Нийл Стивънсън
Диамантената ера (9)

Хакуърт пристига на работа; посещение в предприятието по дизайн; призванието на господин Котън

Дъждът правеше петна по излъсканите като огледало обувки на Хакуърт, когато той мина през сводестата порта от ковано желязо. Малките капки отразяваха сребристо-сивата светлина на небето, докато се търкаляха по стъпенките на педомотива и капеха по сиво-кафявия калдъръм при всяка крачка. Хакуърт мина с хиляди извинения през една кръжаща тълпа от несигурни индуси. Твърдите им обувки бяха доста коварни по калдъръменото покритие, а брадичките им бяха вирнати високо във въздуха, за да не им отрежат главите белите им яки. Бяха станали преди много време в малките си многоетажни развъдници, които приличаха на шкафчета с монети, на острова, южно от Ню Шузан, наречен Индустан. Бяха стигнали до Шанхай още през малките часове на автокънки и велосипеди, може би бяха подкупили някой и друг полицай и бяха стигнали до Високото шосе, което свързваше Ню Шузан с града. В „Машинно-честотни системи“ знаеха, че индусите идват, защото те идваха всеки ден. Компанията можеше да разположи някой офис за наемане на работна ръка и по-близо до Високото шосе или дори в самия Шанхай. Тя обаче предпочиташе хората, които търсят работа, да изминават целия път до центъра й, за да попълнят молбите си. Трудностите при добирането дотук караха хората, които не бяха категорично решени, да не тръгват на път, а вечното присъствие на тълпите — също като скорци, които наблюдават гладно пикник — напомняше на всички, които вече имаха работа, че е пълно с хора, готови да заемат местата им по всяко време.

Предприятието по дизайн приличаше на университетско градче много повече, отколкото бяха възнамерявали архитектите му. Ако университетското градче представлява зелена четвъртита зона, която може да се опише с присъствието на много обемисти, натруфени готически сгради, то това беше университетско градче. Но ако подобно градче можеше да се опише и като някакъв вид фабрика, където по-голямата част от хората седят в редици и колони в огромни задушни зали и правят горе-долу едно и също нещо по цял ден, то тогава Предприятието по дизайн пак можеше да се нарече студентско градче.

Хакуърт мина през залата „Мъркъл“. Беше в готически стил и много обширна, като по-голямата част от предприятието. Сводестият й таван беше украсен с твърди фрески, които се състояха от боя върху мазилката. Тъй като цялата тази сграда, с изключение на фреските, се бе появила направо от Захранването, щеше да е много по-лесно да се вгради един медиатрон в тавана, който да се нагласи така, че да показва меки фрески, променящи се от време на време. Неовикторианците обаче не използваха почти никога медиатрони. Твърдото изкуство изискваше отдаденост от страна на художника. То можеше да се направи само веднъж и ако човек оплескаше нещо, трябваше да живее с последиците от гафа си.

Централният мотив на стенописа представляваше едно ято от кибернетични херувимчета, на рамото на всеки от които имаше по един сферичен атом. Атомите се бяха насочили към някакъв централен динамичен процес — конструкт от няколкостотин атома, които бяха радиално симетрични и може би направени така, че да изглеждат като някакъв лагер или направо двигател. Над цялата композиция, която беше доста голяма, но не и за мащабите на мястото, се носеше един инженер в бяла престилка с монокъл нанофеноменоскоп, завързан на главата му. Вече никой не ги използваше, защото не даваха възприятие в дълбочина, но на фреските изглеждаше добре, тъй като така се виждаше и другото око на инженера — стоманеносиньо, разширено, сканиращо безкрайността като металното око на Аресибо. С едната си ръка инженерът поглаждаше щръкналия си мустак. Другата беше вкарал в един наноманипулатор, като от щедрото изобилие на ярка триизмерна техника ставаше ясно, че понеслите атомите херувими танцуват под звуците на неговата мелодия, морските русалки на инженера.

Ъглите на стенописа бяха изпълнени с най-разнообразни трескави дейности: в горния ляв Файнмън, Дрекслер, Мъркъл, Чен, Сингх и Финкъл-Макгроу си почиваха върху една божествена молекула от свръхчист въглерод, като някои си четяха книжка, а други сочеха към динамичния процес по начин, който намекваше за конструктивна критика. В горния десен беше разположена кралица Виктория II, която успяваше да изглежда тържествено, въпреки натруфеността на високото й място — един трон от твърд диамант. Долната част на композицията беше претъпкана е малки фигурки, повечето от които деца с типичната многострадална майка, като децата бяха подредени в хронологическа последователност. В лявата част бяха разположени духовете на миналите поколения, които бяха дошли на света твърде рано, за да се насладят на ползите от нанотехнологиите и (макар и не директно показано, а по-скоро мистично загатнато) бяха починали от отдавна изчезнали болести като рак, скорбут, експлозия на бойлер, дерайлиране на влак, стрелба по коли, погроми, въздушни боеве, минни срутвания, етническо прочистване, избухване на атомни електроцентрали, тичане с ножица в джоба, пиене на сода каустик, отопляване на студена къща с брикетни въглища или пък промушване от бик. Беше изненадващо, че нито един от тях не изглеждаше подпухнал; всички до един наблюдаваха дейността на инженера и работната му бригада от херувими с техните миловидни, възвишени лица, които бяха осветени от струящата от центъра светлина, освободени (както предполагаше с бедното си въображение инженерът Хакуърт) от обвързващата енергия на атомите, след като те политаха в предназначените си енергийни ями.

Децата в центъра бяха с гръб към Хакуърт и приличаха повече на силуети. Гледаха право напред и бяха вдигнали ръце по посока на светлината. Дечицата в долния десен ъгъл пък служеха като баланс на ангелоподобното множество от левия ъгъл; това бяха духовете на неродените, които тепърва щяха да извличат ползите от работата на инженера, макар че те без съмнение нямаха никакво търпение да се родят колкото може по-скоро. Бяха изтипосани на фона на луминесцентна, развята завеса, която много приличаше на зората, но всъщност представляваше продължение от разветите поли на Виктория II, възкачила се на престола си точно над тях.

— Извинете ме, господин Котън — каза Хакуърт, сякаш говореше единствено на себе си. Навремето той бе работил тук в продължение на няколко години и знаеше добре етикета. Стотина дизайнери седяха в залата, подредени в съвсем правилни редици. Главите на всички бяха обгърнати от феноменоскопи. Единствените хора, които усещаха присъствието на Хакуърт в залата, бяха надзираващият инженер Дюриг, неговите лейтенанти Чу, Деградо и Бейерли, както и няколко водочерпци и куриери, които стояха изпънати като струни по местата си, равномерно разпръснати из цялата зала. Беше израз на лошо възпитание да стреснеш инженерите, поради което трябваше да ги приближиш шумно и да ги заговориш внимателно.

— Добро утро, господин Хакуърт — отвърна Котън.

— Добро утро, Деметрий. Не, се притеснявай.

— Само след минутка ще ви обърна внимание, сър.

Котън беше левичар. Лявата му ръка беше в черна ръкавица. През нея минаваше цяла мрежа от мънички твърди елементи, двигателчета, позиционни сензори и тактилни стимулатори. Сензорите следяха промените в положението на ръката му, колко е наклонена всяка става на всяко кокалче и така нататък. Останалата част от оборудването му позволяваше да има усещането, че докосва истински предмети.

Движението на ръкавицата беше ограничено до една неправилна полусферична област с радиус от около един аршин; докато лакътят му почиваше върху или в близост до удобната еластомерна останала част, ръката му бе свободна. Ръкавицата беше свързана с мрежа от безкрайно малки жички, които излизаха от предачни машини, разпръснати безразборно около работното място. Предачните машини действаха като задвижвани от мотор бобини, които отнемаха провисването на жичките и от време на време подръпваха ръкавицата в една или друга посока, за да симулират външни сили. Всъщност те не бяха двигатели, а направо малки фабрики, които произвеждаха жички при необходимост, а когато трябваше да се отнеме провисването или някоя жичка да бъде опъната, те я засмукваха обратно и я смилаха. Всяка жичка бе увита в хлабав набръчкан като акордеон ръкав с диаметър от около два милиметра, който имаше предпазна функция, за да не могат посетителите да си пъхат вътре ръцете и да си нарязват пръстите на невидимите жички.

Котън работеше върху някаква много детайлна композиция, която по всяка вероятност се състоеше от няколко стотици хиляди атома. Хакуърт можеше да види това, защото всяко работно място беше снабдено с по един медиатрон, който осигуряваше двуизмерна картина на онова, което виждаше потребителят. По този начин надзорниците лесно можеха да се разхождат нагоре-надолу по пътечките между работните места и с един поглед да разбират какво точно прави съответният служител в момента.

Композициите, върху които работеха хората в тази зала, изглеждаха на Хакуърт доста обемисти, макар че той самият се бе занимавал с това в продължение на няколко години. Работещите в залата „Мъркъл“ създаваха стоки за широко потребление, които общо взето не изискваха кой знае какви умения. Хората работеха в пълна симбиоза с големи софтуерни продукти, които извършваха автоматизираните операции в производствения процес. Така много бързо се създаваха продуктите, което беше от съществена важност, когато трябваше да се следва капризния и чувствителен потребителски пазар. Системите, които бяха проектирани по този начин обаче, станаха в крайна сметка много големи. Една автоматизирана система за дизайн винаги можеше да накара нещо да проработи, като му присъедини още няколко атома.

Всеки инженер в тази зала, който създаваше дизайна на нанотехнологичните тостери и сешоари, си мечтаеше да е на работното място на Хакуърт в отдел „Поръчки“, където дори само изискаността си струваше и където не се хвърляше нито един атом на вятъра, а всяка система бе конструирана за специфичната задача. Подобна работа изискваше интуиция и творческа нагласа — качества, които нито изобилстваха, нито пък бяха поощрявани тук — в залата „Мъркъл“. От време на време обаче, докато играеха голф, бяха в кариоке бар или пушеха пури, Дюриг или някой от другите надзорници споменаваха името на някой младок, който бил многообещаващ.

Тъй като лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу плащаше за настоящия проект на Хакуърт — „Илюстриран буквар на младата дама“ — цената нямаше никакво значение. Графът нямаше да позволи никакви извинения по болест или минаване по краткия път, така че всичко бе толкова прецизно, колкото можеше да го направи отдел „Поръчки“, и всеки атом беше оправдан.

Макар и при това положение, нямаше нищо особено интересно в енергийното захранване, което се създаваше за „Буквара“ — то се състоеше от същите батерии като тези, които се използваха за пускането в действие на всичко — от играчки до въздушни кораби. Поради което Хакуърт бе предал тази част от работата в ръцете на Котън, просто за да види дали уменията му са добри.

Облечената в ръкавица ръка на Котън потрепна и се завря с точността на конска муха в центъра на черната мрежа. На екрана на медиатрона, прикачен към работното му място, Хакуърт видя, че Котън е хванал някаква подчаст със средни размери (по стандартите на залата „Мъркъл“), която по всяка вероятност принадлежеше към по-голяма нанотехнологична система.

Стандартната оцветена схема, която се използваше при тези феноменоскопи, даваше въглеродните атоми в зелено, сярата — в жълто, кислорода — в червено, а водорода — в синьо. Композицията на Котън — поне отдалеч — изглеждаше предимно тюркразеносиня, защото се състоеше най-вече от въглерод и водород, а и защото Хакуърт наблюдаваше отдалеч и хилядите единични атоми се сливаха. Беше някаква решетка от дълги, прави, но доста дебели пръчки, поставени една през друга под прав ъгъл. Хакуърт разпозна в композицията логическа система от пръчки — механичен компютър.

Котън се опитваше да я съедини с някаква по-голяма част. От това Хакуърт заключи, че процесът за автоматично сглобяване (което Котън трябва да беше пробвал най-напред) не е свършил работа и сега той се опитва да насочи съответната част на ръка. По този начин нещата нямаше да се оправят, но телепатичната обратна връзка, която стигаше до ръката му посредством жичките, щеше да му даде идея за това съответните издадени части на кой вдлъбнатини пасват или не пасват. В това се състоеше интуитивният подход към тази работа — практика, която беше свирепо отхвърляна от преподавателите в Кралския нанотехнологичен институт, но която бе много популярна сред непослушните и хитри колеги на Хакуърт.

— Аха — каза накрая Котън, — разбрах защо не става.

Ръката му се отпусна. На медиатрона се виждаше как подчастта се отдалечава от основната композиция под въздействието на собствения си момент на въртене, след това забави ход, спря и започна да се приближава отново към нея, теглена от слабите сили на ван дер Ваалс. Дясната ръка на Котън бе положена върху малка кутия; той натисна един клавиш, който спря симулацията, след което — това особено се хареса на Хакуърт — работи по клавишите известно време, за да вкара някаква документация. Междувременно сваляше от лявата си ръка ръкавицата, за да махне с нея устройството на главата си; ремъците и подплънките бяха оставили малки вдлъбнатинки по прическата му.

— Това да не е гримът с изкуствен интелект? — попита Хакуърт като кимна към екрана.

— Дори следващата крачка — отвърна Котън. — С дистанционно управление.

— Как се управлява? С УИРГ ли? — попита Хакуърт. Имаше предвид Универсален интерфейс за разпознаване на гласа.

— Да, сър, само че това е малко по-специална разновидност на УИРГ — отговори Котън. А после продължи по-тихо: — Носи се слух, че обмисляли някакъв грим с панорецептори за кожно-галванична реакция, пулса, дишането и т.н., за да може да реагира на емоционалното състояние на потребителя му. Този така да се каже повърхностен козметичен въпрос прикриваше едно подводно течение, което ги завлече в дълбоки и турбулентни философски води…

— Какви? Философия на грима ли?

— Помислете си само, господин Хакуърт, каква е функцията на грима: дали трябва да отговаря на емоционалното състояние на човека или точно, обратното — да не отговаря?

— Тия води мен вече са ме залели — призна си Хакуърт.

— Сигурно ви интересува какво е енергийното захранване на Рънсибъл — каза Котън, като използва кодовото име на илюстрирания буквар. Котън нямаше никаква представа какво е Рънсибъл, но знаеше, че му трябва относително дълготрайно енергийно захранване.

— Да.

— Модификациите, които поръчахте, са готови. Пуснах им тестовете, които препоръчахте, както и още няколко, за които се сетих — всички са отбелязани тук. — Котън стисна тежката дръжка от нещо като месинг на чекмеджето на бюрото си и остана така за част от секундата, докато заработи инсталираната програма за разпознаване на отпечатъци. Чекмеджето се отключи и Котън го отвори, при което се показа един безкраен асортимент под формата на бъркотията в канцеларско чекмедже, включително и няколко листа хартия — някои от тях бяха празни, други — напечатани, на трети Котън си беше драскал нещо, но на един от тях имаше една-единствена дума — Рънсибъл, — изписана с подредения чиновнически почерк на Котън. Котън измъкна точно този лист и му заговори: — Деметрий Джеймс Котън прехвърля всички привилегии на господин Хакуърт.

— Джон Пърсивал Хакуърт приема — каза Хакуърт, като взе листа от ръцете на Котън. — Благодаря ви, господин Котън.

— За мен е удоволствие, сър.

— Заглавна страница — обърна се Хакуърт към листа хартия, при което върху него се появиха картинки и думи. Картинките мърдаха — представляваха схема на цикъла на една машинно-честотна система.

— Ако не е много нахално от моя страна да ви попитам — обади се Котън, — но скоро ли смятате да компилирате Рънсибъл?

— Най-вероятно още днес — отвърна Хакуърт.

— Моля ви, не се притеснявайте, ако трябва да ме осведомите дори за някои малки проблеми — продължи Котън, но само за да спази етикета.

— Благодаря ти, Деметрий — рече Хакуърт. — Размер писмо — обърна се той към листа, който се сгъна на три равни части. Хакуърт го постави във вътрешния джоб на сакото си и излезе от зала „Мъркъл“.