Нийл Стивънсън
Диамантената ера (12)

Нел вижда нещо странно; Харв обяснява всичко

Една сутрин Нел погледна през прозореца и видя, че светът е станал с цвета на графита на моливите й. Колите, велосипедите, квадропедите, дори хората с електрически кънки оставяха след себе си надвиснали черни вихрушки.

След като бе отсъствал цялата нощ, Харв най-сетне се прибра. Нел изпищя при вида му, защото той представляваше просто един катраненочерен дух с два чудовищни израстъка на лицето си. Брат й отлепи от себе си една филтрираща маска, под която просветна сивкаво-розовата му кожа. Показа й белите си зъби, веднага след което започна да кашля. Продължи да прави това дълго и методично, за да извади и от най-дълбоките алвеоли насъбрали се парцали плюнка, които изпращаше в тоалетната. От време на време спираше, просто за да диша, при което от гърлото му излизаше слаб свистящ звук.

Харв не даде никакви обяснения, а продължи да се занимава с неговите си работи. Той развинти двете изпъкнали неща от маската си и извади оттам някакви черни неща, които породиха малки черни и прашни бури, когато ги хвърли на пода. Замени ги с две бели неща, които извади от една обвивка от нанобар, макар че докато си свърши работата, белите неща вече се бяха покрили с черните отпечатъци от пръстите му, по които се виждаха идеално всички линии. Харв вдигна за момент обвивката от нанобар към светлината.

— Стар протокол — отбеляза дрезгаво и я хвърли към кошчето за отпадъци.

След това приближи маската до лицето на Нел, уви каишките около главата й и ги стегна. Дългата й коса се замота в закопчалките и започна да я скубе, но маската заглушаваше всичките й възражения. Вече трябваше да полага известни усилия, за да диша. Маската притискаше лицето й, когато вдишваше, и свистеше, когато издишваше.

— Не я сваляй — нареди Харв. — Тя предпазва от тонера.

— Какво значи тонер? — измърмори тя. Думите така и не успяха да излязат от маската, но Харв се досети какво е попитала по погледа й.

— Червейчета — отвърна той. — Или поне така ги наричат в Цирка на бълхите. — Вдигна едно от черните неща, които бе свалил от маската и го перна лекичко с върха на пръста си. Издигна се цял пепелив облак, подобно на капка мастило в чаша вода, който увисна с въртеливо движение във въздуха, без да се издига или пада. Някъде в средата му заблестяха искри светлина като магически прах. — Виждаш ли, наоколо е пълно с червейчета, през цялото време. Говорят си едно на друго с помощта на искрите — обясни й Харв. — Има ги във въздуха, в храната и водата, навсякъде. А освен това трябва да следват определени правила, които се наричат протоколи. Има един протокол отпреди много време, според който те са много полезни за белите ти дробове. Би трябвало да се разпадат на безопасни частици, ако погълнеш едно от тях. — На това място Харв направи пауза с театрален жест, за да изнесе на преден план още един абаносов паразит, което според Нел вероятно плуваше заедно с безопасните червейчета. — Има обаче някои хора, които понякога нарушават тези правила. Които не следват протоколите. И предполагам, че ако има твърде много червейчета във въздуха, които се разнасят из белите ти дробове, ама с милиони… ами тогава мисля, че тия безопасни частици може и да не се окажат толкова безопасни, като са толкова много. Но както и да е. Момчетата от Цирка на бълхите казват, че понякога червейчетата влизат във война помежду си. Като например, ако някой получи червейче в Шанхай, което не следва протокола, синтетичният му компилатор започва да произвежда много такива червейчета и ги разпраща навсякъде по водата до анклава Нова Атлантида да слухти при виките, или дори да им навреди нещо. Тогава някой вики — например някое от момчетата за спазване на протокола — прави червейче, което трябва да намери другото и да го убие, и така те влизат във война. Ето това става днес, Нел. Червейчета, които се бият с други червейчета. Този прах — наричаме го тонер — всъщност се състои от мъртвите тела на всички такива червейчета.

— А кога ще свърши войната? — попита Нел, но Харв не можа да я чуе, защото беше навлязъл в нова серия от хрипове.

Най-накрая той стана и завърза една лента от бял нанобар около лицето си. Областта около устата му веднага започна да става сивкава. Харв извади от пушката си за червейчета използваните патрони и я зареди с нови. Оръжието беше под формата на пушка, но вместо да изстрелва разни неща, просто засмукваше въздух. Зареждаше се с цилиндрични патрони, запълнени с нагъната като акордеон хартия. Когато някой я включеше, тя издаваше лек свистящ звук от засмукването на въздуха — и да се надяваме червейчета — през хартията. Червейчетата засядаха в нея.

— Трябва да тръгвам — каза момчето и натисна спусъка на оръжието си един-два пъти. — Никога не се знае на какво мога да попадна.

След което се отправи към изхода, оставяйки черни от тонер следи по пода, които обаче изчезнаха от въздушните течения при движението му, сякаш никога не бе минавал оттам.