Нийл Стивънсън
Диамантената ера (19)

Харв носи подарък на Нел; тя си прави експерименти с „Буквара“

Когато Харв се прибра у дома, изнасяше цялото си тегло само върху единия крак. Щом върху петната на лицето му попадна светлина под един определен ъгъл, Нел видя ручейчета от нещо червено, смесено с мърсотията и тонера. Харв дишаше учестено и преглъщаше, често й трудно, сякаш се канеше всеки момент да започне да повръща. Ръцете му обаче не бяха празни. Беше ги притиснал плътно пред корема си. Носеше разни неща под якето си.

— Успях, Нел — каза той, когато видя физиономията на сестра си и разбра, че тя е твърде изплашена, за да заговори първа. — Не че се сдобих с много, но все е нещо. Имам някои работи за Цирка на бълхите.

Нел не знаеше много добре какво точно означава „Цирк на бълхите“, но бе разбрала, че е добре да имаш разни неща, които да носиш там, и че Харв обикновено се връщаше от този цирк с паролата за влизане в някой нов интерактив.

Харв натисна с рамо ключа за осветлението и приклекна в средата на стаята, преди да освободи ръцете си, за да не може някое мъничко нещо да се изплъзне и изгуби по ъглите на стаята. Нел седеше пред него и гледаше.

Той извади някакво бижу, което се поклащаше елегантно в края на златен ланец. Беше кръгло, от едната страна бе от съвсем гладко злато, а от другата — бяло. Бялата страна беше предпазена с помощта на сплескана стъклена полусфера. По периферията й бяха изписани цифри, а две тънки метални неща, които приличаха на ками — едната по-къса от другата — си събираха дръжките в средата на бялата страна. Нещото издаваше шум като от мишка, която се опитва да си изгризе пътя през някоя стена посред нощ.

Преди Нел да успее да го разпита, Харв вече вадеше разни други неща. Имаше няколко патрона от капана му за червейчета. На другия ден Харв щеше да отнесе патроните в Цирка на бълхите, за да разбере дали е хванал нещо и дали щеше да изкара някакви пари от него.

Имаше и други работи, като например копчета. Харв обаче запази най-голямото нещо за най-накрая, при което го извади съвсем церемониално.

— За това трябваше да се бия, Нел — обясни той. — Здравата се борих, защото другите щяха да го разглобят, за да му вземат частите. Давам ти го на теб.

Приличаше на плоска, украсена кутия. Нел веднага разбра, че е нещо много хубаво. Не бе виждала кой знае колко хубави неща през живота си, но те си имаха свое излъчване, бяха тъмни и пикантни като шоколад, със златисти проблясъци тук-там.

— С двете ръце — нареди Харв, — защото е доста тежко.

Нел протегна двете си ръце и го взе. Харв беше прав — нещото бе далеч по-тежко, отколкото изглеждаше. Наложи й се да го постави на скута си, за да не го изпусне. Не беше никаква кутия. Бе нещо монолитно. На горната му повърхност имаше изписани златни букви. Левият ръб бе закръглен и гладък, направен от нещо, което при допир беше топло и меко, но иначе здраво. Другите ръбове бяха леко вдлъбнати и с кремав цвят.

Харв не можеше да чака.

— Отвори го де — каза той.

— Ама как?

Харв се наведе към нея, хвана горния десен ъгъл с пръст и го вдигна. Капакът на нещото се завъртя около някакво приспособление в лявата част, като поведе след себе си цяло множество кремави листа.

Под корицата имаше лист хартия с някаква снимка и още букви.

На първата страница на книгата бе нарисувано малко момиченце, което седи на една пейка. Над пейката имаше нещо като стълба, само дето беше хоризонтална, подпряна на стълбове от двете страни. По стълбовете нагоре пълзяха плътни филизи и сграбчваха стълбата, при което от тях излизаха огромни цветове. Момиченцето беше с гръб към Нел; гледаше към някакъв тревист склон, обсипан с малки цветчета, който слизаше до едно синьо езерце. От другата страна на езерцето се издигаха високи планини, също като тези, които май имаха в централната част на Ню Шузан, където бяха летните къщи на най-заможните вики. Момиченцето бе отворило някаква книжка в скута си.

На следващата страница имаше малка рисунка в горния ляв ъгъл, която се състоеше от още повече филизи и цветчета, обгърнали една гигантска буква под формата на яйце. Останалата част от страницата обаче не съдържаше нищо друго, освен малки черни буквички без каквато и да било декорация. Нел я отгърна и откри още две страници с букви, макар че две от тях бяха големи и наоколо им бяха нарисувани разни работи. Отвори още една страница и намери нова снимка. На нея момиченцето бе оставило книжката си настрана и говореше на някаква голяма черна птица, която очевидно си бе заплела крака във филизите над главата му. Нел отгърна нататък.

Страниците, които вече бе видяла, се намираха под левия й палец. Опитваха се да се измъкнат изпод него, сякаш бяха живи. Трябваше да натиска все по-силно, за да ги задържи там. Най-накрая така се надигнаха, че се изплъзнаха от палеца й и пляс-пляс-пляс се върнаха до началото на историята.

— Имало едно време — чу се женски глас — едно малко момиченце на име Елизабет, което обичало да седи в беседката в градината на дядо си и да чете книжки с приказки. — Гласът беше нежен, сякаш говореше точно на нея и имаше богат викториански акцент.

Нел затвори книгата със замах и я бутна встрани. Тя се хлъзна по пода и спря точно до дивана.

На следващия ден приятелят на мама Тад се прибра в много лошо настроение. Тръшна картона с шест бутилки бира на кухненската маса, извади си една и тръгна към всекидневната. Нел се опита да не му се вре из краката. Тя си взе Дивозавър, Патето, Зайчето Питър и Пурпур, магическата пръчица, една хартиена кесия, която всъщност бе колата за децата й и едно парче шперплат, което беше сабята против пирати. После хукна към стаята, в която спяха двамата с Харв, но Тад вече бе влязъл там с бирата в ръка и бе започнал да рови из нещата на дивана, за да намери дистанционното за медиатрона. Захвърляше много от играчките на Нел и Харв на земята, а по едно време стъпи с босия си крак върху книгата.

— Ох, мамка му! — изкрещя Тад. Погледна надолу към книгата с невярващ поглед. — Какво е това, за Бога? — Той се извъртя с намерение да я ритне, след това се замисли, защото се сети, че е бос. Вдигна я от пода и я претегли на ръка, докато гледаше Нел втренчено, сякаш за да определи обхвата и азимута й. — Тъпа малка пикла, колко пъти трябва да ти казвам да си държиш подредени проклетите лайна? — След това се извърна леко, уви ръка около тялото си и метна книгата право към главата й, както се хвърля фризби.

Нел стоеше и гледаше как книгата се приближава бързо към нея, защото въобще не й хрумна, че трябва да се дръпне, но в последния момент кориците се отвориха. Страниците ги последваха. Свиха се като пера при допира в лицето й и тя не почувства никаква болка.

Книгата падна на пода до краката й, отворена на една илюстрирана страница.

Картинката беше с един голям черен мъж и малко момиченце в разхвърляна стая, а мъжът захвърли гневно една книга към главата на момиченцето.

— Имало едно време едно малко момиченце на име Пикла — започна книгата.

— Аз се казвам Нел — поправи я Нел.

През мрежата от букви на въпросната страница премина леко вълнение.

— Пет пари не давам какво ти е името, докато не почистиш всички тия лайна — заяви Тад. — Ще го направиш по-късно, обаче, защото поне за малко искам да остана сам.

Ръцете на Нел бяха пълни, поради което тя подритна книгата по коридора, за да я закара до детската стая. Стовари всичките си неща на матрака, а после се втурна обратно и затръшна вратата. Остави магическата си пръчка и сабята наблизо, за да са й под ръка за всеки случай, после сложи Динозавър, Патето, Питър и Пурпур да си легнат, подредени в права редица, и дръпна одеялото до под брадичките им.

— Сега заспивай и ти заспивай, и ти заспивай, и ти заспивай, и пазете тишина, защото сте много палави и дразните Тад и ще се видим за закуска.

— Нел слагаше децата си да спят и реши да им прочете няколко приказки — чу се гласът от книгата.

Нел погледна книгата, която отново се беше отворила — този път на илюстрация, на която едно момиченце почти досущ като Нел, с изключение на това, че носеше красива рокля на цветя и имаше панделки на косата си, седеше до едно малко легълце, в което четири дечица бяха завити до под брадичките с една завивчица на цветя: едно динозавърче, едно пате, едно зайче и едно бебче с пурпурна косица. Момиченцето, което приличаше на Нел, бе разтворило една книжка на скута си.

— Известно време тя ги беше слагала да спят, без да им чете приказки — продължи книгата, — но децата вече не бяха толкова малки и Нел реши, че за да ги възпита както подобава, трябва да им чете приказки преди сън.

Нел взе книгата и я постави на скута си.