Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


На Пол и Карен — с обич и благодарност.

ПРОЛОГ: ЧЕТИРИ ВСТЪПЛЕНИЯ

Едно: Коледа 2000 г., Ню Йорк

— Движи се в широка елиптична орбита около Земята — каза Джудит Хофман. — С перигей приблизително десет хиляди километра и апогей надхвърлящ петстотин хиляди. На всяко трето завъртане заобиколя Луната. — Тя се отдръпна от видеоекрана, давайки възможност на Гари Ланиер да разгледа изображението от мястото си в дъното на малката зала. От тази гледна точка Камъкът все още наподобяваше изпечен картоф, без да се различават каквито и да било подробности по повърхността му.

Врявата от вихрещия се зад вратата на кабинета й купон бе като дискретен намек за игнорираните обществени задължения. Джудит го бе довела в кабинета си преди няколко минути.

— Прилича на исполински картоф.

— Само че не е — отвърна Хофман.

Строен, с късо подстригана, гъста черна коса, Ланиер приличаше на бледнокож потомък на индианци, но в жилите му не течеше и капчица индианска кръв. Хофман намираше очите му му за вдъхващи увереност — гледаше преценяващо, като някой, вперил поглед надалеч. Но Джудит не обичаше да си съставя мнение за обкръжаващите я по външния им вид.

Беше се спряла на Ланиер, защото от него бе научила немалко. Някои го окачествяваха като студенокръвен, но Хофман бе на друго мнение. За нея Гари бе човек компетентен, хладнокръвен и наблюдателен.

Ланиер беше от онези, които не обръщаха прекомерно внимание на човешките недостатъци и благодарение на това си качество умееше чудесно да ръководи. Подминаваше с лекота всякакви дребни дрязги, обиди и дори караници. Виждаше в хората само онова, за което ги биваше, ловко и пъргаво се провираше под кожата им и напипваше здравата сърцевина. Джудит бе узнала немалко интересни неща за колегите си докато наблюдаваше реакциите им към Ланиер. С течение на времето дори успя да си изработи свой собствен стил на общуване с него и да се адаптира към този своеобразен психологически финес.

Ланиер за първи път попадаше в домашния кабинет на Хофман и използваше възможността да огледа стаята под променливата светлина от видеоекрана — рафтовете с книги, празното бюро, компютърът, видеото.

Подобно на преобладаващата част от гостите, той също изпитваше известно благоговение пред Хофман. В Белия дом я наричаха просто Съветникът. Всъщност Джудит изпълняваше както официално, така и неофициално, ролята на научен експерт вече три поредни президентски мандата. Беше станала особено популярна в края на деветдесетте с поредицата от телевизионни програми третиращи темата за възраждащата се след сътресението от Малката смърт наука. Бързо я оцениха и й предложиха пост в управлението на Лабораторията за Реактивни Двигатели, а ето, че сега бе приета с почести в МККС — Международния Комитет за Космически Изследвания. И макар че не можеше да прикрие едрото си тяло, имаше безупречен вкус към дрехите. Все пак знаеше къде да сложи чертата — ноктите й бяха без маникюр, късо подрязани и не носеше почти никакъв грим. Оставила бе кестенявата си коса на воля, само внимателно бе сресала къдравите кичури на челото си.

— Трябваше да използвате телескопа на станция Дрейк.

— Така е, но те са обърнати към Двойната звезда в Персей. Това тук са снимки от Службата за Наблюдение на Открития Космос.

— От Дрейк отказаха ли да се насочат към Камъка?

Тя поклати глава и се засмя огорчено.

— Копелдаците се оправдаха, че закъснявали с научната си програма — отказаха да завъртят телескопа дори за най-великото събития на двайсет и първи век.

Ланиер вдигна вежди. Камъкът, поне доколкото му бе известно, беше само един по-едър астероид. Нямаше никаква опасност да се срещне със Земята, затова пък намирайки се в стабилна орбита, представляваше чудесна възможност за научни изследвания. С други думи — интересен, но едва ли оправдаващ някакъв прекомерен ентусиазъм.

— Двайсет и първия век ще започне едва другата седмица — отбеляза той.

— И тогава ще се спукаме от работа. — Тя се обърна към него и скръсти ръце. — Гари, от доста време сме заедно. Знаеш, че ти имам голямо доверие.

Той почувства, че напрежението неусетно нараства. Джудит имаше леко разтревожен вид през цялата вечер. Постарал се бе да не й обръща внимание, смятайки, че това са си нейни проблеми. Но ето, че сега предстояха да станат и негови.

— Какво знаеш за Камъка? — попита го тя.

Ланиер се замисли, преди да отговори.

— Службата за Наблюдение на Открития Космос го забеляза преди осем месеца. Дълъг е приблизително триста километра и широк сто в средната си част. Междинно по степен албедо, вероятно кората е силикатова, с желязно-никелова сърцевина. В началото е излъчвал слаб ореол, но после изчезнал. Именно по тази причина отпърво учените са се колебаели, дали не се касае за особено едро по размери, но вече изстинало, кометно ядро. Имало е и противоречиви съобщения за плътността му, които са възбудили старите спорове около теорията на Шкловски за марсианските луни.

— Откъде разбра за тези съобщения?

— Не помня вече.

— Това малко ме успокоява. Щом ти не си чул нищо повече следователно не знаят и останалите. От СНОК продължително време е изтичала информация, но накрая открихме източника.

Ланиер бе влязъл в нейния кръг, когато работеше като директор на Службата за връзки с обществеността в Орбиком — орбиталния отдел на Американската Телекомуникационна Компания. Преди да постъпи на работа в Орбиком, той прекара цели шест години във флота — първо като пилот на изтребител, а сетне летеше на стратотанкери. По време на Малката смърт беше летял по прочутия маршрут „Чарли Бейкър Делта“ над Флорида, Куба и Бермудите, зареждайки самолетите на атлантическите въздушни постове, които имаха огромно значение за ограничаване на разрастващия се тогава военен конфликт.

След примирието го освободиха от флота с чудесна препоръка, благодарение на която постъпи почти веднага в Орбиком, успешно интегрираща се по същото време със Световната Информационна Система за Граждански Услуги Мононет.

Всичко започна с няколко неочаквани телефонни обаждания в щаба на Орбиком в Менло Парк, Калифорния, последва внезапно преназначение в офиса на Орбиком във Вашингтон и доста по-късно Ланиер узна, че именно Хофман е дърпала конците. Не ставаше дума за любовна връзка — колко пъти само до ушите му бе стигал този слух! — а за умението им да работят заедно и пълноценно при това в зловредната, изпълнена с клюки и брътвежи Вашингтонска атмосфера.

— И кое налага тази тайнственост? — попита той.

— СНОК получи изрично нареждане да скрие всички възможни сведения от обществеността. — Имаше пред вид научната общественост, естествено.

— Но защо, по дяволите, е трябвало да го правят? И без това през последните години отношението между правителството и научните среди се изостри до крайност. Само това ни липсваше.

— Този път и аз съм съгласна.

Нова изненада. Хофман бе доста тясно свързана с научните среди.

— Но откъде знаеш ти, след като всичко е засекретено?

— Имам връзки в МККС. Бях изпратена като наблюдател лично от президента.

— Майчице.

— Така че, докато приятелчетата отвън се веселят безгрижно, аз бих искала да узная, ще мога ли да разчитам на теб.

— Джудит, аз съм един обикновен чиновник за връзки с обществеността.

— Глупости. Орбиком те смята за най-добрия координатор на персонал, който някога са имали. Три месеца се борех със зъби и нокти с Паркър за да ти уредя преместването във Вашингтон. Знаеш ли, че там те чакаше повишение?

Всъщност, Гари се бе надявал да избегне каквито и да било повишения. От дълго време насам чувстваше, че се отдалечава все повече от истинската работа, докато се губеше из коридорите на властта.

— И реши вместо това да ме преместиш?

— Просто дръпнах конците, които ми се полага да дърпам от време на време. Но всъщност смятах, че ще ми потрябваш. Знаеш ли, не си вземам подчинени, ако не съм уверена, че ще могат да ме измъкнат, ако положението стане ужасно напечено.

Той кимна. Да си част от обкръжението на Хофман означаваше да си човек с положение. Ето че предстоеше възможност да оцени какво означава това.

— Спомняш ли си свръхновата, която откриха по същото време, когато се появи и Камъкът?

Ланиер кимна. Съобщението бе изпълнило за съвсем кратко време страниците на научните списания, а сетне без никакви допълнителни обяснения бе потънало в забрава.

— Е, това не беше никаква свръхнова. Сиянието бе също толкова ярко по сила, но не отговаряше на нито една от останалите характеристики. За първи път е било наблюдавано от СНОК като инфрачервен обект намиращ се на границата на нашата Слънчева система. Два дни по-късно интензивността му нараснала и в СНОК регистрирали радиационно излъчване с честота, близка до тази на атомен взрив. Температурата на сиянието започнала да се покачва и от милион градуса по Келвин бързо достигнала един милиард градуса. По това време вече всички ядрени датчици на околоземните сателити улавяли термично възбудени гама-лъчения от ядрения преход. Светлината се виждала дори с просто око, та в СНОК са чудели какво да измислят, за да скрият произхода й — така се появи и историята с избухването на свръхновата и нейното засичане от всички космически отбранителни съоръжения. Но никой не знаеше какво са крие зад това.

— И после?

— След края на избухването, когато блясъкът намалял, направили серия от преки наблюдения и фотографии на този участък от небето. Няма никакво съмнение, че причината е в Камъка. Така посветените вече знаели, че не става дума за обикновен астероид. — Последва нова серия от видеоизображения.

— Тук най-сетне се намеси щаба на Космическите сили и Дрейк бе насочен в желаната точка.

Дрейк беше най-мощният орбитален оптически телескоп. Вярно, че на обратната страна на Луната бяха разположени няколко значително по-големи по мащаби наблюдателни инсталации, но нищо не можеше да се сравнява с Дрейк. Всъщност, орбиталният телескоп нямаше никаква връзка с Министерството на отбраната. От правна гледна точка щабът на Космическите сили не разполагаше с юрисдикция над инсталацията — освен в случай на заплаха за националната сигурност.

Камъкът отново се появи на екрана, но този път значително увеличен, а от двете страни бяха изписани безчислени колонки с научна информация. Сега вече се различаваха далеч повече подробности — голям кратер в единия край, няколко по-малки кратера над него и странен на вид пояс, който се простираше косо.

— Все още прилича на астероид — отбеляза Ланиер, но в гласа му се долови неувереност.

— Така е — кимна Хофман. — Вече е категоризиран като особено голям мезосидерит. Знаем и състава му. Само че липсва около четиридесет процента от масата. Тази сутрин го потвърдиха от СНОК. Гледан от центъра, профилът му напомня на друза. Само че в космоса не се срещат подобни форми, Гари. Президентът вече прие предложението ми да организираме експедиция. Това беше още преди изборите, но мисля, че и сега администрацията няма да ни попречи — ако изтъкнем като причина някоя въображаема заплаха. Като предпазна мярка вече планирахме шест полета на КАОТ — Космическите Апарати за Орбитален Транспорт — още преди края на февруари. Исках да се подсигурим отрано. Освен това ще ни е нужна научна група и възнамерявам да те натоваря с координирането й. Уверена съм, че ще уредим нещата с Орбиком.

— Но защо е цялата тази тайнственост?

— Гари, изненадана съм, че не се досещаш — тя му се усмихна топло. — Когато се появят пришълци, правителството винаги се побърква на тема тайнственост.

Две: август 2001 г., летище Подлипки близо до Москва

— Майор Мирски, не сте съсредоточен върху задачата си.

— Скафандърът ми пропуска, полковник Маяковски.

— Това е без значение. Можете да останете в резервоара още петнадесет — дори двадесет минути.

— Слушам, другарю полковник.

— Оставете това. Заемете се с маневрата.

Мирски премигна мъчително с навлажнените си от пот клепачи и втренчи навъсен поглед, опитвайки се да разгледа по-внимателно механизма за скачване — американско производство. Водата в скафандъра се бе покачила до колене, усещаше тънката ледена струя, която го удряше в кръста през пробойната. Нямаше никакъв начин да определи размера на пробойната, дано поне Маяковски да беше наясно.

Според предварителните инструкции, трябваше да насочи извитата метална тръба в пространството между двата сензорни канала. За да се сдобие с опора, той заклещи скобите, монтирани в подметката на левия си крак и на гърба на ръкавицата на дясната ръка в обръча опасващ люка. След това със свободната си лява ръка… — (колко упоритост вложиха учителите в отдавна изчезналия от лицето на Земята Киев, колко мъчения и дори наказания, само и само да му наложат, че трябва да използва преди всичко и първо дясната си ръка — докато най-сетне дойдоха новите педагогически постановки, с които се даваше официално разрешение за свободното възпитание на деца-леваци… )

Тръбата в ръката му се блъсна с глухо дрънчене. Той откачи скобата на левия крак и се тласна назад.

Водата вече стигаше до пояс.

— Другарю полковник…

— Люкът се отваря след кратка пауза. Три минути.

Мирски прехапа устни. Изви шия и погледна към съекипниците си, за да провери как се справят. Пред три от подредените в редица общо пет (с неговия) скачващи механизма имаше космонавти — двама мъже и Ефремова. Но къде беше Орлов?

Ето го — Мирски вдигна шлема назад и видя, че двама леководолази вече издигаха Орлов на повърхността, но фигурите не се виждаха много ясно в мътната вода. Навън, на чист въздух, където се диша свободно и няма никакви отвратителни пробойни. Водата в скафандъра вече достигаше гърдите му.

Люкът се раздвижи. Механизмът изскърца болезнено, сетне замря — отворен едва на една трета.

— Блокира — докладва той малко уплашено. Беше съвсем сигурен, че упражнението ще приключи веднага щом влезе през люка, а люкът трябваше да се задейства безпогрешно, нали, по дяволите, бе дело на надеждната американска технология!

— Освободи тръбата. Вероятно не е разположена правилно.

— На място е! — упорстваше Мирски.

— Майор…

— Да, слушам! — Той отново вкопчи пъхнатите си в плътни ръкавици ръце в тръбата. Но този път забрави да закачи скобата на крака, тялото му заплува бавно назад и бяха изгубени нови, безценни секунди, докато се издърпа обратно. Зацепване. Удар. Откачване. Никакъв резултат.

Водата го притискаше в гърдите, беше студена, а наведеше ли глава, проникваше през клапата в шлема и обливаше врата му. Без да иска погълна малко от студената течност и се задави. Така му се пада. Другарю полковник, имайте малко милост, аз се давя!

— Завърти я — обади се гласът на полковника.

Той се пресегна с натежалите от водата ръкавици, сграбчи хлъзгавата повърхност на съчленената с входното отвърстие тръба и я завъртя встрани. Водата нахлуваше през ръкавите и пръстите му бяха изтръпнали и съвсем безчувствени. Той натисна отново.

Скафандърът вече не плуваше като в безтегловност. Тялото му бавно потъваше надолу. Дъното на резервоара бе на тридесет метра под него и всичките трима леководолази бяха изплували с Орлов. Никой не можеше да го спаси от бавното потапяне, ако не успее да се добере сам до люка на съветския механизъм за скачване. Но това означаваше да поеме веднага…

Не посмя. От малък мечтаеше за звездите, а позволи ли сега на паниката да го завладее, те ще си останат все така недостижими. Той изкрещя отчаяно и блъсна с ръкавица заклещената тръба, а от резкия удар почувства пронизваща болка в пръстите.

И люкът бавно се раздвижи.

— Значи наистина е блокирал — обади се полковникът.

— Но аз потъвам, дявол да го вземе! — извика Мирски. Той вкопчи ръка в пръстена, който опасваше инсталацията, изплю погълнатата вода и въздъхна. Издишаният въздух излизаше през малка клапа в основата на шлема и Мирски съвсем ясно чуваше бълбукането на достигащата до него вода.

Резервоарът се озари от ярка светлина. Металните инсталации за скачване лъщяха през него в белезникаво сияние. Той почувства, че нечий ръце го подхващат под мишниците и зърна с крайчеца на окото си през запотеното лицево стъкло другите трима кандидат-космонавти. Отблъснаха се от подводния комплекс за скачване и бавно се понесоха нагоре и все по-нагоре, където го очакваше прелестното небе на неговата родина.

Седяха на специална маса, малко встрани от останалите близо двеста кандидати. За обяд им сервираха пресни кренвирши и каша. Бирата беше студена и в изобилие, въпреки че бе вкиснала и малко разредена, а в купата на масата имаше портокали, моркови и резенчета цвекло. Но най-вкусен от всичко бе десертът — голяма, метална чаша с ароматен ванилов сладолед — бяха им го обещали преди месеци и ето, че усмихнатата сервитьорка неочаквано го постави пред тях.

След като се наобядваха, Ефремова и Мирски излязоха на разходка в горичката на Центъра за Подготовка на Космонавти, но гледаха да не доближават мрачните стени на така омразния резервоар, заровен дълбоко в земята.

Ефремова беше московчанка, макар че очите й бяха присвити и леко раздалечени, Мирски идваше от Киев, но лесно можеше да мине както за руснак, така и за немец. Но все пак да си от Киев означаваше да имаш известно предимство. Всеки бе готов да симпатизира на човек останал без роден град.

Говореха малко. Знаеха, че се обичат, но не го смятаха за съществено. Освен Ефремова, в отряда за подготовка на космодесантчици имаше още тринадесет жени. Преди да дойде тук, тя бе летяла продължително време на Ту-22м — доста тромави бомбардировачи, които сега се използваха предимно с учебна цел, както и на старите изтребители Сухой. А Мирски постъпи при военните веднага след завършване на училището по инженерна аерокосмонавтика. Всъщност, трябваше да признае, че беше човек с късмет — вместо да го вземат в казармата на осемнадесет, той получи доста добро образование и дори му дадоха стипендия.

Най-високи оценки в инженерното училище получаваше по политподготовка и вече го бяха набелязали като перспективен кадър — смятаха да го изпратят като замполит в една ескадрила в Източна Германия, но после неочаквано го прехвърлиха Бригадата за Космическа Отбрана, която бе създадена едва преди четири години. Всъщност, Мирски научи за прехвърлянето в последния момент и беше направо изумен от невероятния шанс, който му предоставяше съдбата… От малък мечтаеше да стане космонавт.

Бащата на Ефремова бе някакъв доста важен чиновник в московско министерство. Беше използвал всичките си връзки за да я уреди в Центъра за подготовка, където й предстоеше да се занимава с интересни и безопасни наглед неща, вместо да скита из московските улици, в компанията на прочутите Млади хулигани. Оказа се, че дъщеря му е не само умна, но и доста способна, бъдещето й беше многообещаващо, макар и доста различно от онова, което баща й си бе представял.

С други думи, двамата идваха от светове, които бяха безкрайно далечни и шансовете им да се срещнат, запознаят или дори оженят навън бяха практически равни на нула.

— Погледни — каза Ефремова. — Тази нощ се вижда съвсем ясно.

— Така ли? — Той вече знаеше за какво говори.

— Ето там. — Тя наклони главата си към него и посочи с ръка над широката блестяща лента на летния залез към мъничката светла точка точно над сърпа на Луната.

— Те ще са там преди нас — продължи тъжно Ефремова. — Винаги са първи.

— Не бъди песимист — укори я Мирски.

— Чудя се как ли го наричат — каза тя. — Как ли ще го нарекат, когато кацнат.

— Е, няма да е „Картофът“, със сигурност! — изсмя се Мирски.

— Няма — съгласи се тя.

— Някой ден… — заговори Мирски и присви очи към светлинката.

— Някой ден какво?

— Може би някой ден ние ще им го вземем.

— Мечтател — въздъхна Ефремова.

Следващата седмица в покрайнините на летището избухна двучленна вакуумна камера. Ефремова тъкмо изпитваше нов тип скафандър в едната половина на камерата. Загина на място. Веднага след инцидента ръководителите на центъра очакваха, че от Москва ще им създадат големи ядове, дори предвиждаха наказания, но бащата на Ефремова изглежда бе проявил разбиране. По-добре дъщеря ти да е жертва на прогреса, отколкото член на банда хулигани.

На другия ден Мирски поиска почивка и се измъкна в гората с бутилка контрабандно внесен югославски коняк. Така и не отвори бутилката до вечерта.

След една година завърши обучението и беше повишен. Раздели се с Подлипки и се премести в Звездното градче, където посети стаята на Юри Гагарин — светиня за всички настоящи и бъдещи космонавти. От там го изпратиха в един свръхсекретен лагер в Монголия и после… към Луната.

Но никога не изпускаше Картофа от поглед. Някой ден, знаеше, сигурен беше, ще отиде на него, но не като руски представител в Международния Комитет за Космическо Сътрудничество.

Един велик народ заслужаваше много повече.

Три: Коледа 2004 г., Санта Барбара, Калифорния

Патриша Луиза Васкес отвори вратата на колата и коланът се прибра автоматично. Едва сдържаше нетърпението си час по-скоро да влезе в къщата, където вече цареше трескава подготовка за празника.

— Почакай — каза Пол Лопец. Той положи ръка на рамото й и се загледа към таблото. От стереоколоните в колата бликаха нежните звуци на Вивалди — „Четирите сезона“. — Твоите родители сигурно ще искат да знаят…

— Не се тревожи за това — прекъсна го тя и отметна назад кичур тъмно-кестенява коса. Долната половина на лицето й бе озарена от ослепително яркото улично фосфоресциращо осветление. Тя хвърли поглед на Пол и прокара ръка назад през косата си. Имаше големи, бдителни очи, като на котка, излязла на вечерна разходка.

— Ще видиш, че ще те харесат — продължи тя. — Ти си първият ми приятел испанец, който им водя.

— Говорех за това, че живеем заедно.

— Няма да ги заболи, ако не го узнаят.

— Чувствам се малко неловко. Непрестанно ми разказваше колко старомодни били родителите ти.

— Исках само да те запозная с тях и да ти покажа къде съм израснала.

— И аз исках същото.

— Слушай, като се има пред вид каква новина им нося, едва ли някой ще се притеснява за това с кого живея. Ако пък мама реши да се поинтересува докъде сме стигнали в близостта си, ще оставя на теб да отговориш.

— Страхотно — намръщи се Пол.

Патриша притегли ръката му към лицето си, ухапа го закачливо по дланта и отвори вратата.

— Почакай.

— Какво има пак?

— Още не съм… исках да кажа, нали знаеш, че те обичам?

— Пол…

— Но аз само…

— Тръгвай да те запозная с родителите ми. И се успокой. Стига си се притеснявал.

Двамата затвориха едновременно вратите си, заобиколиха отзад и взеха пакетите с подаръци от багажника. Патриша изтича по тясната пътека към къщата, а в хладния въздух от устата й излизаха облаци пара. Тя изтри крака на изтривалката пред вратата, натисна дръжката с лакът и извика с ясен глас:

— Мамо! Аз съм. Доведох и Пол.

Рита Васкес пое пакетите от дъщеря си и ги остави на кухненската маса. Беше около четиридесет и пет годишна, леко пълна жена, ала дрехите й бяха в пълен контраст с облеклото на Патриша, издаващо рудиментиралите й представи за мода.

— За какво всичките тези покупки? — попита тя и вдигна ръце да прегърне дъщеря си.

— Мамо, откъде изкопа този полиестърен костюм? Не съм виждал такива от години.

— Намерих го в гаража, беше прибран в един плик. Баща ти ми го купи още преди ти да се родиш. И така, къде е Пол?

— Той носи другите пакети — Патриша свали палтото си и пое с удоволствие любимия аромат на захаросани пуканки. На масата в кухнята димеше току що извадения коледен сладкиш.

— Мирише си на у дома — рече тя и Рита се усмихна.

Мъничкото алуминиево дърво в хола беше съвсем голо — по стара традиция цялото семейство се събираше за да подрежда играчките. Газовата горелка в камината пламтеше ярко. Патриша плъзна поглед по висящите от гредите на тавана изкуствени лози с гроздове и се усмихна. Това бе къщата, в която се бе родила. Където и да отидеше, колкото и далеч да отпътуваше, това винаги щеше да си остане нейният дом.

— Къде са Джулия и Робърт?

— Робърт го преместиха в Омаха — извика Рита от кухнята. — Тази година няма да дойдат. Може би ще го пуснат чак през март.

— О — възкликна разочаровано Патриша. Тя се върна в кухнята. — А къде е татко?

— Гледа телевизия.

Пол застана на вратата на кухнята, натоварен с пакети. Патриша се затича да му помогне и постави покупките на пода до хладилника. — Очаквахме, че тук ще е цяла армия та накупихме доста неща.

Рита огледа купищата с покупки и поклати глава.

— Ще го изядем. Очакваме да дойдат семейство Ортиц от съседната къща, поканила съм и братовчед ми Енрике с неговата нова жена. Значи това е Пол?

— Аха.

Рита го прегърна, ръцете й почти не се събираха на врата му. После се отдръпна и го огледа. Висок и слабичък, с тъмно-кестенява коса и светла кожа, Пол твърде малко приличаше на испанец. Но Рита се усмихваше, докато разговаряше с него. Пол умееше да печели доверие.

Тя ги остави и изтича в гостната, където баща й се бе наместил пред телевизора. Не бяха кой знае колко богати и телевизорът им бе близо двадесет и пет годишен ветеран, който се къпеше в розови сияния, когато получаваше триизмерно изображение.

— Татко? — повика го тихо Патриша, като пристъпваше в мрака.

— Пати! — Рамон Васкес се озърна от дивана и на лицето му разцъфна простодушна усмивка. Беше парализиран частично, след удар преди три години и още не можеше да се съвземе от операцията. Патриша седна на дивана до него.

— Доведох Пол — рече тя. — Съжалявам, че Джулия няма да дойде този път.

— Аз също. Но какво да правиш — военни! — Рамон бе служил близо двадесет години във ВВС преди да се пенсионира през 1996 г. С изключение на Патриша, цялото семейство бе забъркано по един или друг начин с Военно Въздушните сили. Джулия се бе запознала с Робърт на една вечеринка в базата преди шест години.

— Имам да ти казвам нещо, татко.

— Така ли? И какво е то? — Стори ли й се, или наистина говорът му се бе подобрил от последния път, когато се бяха срещали? Дано да е така. Искрено се надяваше.

— Дъще! — извика Рита от кухнята. — Ела да ни помогнеш да подредим покупките.

— Какво гледаш? — попита Патриша. Никак не й се тръгваше.

— Новини.

Коментаторът — обвит с ореол като призрак — тъкмо говореше за Камъка. Патриша се заслуша въпреки че майка й отново я повика от кухнята.

„След заминаването на поредната научна експедиция както граждански, така и научни организации настояват за организирането на открит форум. Днес — в деня на четвъртата годишнина от началото на съвместната програма на НАТО и Еврокосмос, Камъкът си остава все така плътно загърнат във воала на тайнствеността…“

Ако това въобще беше новина.

„… Особено недоволство от наложената секретност изразиха руските участници. Междувременно пред Белия дом и около така наречения Син куб в Съмървил се събраха привърженици на планетарно общество, групата Л-5 и Защитници на Междузвездни Контакти за да протестират срещу военното участие и да настояват за пълно разкриване на всички факти и обстоятелства, свързани с Камъка.“

На екрана се появи млад, консервативно облечен и изпълнен с ентусиазъм привърженик. Стоеше на издигнатата пред Белия дом трибуна и говореше, като размахваше разпалено ръце.

„Ние знаем, че това е извънземен обект, знаем че вътре има седем кухини — огромни подземни галерии. Във всяка една от тези кухини е построен град — и тези градове са изоставени — всички, освен седмият. Те не са дело на човека. Има и още нещо — нещо неописуемо, огромно…“

„И какво е това нещо?“ — попита коментаторът.

Говорещият разпери ръце.

„Според нас те трябва да кажат на всички. Каквото и да е, данъкоплатците са длъжни да знаят!“

Говорителят добави само, че както от НАСА, така и от щаба на Космическите сили отказали коментар.

Патриша въздъхна, прегърна Рамон и започна да му разтрива раменете.

По време на вечеря Пол не откъсваше поглед от нея, очаквайки, че ще използва някой подходящ момент за да им каже, но Патриша мълчеше. Чувстваше се малко неудобно в присъствието на съседите и приятелите. Новината бе важна само за най-близките й хора, не желаеше да я споделя с другиго.

Рита и Рамон изглежда приеха Пол добре. Това поне беше един плюс. С течение на времето ще научат и за това, че двамата живеят заедно — ако вече не са се досетили.

Толкова много тайни, толкова много неудобни въпроси. Може би ще бъдат потресени, когато узнаят всичко — дали тя не искаше да бъдат потресени? Струваше й се малко странно, че родителите й могат да я възприемат като жена, която води полов живот. За разлика от приятелите си, тя бе доста консервативна на тази тема.

Знаеше, че някой ден с Пол ще се оженят. Но бяха твърде млади, а и Пол едва ли щеше да й направи официално предложение преди да си стъпи здраво на краката. Или преди тя да го убеди, че може да издържа семейство. Само че й предстояха поне още няколко години работа по нейния докторат.

Ако не се брои естествено заплатата, която щеше да получава от групата на Джудит Хофман. Но тези пари бе решила да влага на тайна сметка и да ги пази докато се завърне.

Когато приключиха с вечерята и всички се събраха около елхата тя повика незабелязано майка си в кухнята.

— Доведи и татко.

Рита помогна на Рамон да се придвижи с неговите алуминиеви патерици и тримата се настаниха около нащърбената дъбова маса, която бе семейна реликва през последните шестдесет години.

— Трябва да ви кажа нещо — започна Патриша.

— Ох, madre de Diоs — възкликна Рита и постави ръка на устата си. Лицето й за миг придоби уплашен израз, сетне се отпусна.

— Какво е то?

— Миналата седмица имах телефонен разговор — каза Патриша. — Не мога да ви разкрия всички подробности, но вероятно ще отсъствам няколко месеца, може би повече. Пол вече знае, но също толкова, колкото и вие. — В този момент Пол си присъедини към тях.

— И кой ти се обади? — попита Рита.

— Джудит Хофман.

— Кой е това?

— Онази жена от телевизията? — сети се Рамон.

Патриша кимна.

— Тя е съветник на президента. Искат да работя за тях и това е всичко, което мога да ви кажа.

— И защо искат тъкмо теб? — попита Рита.

— За да им построи машина на времето — изпревари я Пол. Предишните пъти, когато се беше шегувал по този начин, тя се ядосваше, но сега само вдигна рамене.

Знаеше, че Пол не се интересуваше, а и не разбираше онова, с което се занимава. Всъщност, онези които го разбираха се брояха на пръсти — и сред тях не бяха нито приятелите й, нито нейните родители.

— Поредната откачена теория на Пол — рече тя. — Но както казах, длъжна съм да запазя всичко в тайна.

— Да знаете само какво ми беше през последните дни — оплака се Пол.

— Защото непрестанно се опитваше да изкопчиш от мен истината! — Тя въздъхна, вдигна навъсен поглед към боядисания в кремаво таван, сетне втренчи очи в баща си. — Но ще е невероятно интересно. Освен това никой от вас няма да може да се свързва с мен. Можете да ми изпращате писма на този адрес — тя дръпна тефтерчето с телефонните номера и написа адреса.

— Това важно ли е за теб? — погледна я Рита.

— Разбира се, че е — отвърна вместо нея Рамон.

Но Патриша не знаеше. Дори сега идеята й се струваше налудничава.

След като гостите си тръгнаха тя изведе Пол на късна разходка из квартала. Близо половин час двамата крачеха смълчани под уличните светлини.

— Знаеш, че ще се върна — рече тя накрая.

— Зная.

— За мен беше много важно да те доведа у дома. Да ти покажа Рита, Рамон, къщата.

— Да — рече Пол.

— Мисля, че без тях ще бъда загубена. Толкова много време прекарвам с мислите си, онова, което правя вътре е така различно… и странно за другите. Ако нямам център, местенце, където да се връщам, с мен ще бъде свършено.

— Разбирам — каза Пол. — Имаш чудесен дом. Много харесах твоите.

Тя спря, извърна се към него и му протегна ръце.

— Радвам се.

— Аз също исках да създам дом… център, за нас двамата. Когато се върнеш.

Лицето й имаше напрегнат вид, сякаш се готвеше да скочи върху него.

— Котешки очи — рече Пол и се усмихна.

Продължиха разходката, а когато стигнаха пред вратата спряха и се цеЛунаха. Вътре ги очакваха родителите й с готово кафе и сладкиши.

— Обещавам — последна спирка — каза му тя, когато вече бяха готови да потеглят обратно.

Шмугна се в тесния коридор към банята, мина покрай стената, на която бяха подредени нейните грамоти и зрелостни свидетелства спря пред рафтовете с „Физикъл ревю“, първото списание, за което се бе абонирала и където след години се появи дебютната й статия. Измъкна броя с нейното име, погледна го и въздъхна, а после почувства същото странно усещане, което я спохождаше всеки път, когато си мислеше за онова, което й престоеше. Беше като празнина в гърдите й, като хладен вятър, който се вдига неочаквано и бързо замира.

Четири: 1174, Година пета от началото на Пътешествието, Аксисград

Илин Таур Ингле, президент-министърът на Аксисград, стоеше в просторната наблюдателна раковина, вперил взор през Пътя към синкавото сияние на огромния град и блещукането на транспортните магистрали между вратите. Зад него се бяха изправили двамата почетни гости и телесният представител на Хексамоновия Възел.

— Познавате ли добре Олми, сер Франко? — запита президент-министърът като прибягна до графична реч.

— Не, сер Ингле, нямам честта — отвърна телесният представител, — макар че той се ползва с добра репутация във Възела.

— Три превъплъщения, и възможност за още едно по закона за изключителни заслуги. Олми вероятно е един от най-възрастните граждани, които все още притежават телесно представителство — отбеляза министърът. — Загадъчен човек. Отдавна да е изгубил правата си и да се е оттеглил в Градската памет, ако не беше толкова полезен за Възела. — Президент-министърът даде знак на пулверизатора да разпръсне из стаята специално подбран букет от талсит. Не след дълго единият край на прозрачната раковина се изпълни със слабо фосфоресцираща мъгла от триещите се помежду си полета. Ингле пристъпи в мъглата и пое с пълни гърди.

Призраците на поканените стояха съвсем неподвижно със застинали изражения на лицата, материализирани наблизо само за да покажат, че личностите, които олицетворяваха в Градската памет, присъстват на разговора в помещението, чуват и виждат всичко.

— Израснал е в среда на надерити, доколкото ми е известно — продължи телесният съветник.

— Да, така е — отвърна министърът, кимайки. — Но той е служил вярно на Хексамона, независимо от това в чий ръце е била властта и дори в този момент нямам никакви съмнения за неговата лоялност. Изключителен човек, според мен. Прям и груб — в първичното значение на тази дума — преживял много промени, надмогнал много болки. Наредих да го повикат от 1х9. Изпратен е там да ръководи подготовката за евентуалното нашествие от джарти. Но изглежда сега ще е далеч по-полезен тук. Той е човекът, който ни е нужен. В Аксис Надер могат за изразят несъгласие с изводите му, дори да го обвинят в двойна игра, но те разчитат на докладите му и ги смятат за подробни и акуратни. Съобщете на президента, че ще се заемем със задачата и ще изпратим Олми.

— Да, сер Ингле.

— Предполагам, че призраците са получили отговорите на вълнуващите ги въпроси?

— Ние слушаме — обади се един от призраците. Другият не помръдна.

— Чудесно. А сега ми предстои да се срещна със сер Олми.

Призраците се стопиха, а телесният представител Франко излезе, като междувременно вдигна правителственото флагче на рамото си.

Президент-министърът изключи тракционните полета и раковината се изпълни с нови количества димящ талсит. Миризмата беше остра и малко напомняше на отлежало вино. В този момент се появи и сер Олми. Той се приближи безшумно към министъра, опасявайки се, че ще наруши унеса му.

— Елате по-близо, сер Олми — подкани го министърът. Той се извърна и направи място на Олми на тясната прозрачна платформа на раковината. — Днес изглеждате чудесно.

— И вие също, сер.

— Мм. Може би заради великолепното последно посещение на жена ми. Помогна ми да забравя някои от неприятностите на двадесетата година. Ужасна година, ако питате мен. Но загубата на моята благоверна ми донесе известно облекчение.

— Радвам се да го чуя, сер.

— Кога смятате да се жените, Олми?

— Когато открия жената, способна да пречисти моята двадесет и първа година, първо превъплъщение.

Министърът се засмя чистосърдечно.

— Чух за вашата необикновено красива приятелка, адвокатката в Аксис Надер… Как й беше името?

— Сули Рам Кикура.

— Ах, да, разбира се… Разбрах че много умело изглаждала противоречията между Възела и онези твърдоглавци от групата на Корженевски. Вярно ли е?

— Да. Но тя избягва да го обсъжда с мен.

Министърът отново пое дълбока глътка от мъглата, огледа се загрижено и слезе от платформата.

— Е, да пристъпим към въпроса, тогава. Имам трудна задача за вас.

— За мен е чест да служа на Хексамона.

— Този път едва ли. Не става дума за някакво банално разследване на нелегална търговия около някоя от вратите. На всеки тридесет години изпращаме по някой назад, да провери състоянието на Шишарк. Този път мотивите ни бяха съвсем конкретни. Оказа се, че Шишарк е бил окупиран.

— Някой е пресякъл Забранените територии?

— Не. Още по-изненадващо, защото стражите на първата бариера не са засекли нищо. По всичко изглежда, че нашествениците са проникнали в Шишарк отвън и най-изумителното е, че те са хора. Малочислена, но изглежда добре организирана група. Все още не разполагаме с данни за това откъде са пристигнали, въпросът се обсъжда. Ще получите неограничена власт, естествено, както и необходимото транспортно средство. Сер Алголи ще ви информира по всички въпроси. Разбрано?

— Сер — кимна Олми.

— Добре. — Министърът се наведе над перилата и погледна към повърхността, на двадесет километра по-надолу. Водовъртежи от светлини се носеха по магистралите. — Май че край една от вратите е станало задръстване. Ах, тези тревожни времена. Месецът на Добрия човек. — Той се извърна към Олми. — Успех. Или, както са казвали древните: „Да бъдат с теб звездите, съдбата и Светия дух“.

— Благодаря ви, сер.

Той слезе от платформата и напусна раковината. Взе лифта, който се спускаше по стройната, тясна колона към Централния град, а когато пристигна, зае се да урежда всички въпроси, свързани с предстоящото заминаване.

Задачата, която получи, беше привилегия. Пътуването назад към Шишарк бе абсолютно забранено, освен по крайно наложителни за Възела причини и Олми за последен път го бе посетил преди повече от четиристотин години.

От друга страна, мисията можеше да се окаже крайно опасна — особено като се имаше пред вид недостатъчната информация. Би могъл да си подсигури успех, ако покани със себе си франта.

Ако в Шишарк наистина са се появили хора и това не са бегълци от града, което бе най-вероятното обяснение, тогава откъде са дошли?

Въпрос, който имаше само един възможен отговор.