Нийл Стивънсън
Диамантената ера (38)

Хакуърт напуска Шанхай; размишленията му за възможните мотиви на д-р Х.

Пасажерите на бъдещия полет спираха с приплъзване по покрития с плюнки под на шанхайския аеродрум, докато гласът на говорителя нижеше по микрофона имената на велики и древни китайски градове. Оставяха чантите си на земята, караха децата си да млъкнат, бърчеха чела, правеха с ръце фунии на ушите си и свиваха устни от пълна изненада. Нещата станаха още по-трудни заради огромната фамилия от няколко дузини току-що пристигнали бури — жени с бонета и момчета в дебели и груби фермерски панталони, — които се бяха проточили през единия от изходите и бяха започнали да пеят химн на благодарността с плътните си дрезгави гласове.

Когато говорителят съобщи полета на Хакуърт (до Сан Диего през Сеул, Владивосток, Магадан, Анкораж, Жуно, Принс Руперт, Ванкувър, Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Санта Барбара и Лос Анджелис), той очевидно реши, че е под достойнството му, отвъд способностите му или и двете заедно да говори на корейски, руски, английски, френски, костарикански и испански в едно и също изречение, поради което просто мърмори нещо в микрофона известно време, сякаш не само че не е говорител-професионалист, ами на всичкото отгоре е един срамежлив, безучастен вокалист, скрит в задните редици на някой огромен хор.

Хакуърт знаеше, че ще минат много часове, преди да се озове на някой въздушен кораб, и че дори след като е направил тази огромна крачка, можеше да чака с часове, докато корабът наистина излети. Въпреки това трябваше да каже довиждане на семейството си по някое време, а този момент беше точно толкова подходящ, колкото и всеки останал. Гушнал Фиона (която вече бе толкова голяма и здрава) в сгъвката на едната си ръка и хванал Гуен с другата, той настойчиво си пробиваше път сред плътно прилепналата тълпа от пасажери, просяци, джебчии и улични търговци, които продаваха всичко от топове истинска коприна до крадена интелектуална собственост. Най-сетне стигнаха до един ъгъл, където се бе образувало вяло въртопче, отделено от потока хора, и където Фиона можеше да бъде свалена на земята без особена опасност.

Той се обърна първо към Гуен. Тя все още изглеждаше стъписана и отнесена, което продължаваше в по-голяма или по-малка степен откакто й беше казал, че е получил ново назначение, „чиято природа нямам свободата да ти разкрия, освен че касае бъдещето не само на моя отдел, нито на Джон Зайбатсу, ами на цялата филозона, в която си имала щастието да се родиш и на която съм се заклел във вечна вярност“, и че отива в командировка „с неизяснена продължителност“ в Северна Америка. Особено напоследък беше станало съвсем ясно, че Гуен не разбира нищо. Отначало Хакуърт се ядоса, защото го сметна за симптом на дотогава останал скрит интелектуален дефицит. По-късно бе започнал да си дава сметка, че това е свързано по-скоро с емоционалното й състояние. Хакуърт тръгваше на едно не съвсем незначително приключение, ставаше господар на собствената си съдба, щеше да бъде много романтично. Гуен не беше възпитана в подходящия авантюристичен дух, а и цялата идея за подобни неща й се струваше нереална. Тя подсмръкна един-дваж, избърса си сълзите, целуна го и го прегърна набързо и отстъпи назад, след като бе изиграла своята роля в церемонията без каквото и да било излишно театралничене. Останал малко недоволен от цялата работа, Хакуърт приклекна, за да се изравни с нивото на Фиона.

Дъщеря му като че ли интуитивно схващаше по-добре ситуацията; напоследък ставаше по няколко пъти през нощта, защото сънувала кошмари, а на път за аеродрума беше останала напълно тиха. Вторачи се в баща си с големи зачервени очи. Очите на Хакуърт се насълзиха и носът му потече. Той се изсекна шумно и задържа кърпата пред лицето си известно време, за да се вземе в ръце.

След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плосък пакет, опакован в медиатронна хартия с пролетни диви цветя, които се поклащат на лекия вятър. Фиона незабавно грейна и Хакуърт не можа да сдържи усмивката си — не му беше за първи път — към очарователната податливост на малките хора спрямо съвсем откровените подкупи.

— Ще ми простиш, че ти развалям изненадата — каза той, — като ти кажа, че това е книга, скъпа моя. Вълшебна книга. Направих я за теб, защото те обичам и не можах да се сетя за по-добър начин да изразя тази любов. И винаги, когато я отваряш, независимо колко далеч съм от теб, ще ме намираш вътре.

— Много, много ти благодаря, татенце — изчурулика тя и взе книгата с две ръце, при което той не можа да се въздържи и я вдигна високо, прегърна я силно и я целуна.

— Довиждане, най-скъпа моя, ще ме виждаш в сънищата си — прошепна той в мъничкото й, безупречно ушенце, след което я остави на земята, завъртя се и се отдалечи, преди да е видяла тя сълзите, които се стичаха по лицето му.

Хакуърт вече беше свободен човек, който се луташе из аеродрума в емоционален ступор и успя да намери полета си, като се остави единствено на същия стаден инстинкт, който отвеждаше всички местни до полетите им. Винаги, когато видеше повече от един гуейло да се спускат устремено в някоя посока, той просто тръгваше след тях, после пък други тръгваха подир него, и така се получи една тълпа чужденци сред стотиците пъти повече местни, докато накрая, два часа след обявеното за полета време, всички се струпаха на един изход и започнаха да се катерят в кораба „Ханжин Такома“, който можеше и да не е техният кораб, но пък пасажерите вече имаха значително количествено превъзходство и можеха да го отвлекат до Америка, което си беше единственият начин да се справиш в Китай.

Бе получил известие от Небесното кралство. Сега беше на път към земята, която все още — макар, и смътно — знаеха като Америка. Очите му бяха зачервени от сълзите по Фиона и Гуен, а кръвта му беше пълна с нанозити, чиято функция бе известна само на д-р Х.; Хакуърт беше легнал, затворил очи, навил ръкава си нагоре и затананикал „Давай, Атлантида“, докато лекарите на д-р Х. (поне се надяваше, че са лекари) забиха една дебела игла във вената му. Иглата бе забита в една тръба, която беше свързана по специален начин със синтетичния компилатор; Хакуърт бе пряко свързан със Захранването, но не редовното захранване на Атлантида, а това на д-р Х., което беше свързано с черния пазар. Само се надяваше да са дали на машината правилни инструкции, защото щеше да е срамота в ръката му да се материализират някоя пералня, медиатронна китайска пръчица или килограм китайско брашно. Оттогава бе получил няколко пристъпа на треперене, което трябваше да означава, че имунната му система реагира на нещо, което д-р Х. му беше вкарал. Тялото му или щеше да свикне с него (което бе за предпочитане), или щеше да унищожи вредящите нанозити.

Въздушният кораб беше от типа, който прилича на бърз средновековен кораб с платна и гребла, но при тези условия това бе най-големият клас пътнически летателни апарати. Беше разделен на четири класи. Хакуърт се намираше в трета — втората отдолу-нагоре. Под него беше класата за мигриращи отрепи и небесните момичета — проститутките на въздуха. Дори сега те ръсеха подкупи наляво и надясно, за да се доберат до залата в трета класа, вперили погледите си в Хакуърт и облечените в бели ризи сараримени, които често пътуваха в тази посока. Въпросните господа бяха израснали в някой или друг претъпкан Дракон, където се бяха научили да си създават един вид изкуствено лично пространство, като категорично се пренебрегват един друг. Хакуърт бе стигнал до онова състояние, в което съвсем откровено не му пукаше от нищо. Той гледаше тези мъже съвсем открито — бойци от първата линия на разните им там микродържавици, докато всеки един от тях сгъваше сакото си в морскосиньо и се промъкваше пълзешком на лакти в някоя подобна на ковчег микрокаюта, също като редник, който пропълзява под ограда от бодлива тел, следван или не от съгледвач.

Хакуърт се чудеше съвсем безпредметно дали той е единственият на този кораб с две хиляди пасажери, който вярва, че проституцията (или въобще нещо) е неморално. Не се занимаваше с въпроса, за да си докаже колко е добродетелен, а по-скоро от мрачно любопитство; някои от небесните момичета бяха доста привлекателни. Докато обаче се промъкваше в микрокаютата си, получи нов пристъп на тръпки, което му напомни, че дори духът му да е много силен, тялото просто си оставаше прекалено слабо.

Другото възможно обяснение за тръпките бе, че нанозитите на д-р Х. търсеха и унищожаваха вкараните от Обединените сили на Нейно величество. Възможно беше в тялото му да се е разразила истинска война и имунната му система да е започнала да върши допълнителна работа, за да може да овладее клането. Хакуърт заспа съвсем изневиделица, още преди корабът да се е отделил от мачтата за закрепване, и започна да сънува механизъмчетата за убиване, които бе видял в увеличен размер на медиатрона на д-р Х. по време на първото си посещение. Те и на картинка си бяха достатъчно ужасяващи. А това, че в кръвта му имаше няколко милиона от тях въобще не действаше успокоително на нервната му система. Но в края на краищата не беше толкова лошо, колкото да знаеш, че кръвта ти е пълна със спирохети, с които хората си живееха десетилетия наред. Удивително бе с колко много неща може да свикне човек.

Когато се върна отново в леглото, чу леко позвъняване също като от вълшебни звънчета. Звукът идваше от малката писалка, която висеше на ланеца на часовника му, и означаваше, че е получил някакво съобщение. Може би Фиона се опитваше да му благодари. Така или иначе не можеше да заспи, та извади един лист медиатронна хартия и изрече командите, които щяха да прехвърлят пощата от писалката върху страницата.

Разочарова се, когато видя, че е напечатано, а не написано на ръка; значи някаква официална кореспонденция, а не — за съжаление — съобщение от Фиона. Като започна да чете, разбра, че дори не е официално. Не беше и от човешко същество. Бе съобщение, изпратено му автоматично от една машина, която беше пуснал в действие две години преди това. Основният текст беше съпроводен от множество страници технически драскулки, карти, графики и диаграми. Съобщението гласеше:

ИЛЮСТРИРАНИЯТ БУКВАР НА МЛАДАТА ДАМА

е намерен.

Придружаваше го движеща се триизмерна карта на Ню Шузан, напречно на която бе прокарана червена линия, която започваше от предната част на един доста мизерен на вид многоетажен жилищен блок в Земята под аренда Омая и продължаваше съвсем хаотично оттам нататък из целия остров.

Хакуърт се смя с пълно гърло, докато съседите му не започнаха да тропат по общите стени, за да го помолят да млъкне.