пътя си, защото смяташе да предложи едно обяснение и една молба. Погледът на Брад обаче просто мина над Харв, приземи се върху Нел, порадва й се за момент, след което се отклони срамежливо. Решението беше, че могат да останат за през нощта, но всичко останало зависеше от правните подробности, които бяха извън неговата власт.

— Направили ли сте нещо, което може да се стори интересно на шанхайската полиция? — Брад попита Харв съвсем директно. Харв отрече с едно обикновено „не“, без обичайните подробности, обстоятелства и усложнения.

Нел искаше да разкаже всичко на Брад. В „Буквара“ бе забелязала обаче, че винаги когато някой зададеше директен въпрос на зайчето Питър, то даваше лъжлив отговор.

— Като гледате зелените поляни и големите ни къщи, сигурно си мислите, че сме в Нова Атлантида — обясни Брад, — но сме под шанхайска юрисдикция, също като останалите Земи под аренда. Вярно е, че шанхайската полиция обикновено не идва насам, защото сме мирно настроени и защото сме направили разни уговорки с тях. Но ако се разбере, че сме приютили избягали членове на банда…

— Достатъчно, разбрах — спря го леко троснато Харв. Беше ясно, че вече е минал в главата си през всичко това, докато бе седял на брега на реката, и само чакаше възрастните да настигнат мислите му. Преди още Нел да разбере какво става, той се приближи към нея, прегърна я и я целуна по устните. След това се извърна и хукна през едно зелено поле към океана. Нел се втурна след него, но не можа да го настигне и в крайна сметка падна върху островче от сини камбанки и започна да гледа как Харв изчезва зад завеса от сълзи. Когато той съвсем се скри от погледа й, тя се сви на подсмърчащо кълбо и след известно време Рита дойде, взе я в силните си ръце и я понесе обратно през полето към воденицата, където се въртеше тежкото колело.