Нийл Стивънсън
Диамантената ера (59)

От „Буквара“: посещение в замъка Тюринг; последен разговор с госпожица Матисън; размисли за съдбата на Нел; сбогуване; разговор със стария хоплит; Нел се отправя да търси щастието си

Новата територия, в която беше навлязла принцеса Нел, бе най-голямата и сложна от всички Вълшебни кралства в „Буквара“. Като прелисти страниците назад, за да се върне на първата панорамна илюстрация, тя преброи седем големи замъка, кацнали на планинските върхове, и разбра, че ще трябва да ги посети всичките и да направи по нещо сложно във всеки един от тях, за да си върне единайсетте откраднати ключа и да се сдобие с онзи, който й беше останал.

Направи си чай и сандвичи и ги отнесе в кошница на ливадата, където обичаше да чете сред дивите цветя. Без самия управител Муър неговият дом бе меланхолично място, а откакто не го беше виждала вече имаше няколко седмици. През последните две години все по-често го викаха по служба и той изчезваше (както предполагаше тя) във вътрешността на Китай за по няколко дни, а после и седмици, за да се върне потиснат и изтощен и да намери уединение в уискито, което поглъщаше в изненадващо умерени количества, но в безумна концентрация, и в среднощните концерти с гайда, които събуждаха всички в Давтейл и дори неколцина с лек сън в анклава Нова Атлантида.

По време на пътуването си от лагера на Мишата армия до първия замък Нел трябваше да използва всичките си умения за живот на открито, придобити през годините на скитане из Отвъдната земя: сражава се с пума, успя да избяга от мечка, прекосяваше потоци, палеше огньове, вдигаше си заслони. Когато Нел доведе принцеса Нел при древните, покрити с мъх порти на първия замък, слънцето блестеше хоризонтално оттатък моравата и въздухът стана малко хладен. Нел се загърна в термогенен шал и включи термостата на температура откъм студената страна на приятното — беше открила, че прекалената топлина притъпява остротата на ума й. В кошницата имаше термос с горещ чай с мляко, а сандвичите щяха да почакат известно време.

На най-високата от многобройните кули на замъка се виждаше четирикрила вятърна мелница, която се въртеше с постоянна скорост, макар че застанала на много метри под нея, принцеса Нел усещаше съвсем слаб ветрец.

В главната порта имаше по-малка врата с шпионка и с огромно Т-образно бронзово чукало отдолу, цялото обрасло с мъх и лишеи, от които формата му едва се различаваше. Принцеса Нел с огромно усилие удари с чукалото и като имаше предвид състоянието му, не очакваше резултат. Но едва прозвуча първият удар, когато шпионката се отвори и тя видя шлем: защото пазачът от другата страна беше облечен от главата до петите в ръждива и покрита с мъх бойна броня. Той обаче не каза нищо, просто гледаше принцеса Нел или поне така реши тя, тъй като не можеше да види лицето му през тесните прорези на забралото му.

— Добър ден — каза принцеса Нел. — Моля за извинение, но пътувам из тези земи и се чудя дали бихте били любезни да ми позволите да пренощувам тук.

Без да каже нито дума, пазачът затръшна шпионката. Нел можеше да чуе скърцането и дрънченето на бронята му, докато мъжът бавно се отдалечаваше.

Няколко минути по-късно го чу да се връща, само че този път шумът се бе удвоил. Ръждивите ключалки на вратата заскърцаха. Тя се отвори и принцеса Нел отстъпи назад, когато наоколо й полетяха люспи ръжда и парчета лишеи и мъх. На прага стояха двама мъже в брони и я канеха вътре.

Нел пристъпи през прага и се озова сред мрачните улички на замъка. Вратата зад нея се затръшна. Железни скоби обгърнаха горната част на ръцете й и мъжете я хванаха с ръкавиците си. Те я повдигнаха във въздуха и няколко минути я носиха по улиците, стълбите и коридорите на замъка. Не срещнаха абсолютно никого. Тя не видя дори мишка или плъх. От комините не се издигаше дим, прозорците не светеха и факлите по стените на дългия проход, който водеше към тронната зала, бяха студени и черни. Тук-там принцеса Нел забеляза други воини, застанали на пост, но тъй като никой от тях не помръдваше, не знаеше дали са празни брони, или истински хора.

Никъде не видя обичайните признаци на търговия и човешка дейност: конска тор, обелки от портокал, лаещи кучета, пълни канавки. За нейна тревога обаче, по пътя й имаше огромен брой вериги. Бяха едни и същи, с малко особен вид и се срещаха навсякъде: натрупани на купчини по уличните ъгли, провиснали от метални кошове и от покривите, закачени между кулите.

Тракането и скърцането на мъжете, които я носеха, не й позволяваха да чува каквото и да е друго, но когато се изкачиха и навлязоха навътре в замъка, тя бавно започна да долавя дълбок стържещ, ръмжащ звук, който вибрираше във всеки каменен блок. Той стана още по-силен, когато тръгнаха по последния дълъг коридор и беше вече почти непоносим, когато най-после влязоха в сводестата тронна зала, намираща се в самото сърце на замъка.

В залата бе тъмно и студено, макар че разположените високо по сводовете прозорци пропускаха малко светлина. Покрай стените бяха строени мъже в брони, които стояха съвършено неподвижно. На трон, двойно по-висок от човешки ръст, разположен по средата на помещението, седеше гигант, облечен в броня, лъщяща като огледало. До него стоеше мъж в броня с парцал и телена четка в ръце, който ожесточено лъскаше един от наколенниците на лорда.

— Добре дошла в замъка Тюринг — с металически глас каза лордът.

Очите на принцеса Нел вече се бяха приспособили към сумрака и тя можеше да види зад трона му нещо друго: огромна Ос, дебела като главна мачта на кораб, направена от ствол на гигантско дърво, подсилено с месингови плочки и ленти. Оста се въртеше и принцеса Нел разбра, че трябва да предава енергията на вятърната мелница. С Оста бяха свързани огромни предавки, черни и лъскави от смазка, които предаваха енергията на други, по-малки оси, излизащи хоризонтално във всички посоки и изчезващи през дупки в стените. Въртенето и стърженето на всички тези оси и предавки бяха причина за вездесъщия шум, който по-рано бе забелязала.

Приблизително на височината на мъжки гърди покрай всяка от стените на тронната зала се виждаше по една хоризонтална ос, минаваща на малки, равни интервали през предавателни кутии. Под прав ъгъл от тях излизаше къса, квадратна ос. Тези предавателни кутии съвпадаха с местоположението на воините.

Воинът, който лъскаше бронята на лорда, заобиколи покрития с шипове наколенник на господаря си и се обърна с гръб към принцеса Нел. Тя се стресна, когато забеляза голяма квадратна дупка по средата на гърба му.

Нел смътно знаеше, че името на замъка Тюринг е загатване — бе разбрала нещичко за него в Академията на госпожица Матисън. Беше свързан с компютри. Можеше да се обърне към страниците на Енциклопедията и веднага да провери, но се бе научила да оставя „Буквара“ да разказва историята по своя си начин. Очевидно воините не бяха мъже в брони, а просто навиващи се кукли и навярно същото се отнасяше за самия херцог на Тюринг.

След кратък и не много интересен разговор, по време на който принцеса Нел неуспешно се опитваше да установи дали херцогът е човек, той безстрастно заяви, че завинаги я хвърля в подземната тъмница.

Такива неща вече не изненадваха и не смущаваха Нел, защото по време на връзката й с „Буквара“ се бяха случвали стотици пъти. Освен това още от първия ден, в който Харв й беше дал книгата, тя знаеше какъв ще е краят на историята. Просто разказът имаше много обрати и колкото по-внимателно го четеше, толкова повече разклонения откриваше.

Един от воините се отдели от предавателната си кутия на стената, закрачи към ъгъла и взе метален кош, пълен с една от онези особени вериги, които принцеса Нел бе забелязала навсякъде. Той го отнесе при лорда, започна да рови вътре, докато открие края и го вкара в дупка отстрани на трона. Междувременно друг воин също се отдели от стената и зае позиция от другата страна на херцога. Този воин вдигна забралото си, за да разкрие някакво механично устройство в пространството, където би трябвало да се намира главата му.

От вътрешността на трона се разнесе невероятно тракане. Вторият воин хвана края на веригата, която се беше появила откъм неговата страна и я пъхна в отвора на забралото си. Миг по-късно тя изскочи от дупка на гърдите му. По този начин цялата осем-деветметрова верига бавно и шумно бе изтеглена от коша, мина през скрития под трона механизъм и през гърлото на втория воин, излезе от отвора на гърдите му и се спусна на пода, където постепенно се натрупа на покрита със смазка купчина. Процесът продължи много по-дълго, отколкото отначало очакваше принцеса Нел, защото веригата често променяше посоката си. Когато кошът почти се изпразни, тя неведнъж отново се връщаше в него, докато едва не го изпълнеше. Но като цяло повече се движеше напред и накрая последната брънка изскочи от коша и изчезна в трона. Няколко секунди по-късно чукането спря и Нел чуваше само по-тихото тракане от вътрешността на втория воин. После замлъкна и този шум и веригата падна от гърдите му. Той я загреба с ръце и я постави в недалечен празен кош. После закрачи към Нел, наведе се в кръста, доста неприятно долепи твърдото си, студено рамо до корема й и я повдигна от пода като чувал с царевица. Няколко минути я носи из замъка, като през повечето време се спускаше по безкрайни каменни стълби и накрая я вкара в много дълбока, мрачна и студена тъмница, където я остави в малка и съвършено тъмна килия.

— Принцеса Нел използва едно от вълшебните заклинания, на които я беше научила Пурпур, за да направи светлина — каза Нел.

Принцеса Нел можеше да види, че стаята е около две на три крачки с каменна пейка до едната стена, която служеше за легло, и с дупка в пода за тоалетна. Малък зарешетен прозорец на задната стена водеше към въздушна шахта. Очевидно тя беше много дълбока и тясна и Нел се намираше почти в основата й, защото от нея не идваше никаква светлина. Воинът излезе от килията и затвори вратата зад себе си. Принцеса Нел забеляза, че ключалката е необикновено голяма, приблизително с размера на желязна кутия за хляб, пълна с чаркове и с огромна манивела, която стърчеше от центъра й.

На вратата имаше малка шпионка. Нел надникна през нея и видя, че воинът няма ключ. Вместо това той свали от закачалка на стената парче верига, дълго колкото ръката му, вкара го в гигантската ключалка и завъртя манивелата. Механизмът изщрака, веригата задрънча и накрая езичето влезе на мястото си, заключвайки принцеса Нел в тъмницата. Веригата незабавно излезе от ключалката и падна на пода. Воинът я взе и я окачи обратно на стената. После с дрънчене се отдалечи и се върна чак няколко часа по-късно, за да й донесе малко хляб и вода, пъхайки ги през малко прозорче по средата на вратата, точно над механичната ключалка.

На принцеса Нел не й трябваше много време, за да разгледа килията си. Под прах и боклуци в единия ъгъл откри нещо твърдо и студено и го извади, за да го разгледа отблизо: парче верига, силно ръждясала, но очевидно от онези, които бе видяла из целия замък Тюринг.

Веригата беше плоска. Всяка брънка имаше щифт: подвижно парче метал по средата, което можеше да се върти и затваря в две положения, или успоредно, или перпендикулярно на веригата.

През първата си нощ в килията Нел откри още две неща. Първо, резето на малкото прозорче, през което й подаваха храна, отчасти бе достъпно откъм нейната страна и с малко усилия успя да го смачка така, че повече да не се затваря както трябва. После можеше да пъхне глава през вратичката и да разгледа механичната ключалка. Или да протегне ръка и да я опипа, да завърти манивелата и така нататък.

Второто откритие стана към полунощ, когато я събуди металическо дрънчене, носещо се от малкия прозорец на въздушната шахта. Тя пъхна ръката си вътре и докосна края на увисналата там верига. Дръпна я и след първоначалната съпротива, веригата се откачи. Скоро успя да издърпа много метри верига в килията си и да ги натрупа на пода.

Нел имаше идея какво да прави с веригата. Като започна от края, тя разгледа щифтовете и започна да отбелязва положенията им („Букварът“ винаги й позволяваше да драска по страниците, когато се налагаше). Правеше хоризонтални резки за щифтовете, успоредни на веригата, и вертикални за онези, които бяха перпендикулярни. Накрая се получи следният резултат:

Ако преброеше вертикалните резки и ги заместеше с числа, получаваше

8-5-17-1-3-6-10 — 1–8 — 18-27-13 — 22-6-17-23-15-4 — 19-29-17-9-14-4

и ако числата означаваха букви от азбуката, а хоризонталните резки разделяха буквите, и двойните хоризонтални резки разделяха думи, се получаваше следното:

ЗДРАВЕЙ АЗ СЪМ ХЕРЦОГ ТЮРИНГ

Интересно послание, тъй като онзи гигант в бронята вече се беше представил и тя смяташе, че не е вероятно да й праща съобщения по този начин. Трябваше да е някой друг, който наричаше себе си херцог Тюринг — навярно истинско живо човешко същество.

Няколко години по-рано Нел би приела това. Но през последните години „Букварът“ бе станал много по-сложен отпреди, пълен със скрити капани, и тя вече не можеше да прави удобни и лесни предположения. Също толкова вероятно беше веригата да е спусната право от самата тронна зала и поради някаква необяснима причина механичният херцог да се опитва да я измами. Затова, макар че с радост щеше да отвърне на такова съобщение, Нел възнамеряваше да възприеме предпазлив подход, докато установи дали изпращачът му е човек или механично създание.

Следващата част от съобщението гласеше:

ДРЪПНИ-ВЕРИГАТА-ЗА-ДА-ОТГОВОРИШ.

Нел започна да върти щифтовете и промени съобщението на онзи, който наричаше себе си херцог, с АЗ СЪМ ПРИНЦЕСА НЕЛ ЗАЩО МЕ ЗАТВОРИ. После дръпна веригата и след малко тя започна да се изтегля от килията й. Няколко минути по-късно получи следното съобщение:

ДОБРЕ ДОШЛА ПРИНЦЕСО НЕЛ.

ХАЙДЕ ДА ИЗМИСЛИМ ПО-ЕФИКАСЕН НАЧИН

ЗА ОБЩУВАНЕ,

последвано от указания как да използва по-сбита система от щифтове, за да представя числа и как да превръща числата в букви и препинателни знаци. После херцогът предаде:

АЗ СЪМ ИСТИНСКИЯТ ХЕРЦОГ. АЗ СЪЗДАДОХ ТЕЗИ МАШИНИ И ТЕ МЕ ЗАТВОРИХА ВЪВ ВИСОКА КУЛА ДАЛЕЧ НАД ТЕБ. МАШИНАТА, КОЯТО НАРИЧА СЕБЕ СИ ХЕРЦОГ, Е ПРОСТО НАЙ-ГОЛЯМОТО И НАЙ-СЛОЖНО ОТ МОИТЕ ТВОРЕНИЯ.

Нел отговори:

ТАЗИ ВЕРИГА ТЕЖИ СТОТИЦИ КИЛОГРАМИ. ТРЯБВА ДА СТЕ ПРЕКАЛЕНО СИЛЕН ЗА ЧОВЕК.

Херцогът каза:

ТИ СИ УМНА, ПРИНЦЕСО НЕЛ! ВСЪЩНОСТ ВЕРИГАТА ТЕЖИ НЯКОЛКО ХИЛЯДИ КИЛОГРАМА И АЗ Я ДВИЖА С ПОМОЩТА НА МАНИВЕЛА В СТАЯТА МИ, КАТО ОТКЛОНЯВАМ ЕНЕРГИЯТА ОТ ГЛАВНАТА ОС.

Нощта отдавна се бе спуснала над моравата. Нел затвори „Буквара“, взе кошницата си и се прибра вкъщи.

Тя остана до късно с „Буквара“, също както правеше като малка, когато в резултат на следващата сутрин закъсня за черква. Казаха специална молитва за госпожица Матисън, която си бе останала вкъщи и се говореше, че не се чувствала добре. След службата Нел я посети за няколко минути, после се върна право у дома си и отново потъна в „Буквара“.

Зае се едновременно с два проблема. Първо, трябваше да разбере как работи ключалката на вратата. Второ, трябваше да открие дали онзи, който й пращаше съобщенията, е човек или машина. Ако успееше да се увери, че е човек, можеше да го помоли да й помогне с ключалката, но дотогава щеше да пази намеренията си в тайна.

Ключалката имаше само няколко части, които Нел можеше да види: манивелата, езичето и два месингови цилиндъра в горната част, върху който бяха врязани цифри от 0 до 9, така че като се въртяха в различни посоки, можеха да показват числа от 00 до 99. Когато манивелата се въртеше, тези цилиндри се намираха в почти постоянно движение.

Числото отгоре се променяше с всяка брънка, която влезеше в механизма, и очевидно определяше какво ще направи ключалката. Нел бе научила например, че ако числото е 09 и ако следващата брънка от веригата е във вертикално положение (което херцогът определяше като едно), цилиндрите ще се завъртят и ще променят числото на 23. Но ако следващата цифра бе 0 (както херцогът определяше брънките с хоризонтални щифтове), цилиндрите се променяха на 03. Но това не беше всичко: в този случай поради някаква причина механизмът обръщаше посоката, в която се движеше веригата и превърташе щифта от 0 на 1. Тоест, освен да разчита веригата, ключалката можеше и да пише по нея.

От разговора с херцога Нел научи, че числата на цилиндрите са свързани с определени положения. Отначало не знаеше връзката между положенията и затова безцелно минаваше от едно на друго, като си водеше бележки. Скоро получи таблица с 32 различни положения, която показваше как ключалката реагира на цифрите от 0 до 9, когато е във всяко от тях. Трябваше й известно време да попълни всички празни графи в таблицата, защото някои от положенията можеха да се получат само като се накараше механизмът да пише по веригата определени поредици от единици и нули.

От тези единици и нули щеше да полудее, ако не бяха честите обаждания на херцога, който очевидно нямаше какво друго да прави, освен да й праща съобщения. Всичко това продължи две седмици и Нел бавно, но сигурно напредваше.

— Трябва да се научиш да работиш с ключалката на вратата си — каза херцогът. — Това ще ти позволи да избягаш и да дойдеш да ме освободиш. Аз ще ти давам указания.

Единствената тема, на която той искаше да разговаря, беше техниката и това не можеше да помогне на Нел да разбере дали е човек или машина.

— Защо не отключите собствената си врата — отвърна тя, — и не дойдете вие да ме освободите? Аз съм само клето, безпомощно момиче, сам-самичко на света и съм толкова уплашена и самотна, а вие очевидно сте смел — историята ви наистина е романтична и аз нямам търпение да видя как ще свърши сега, когато съдбите ни се свързаха.

— Машините поставиха на вратата ми специална ключалка, а не Тюрингов механизъм — поясни херцогът.

— Опишете ми как изглеждате — написа Нел.

— Страхувам се, че в мен няма нищо особено — отвърна херцогът. — Ами ти?

— Малко по-висока съм от средния ръст, с блестящи зелени очи, гарваново черна коса, падаща на лъскави вълни до кръста ми, освен ако не я вдигна нагоре, за да подчертая високите си скули и пълни устни. С тесен кръст, дръзка гръд и дълги крака. Алабастровата ми кожа силно се изчервява, когато се развълнувам от нещо, а това се случва често.

— Описанието ти ми напомня за покойната ми жена, Бог да даде покой на душата й.

— Разкажете ми за жена си.

— Темата ме изпълва с такава неизразима скръб, че не мога да пиша за това. А сега, хайде да поработим по Тюринговия механизъм.

Тъй като опитът й да въздейства на чувствата му завърши с неуспех, Нел започна с нещо друго: правеше се на глупава. Рано или късно херцогът щеше да се раздразни. Но той винаги се държеше с нея ужасно търпеливо, дори след двайсетото повторение на „Можете ли пак да ми го обясните с други думи? Все още не мога да го разбера“. Естествено, доколкото знаеше Нел, той се намираше някъде високо, почукваше по стената с окървавени пръсти и просто се преструваше на търпелив. Човек, заключен в кула години наред, би трябвало да се е научил на безкрайно търпение.

Тя се опита да му пише поезия. Той й отвръщаше с блестящи рецензии, но отклони предложението й да й прати свои стихове, като каза, че начинът им на общуване не е достатъчно подходящ за това.

На двайсетия й ден в тъмницата принцеса Нел най-после успя да отключи вратата. Вместо незабавно да избяга, тя отново се заключи и седна да обмисли следващия си ход.

Ако херцогът беше човек, трябваше да му съобщи, за да обмислят бягството си. Ако бе машина, това щеше да доведе до неприятности. Трябваше да определи самоличността му преди да направи следващия си ход.

Нел му прати ново стихотворение:

За любовта на гърка предаде тя сърцето си,

баща си, короната и родината.

На Наксос те поспряха да отдъхнат.

И после се събуди на брега сама.

Платната на любимия й бледнееха

към хоризонта. Ариадна

в несвяст на пясъка отпусна се

и родния си дом сънува. Минос не й прости

и с твърди като диамант очи

във Лабиринта да я хвърлят нареди.

Но този път съвсем сама. Из пустошта

на мрака се скита Ариадна дни наред,

дорде препъна се във спомена.

Той още из тунелите се виеше.

Тя го уви на пръстите си,

вдигна го от пода,

оплете го в дантела

и го изтри.

Дантелата бе дар за оногова, що я затвори тук.

От сълзи ослепял, той с пръстите си го прочете

и разтвори обятия.

Отговорът дойде прекалено бързо и беше същият, както винаги:

— Наистина завиждам на умението ти да използваш думите. А сега, ако не възразяваш, да насочим вниманието си към вътрешността на Тюринговия механизъм.

Тя го бе изразила толкова явно, колкото смееше, а херцогът пак не беше схванал посланието. Трябваше да е машина.

Защо се опитваше да я измами?

Очевидно механичният херцог желаеше тя да научи какво представляват Тюринговите машини. Тоест, ако машината изобщо можеше да желае нещо.

В програмирането на херцога нещо трябваше да не е наред. Той го знаеше и се нуждаеше от човек, който да го поправи.

Когато Нел разбра всичко това, останалата част от историята за замъка Тюринг бързо се разви от само себе си. Тя се изплъзна от килията и тайно проучи замъка. Воините рядко я забелязваха и когато я виждаха, не бяха в състояние да импровизират — трябваше да се връщат при херцога, за да променя програмите им. Накрая принцеса Нел стигна до стая под вятърната мелница, в която имаше нещо като превключвателен механизъм, и успя да изключи Оста. Няколко часа по-късно пружините в гърбовете на войниците се развиха и всички те спряха на място. Целият замък замръзна, сякаш го бе омагьосала.

Сега вече можеше да обикаля спокойно. Тя отвори трона на херцога и откри под него Тюрингов механизъм. От двете му страни имаше тесни дупки, спускащи се право надолу през пода и в земята, докъдето стигаше лъчът на фенерчето й. Веригата, съдържаща програмата на херцога, висеше от двете страни в тези дупки. Нел се опита да хвърли вътре камъни и не успя да чуе как достигат дъното — веригата трябваше да е безкрайно дълга.

Високо в една от кулите на замъка принцеса Нел откри скелет, седнал на стол, прегърбен над отрупана с книги маса, Мишки, насекоми и птици бяха изяли плътта, но по масата все още имаше останки от сива коса и мустаци. Около шийните прешлени беше увита златна верига, носеща печат с буквата „Т“.

Тя прекара известно време в ровене из книгите на херцога. Повечето бяха тетрадки, в които е трябвало да скицира бъдещите си изобретения. Имаше планове за цели армии от Тюрингови машини, замислени така, че да се движат успоредно, както и за вериги, които можеха да се включват на повече от две положения, а също за механизми, способни да четат и пишат по двуизмерни, вместо по едноизмерни пластове вериги, и за триизмерна Тюрингова решетка, оформена като куб със страна километър и половина, през която да се движи Тюрингова машина.

Независимо колко се усложняваха изобретенията му, херцогът винаги намираше начин да симулира поведението им, като вкарва достатъчно дълга верига в някоя от традиционните Тюрингови машини. С други думи, макар че работеха по-бързо от първоначалния модел, успоредните и многоизмерните механизми всъщност не вършеха нищо различно.

Един следобед Нел седеше на любимата си морава и четеше за тези неща в „Буквара“, когато от гората се появи вихрогон без ездач и се спусна право към нея. Само по себе си, това не бе толкова необичайно — вихрогоните бяха достатъчно интелигентни, за да ги пращат да търсят определени хора. Но рядко ги пращаха да търсят Нел.

Вихрогонът галопираше към нея с пълна скорост, после рязко заби копита само на няколко крачки от Нел — номер, който лесно можеше да изпълни без ездач на гърба. Носеше писмо, написано от ръката на госпожица Ужасян: „Нел, моля те, ела незабавно. Госпожица Матисън помоли да присъстваш и няма време“.

Нел не се поколеба. Тя събра вещите си, напъха ги в малкото багажно отделение на коня и го яхна.

— Давай! — каза Нел. После се намести добре, стисна дръжките и прибави: — Неограничена скорост. — Секунди по-късно вихрогонът изминаваше разстоянията между дърветата с бързината на леопард.

От начина, по който минаваха тръбите, Нел предположи, че госпожица Матисън е включена в Захранването по два-три различни начина, макар че всичко дискретно беше скрито под многобройни одеяла, натрупани върху тялото й като въздушни пластове торта. Виждаха се само лицето и ръцете й и това за първи път от запознанството им напомни на Нел колко стара е всъщност госпожица Матисън. Силната й личност правеше сляпа и нея, и всички останали момичета за очевидните доказателства за възрастта й.

— Моля ви, оставете ни сами, госпожице Ужасян — каза госпожица Матисън и госпожица Ужасян предпазливо отстъпи назад, като по пътя си хвърляше неохотни и укорителни погледи.

Нел седна на ръба на леглото и внимателно вдигна едната ръка на госпожица Матисън от юргана, сякаш бе хербаризирано листо от някакво рядко дърво.

— Нел — заговори госпожица Матисън, — не губи последните ми няколко останали мига с любезности.

— О, госпожице Матисън… — започна Нел, но очите на старата дама се разшириха и тя отправи на Нел характерен поглед, упражняван през много десетилетия в класната стая, който все още не беше загубил способността си да въдворява тишина.

— Помолих да дойдеш тук, защото си любимата ми ученичка. Не! Не казвай нищо — спря я госпожица Матисън, когато Нел наведе лицето си към нея. Очите й бяха пълни със сълзи. — Учителите не би трябвало да имат любимци, но аз наближавам момента, в който трябва да изповядам всичките си грехове, така че слушай.

Зная, че имаш тайна, Нел, макар че не мога да си представя каква, зная също, че тайната ти те е направила различна от която и да е друга моя ученичка. Чудя се, какво мислиш да правиш с живота си, когато напуснеш тази Академия и навлезеш в света, както съвсем скоро трябва да стане?

— Ще положа Клетвата, разбира се, веднага щом стана на необходимата възраст. Предполагам, че също ще трябва да изучавам изкуството на програмирането и как се правят интерактиви. Някой ден, разбира се, след като стана една от поданичките на Нейно величество, бих искала да си намеря добър съпруг и може би да отгледам деца…

— О, я стига — прекъсна я госпожица Матисън. — Ти си млада жена — разбира се, че мислиш дали да имаш деца — всяка млада жена мисли за това. Не ми остава много време, Нел, и трябва да свършим с онова, по което приличаш на всички други момичета, и да се съсредоточим върху разликите.

В този момент старата дама с изненадваща сила стисна ръката на Нел и леко повдигна глава от възглавницата. Многобройните бръчки по челото й станаха по-дълбоки и тъмните й очи напрегнато заблестяха.

— Съдбата ти е белязана по някакъв начин, Нел. Зная го още от деня, в който лорд Финкъл-Макгроу дойде при мен и ме помоли да те приема — дрипаво отрепско момиченце — в Академията си.

Можеш да се опитваш да се държиш като всички — ние се опитахме да те направим като всички — можеш да се преструваш, че си като всички, ако настояваш, можеш даже да положиш Клетвата, — но всичко това е лъжа. Ти си различна.

Тези думи разтърсиха Нел като внезапен студен вятър, носещ чист планински въздух, и отнесоха приспивния облак на сантименталността. Сега тя стоеше разкрита и изключително уязвима. Но това не й бе неприятно.

— Предлагате ми да напусна гръдта на племето, което ме осинови, така ли?

— Предлагам ти да си една от малцината, които са над племената. Освен това вече определено не се нуждаеш от каквато и да е гръд — отвърна госпожица Матисън. — След време ще разбереш, че това племе е също толкова добро, колкото всяко останало — всъщност, по-добро от повечето. — Госпожица Матисън дълбоко въздъхна и като че ли се разтвори в завивките си. — Не ми остава много. Затова ме целуни и върви по пътя си, момиче.

Нел се наведе и притисна устни към бузата на госпожица Матисън, която изглеждаше съсухрена, но се оказа изненадващо мека. После, тъй като не искаше да си тръгне толкова изведнъж, тя обърна глава и за няколко секунди я отпусна на гърдите на госпожица Матисън. Старицата немощно я погали по косата.

— Сбогом, госпожице Матисън — каза Нел. — Никога няма да ви забравя.

— Нито пък аз — промълви госпожица Матисън, — макар да признавам, че това не означава много нещо.

 

 

Пред дома на управителя Муър здраво стоеше много голям вихрогон, подобен на кръстоска между першерон и малък слон. Това беше най-мръсното нещо, което Нел бе виждала през живота си — дори само покриващата го мърсотия трябва да тежеше стотици килограми и миришеше на екскременти и застояла вода. В ставата между две съседни плочки на бронята се беше заклещила вейка от черница с листа и няколко плода, а от глезените му се нижеха дълги клонки равнец.

Управителят седеше насред бамбуковата си горичка, обгърнат в броня на хоплит, също толкова покрит с мърсотия, която го правеше двойно по-голям и голата му глава изглеждаше абсурдно малка на фона на огромното му тяло. Беше свалил шлема си и го бе захвърлил в езерото, където плаваше като изкормен корпус на дреднаут. Управителят изглеждаше много изтощен и зяпаше с празен поглед без да премигва към някаква лиана, която бавно, но неумолимо изтласкваше глицинията. Веднага щом видя изражението на лицето му, Нел му направи чай и му го донесе. Муър протегна към малката алабастрова чаша бронираните си ръкавици, които биха могли да смачкат камък, все едно че е изсъхнал хляб. Вътрешността на дебелите цеви на оръжията, вградени в бронята му, бяха покрити със сажди. Той пое чашата от ръцете на Нел с точността на робот-хирург, но не я вдигна към устните си. Навярно се страхуваше, че от изтощение може да блъсне порцелана в зъбите си или дори да се самообезглави. Очевидно се успокояваше просто като държи чашата и гледа към парата, издигаща се от повърхността на чая. Ноздрите му се разшириха веднъж, после още един път.

— Дарджийлинг^[1] — каза той. — Подходящо име. Винаги съм си мислил за Индия като за по-цивилизовано място от Китай. Сега трябва да изхвърля всички видове китайски чай. Време е да премина на индийски. — Той се подсмихна.

Бели следи от засъхнала сол се спускаха от ъгълчетата на очите към косата му. Дълго време беше яздил с шлем на главата. На Нел й се искаше да е можела да види управителя да се носи из Китай на бойния си вихрогон.

— За последен път се оттеглих — поясни той и кимна по посока на Китай. — Свърших малко консултантска работа за един господин там. Сложна личност. Вече е мъртъв. Имаше много лица, но сега ще остане в историята като поредния проклет китайски воин, който не е постигнал успех. Забележително е, мила — каза той и за първи път погледна към Нел, — колко много пари можеш да спечелиш като отблъскваш прилива. Накрая трябва да се измъкнеш, докато още можеш. Не е много достойно, но пък предполагам, че консултантите нямат достойнство.

Нел не можеше да си представи, че управителят Муър иска подробно да разговаря за последните събития, затова промени темата.

— Мисля, че най-после разбрах какво се опитвахте да ми кажете преди няколко години за това какво е да си интелигентен — рече тя.

Управителят мигновено просия.

— Радвам се да го чуя.

— Викитата имат сложен морален кодекс. Развил се е от моралната низост на предишни поколения, също както първите викторианци са били предхождани от джорджианци и периода на Регентството. Представителите на старата гвардия вярват в този кодекс, тъй като са стигнали до него със собствен опит. Те възпитават й децата си да вярват в този кодекс… — но децата им вярват в него поради съвсем различни причини.

— Вярват в него — отвърна управителят, — защото са научени да вярват в него.

— Да. Някои от тях изобщо не му се противопоставят — превръщат се в ограничени хора, които могат да ти кажат в какво вярват, но не и защо. Други виждат лицемерието на обществото и се разбунтуват — като Елизабет Финкъл-Макгроу.

— По кой път възнамеряваш да поемеш ти, Нел? — заинтригуван попита управителят. — По пътя на съглашенството или на бунта?

— По нито един. И двата са ограничени — те са само за хората, които не могат да се справят с противоречията и двусмислиците.

— О! Отлично! — възкликна управителят. Сякаш за да подчертае думите си, той удари по земята със свободната си ръка и вдигна дъжд от искри.

— Подозирам, че тъй като е интелигентен, лорд Финкъл-Макгроу вижда цялото лицемерие на обществото, но въпреки това държи на принципите му, защото като цяло така е най-добре. Подозирам също, че се е тревожил как най-добре да внуши тази позиция на младите хора, които не могат да разберат като него историческите й основания — този факт обяснява защо се интересува от мен. „Букварът“ може да е бил негова идея — първи опит систематично да започне да действа в тази насока.

— Графът внимателно разиграва картите си — отвърна управителят Муър, — и затова не мога да кажа дали предположенията ти са верни. Но признавам, че са логични.

— Благодаря ви.

— Какво възнамеряваш да правиш сега, когато сглоби всички късчета от мозайката? Още няколко години образование и лустро ще ти позволят да положиш Клетвата.

— Аз, разбира се, съзнавам, че имам благоприятни перспективи в Атлантската филозона — каза Нел, — но мисля, че за мен няма да е подходящо да тръгна по правия, тесен път! Сега заминавам за Китай, за да търся щастието си.

— Е — рече управителят Муър, — пази се от „Юмруците“. — Погледът му заблужда към очуканата му, мръсна броня и се насочи към плаващия шлем. — Те вече идват.

Най-добрите изследователи като Бъртън бяха полагали всички усилия, за да се слеят с околните. В този дух Нел спря при един обществен синтетичен компилатор, свали дългата си рокля и си избра нови дрехи — тъмносин, прилепнал по тялото гащеризон с пулсиращ, оранжев надпис, гласящ „СЛУЧВАТ СЕ ГАДОСТИ“. Тя размени старите си дрехи за чифт енергийни кънки и после се насочи право към Високото шосе. То се издигаше над земята в продължение на няколко километра и после в краката й се появи Икономическата зона Пудонг, а след това и Шанхай. Нел внезапно започна да набира скорост и трябваше да изключи енергията на кънките. Сега минаваше над оризищата. Вече беше сама в Китай.