Нийл Стивънсън
Диамантената ера (27)

Съдия Фенг посещава Небесното кралство; сервира се чай в древна обстановка; „случайна“ среща с д-р Х.

Съдия Фенг не страдаше от неспособността на Западняците да произнасят името на известния като д-р Х. човек, освен ако не се брои за говорен дефект комбинацията от кантонски и нюйоркски акцент. В дискусиите с подчинените си той така или иначе беше свикнал да го нарича д-р Х.

Въобще не му се бе налагало да произнася пълното име, поне не допреди известно време. Съдия Фенг беше областен съдия на Земите под аренда, които пък от своя страна бяха част от Китайската крайбрежна република. Д-р Х. почти никога не напускаше границите на Стария Шанхай, който беше част от една отделна област; или по-точно казано, той се придържаше към един малък, но със сложна и преплетена структура район, чиито пипала сякаш се бяха разклонили около всяко кварталче и сграда на древния град. На картата този район приличаше на кореновата система на хилядагодишно нискостъблено дърво; границата му по всяка вероятност беше около сто километра, макар че цялата му площ едва ли бе повече от няколко квадратни километра. Този район не беше част от Крайбрежната република; подвизаваше се под името Средно кралство — жив спомен от Имперски Китай, категорично най-старата и велика нация на света.

Разклоненията стигаха дори по-далеч; на съдия Фенг това му беше известно от много време. Немалко от членовете на банди, които вилнееха из Земите под аренда с нашарени задници от пръчката на съдия Фенг, поддържаха връзки на основната суша, които можеха да бъдат проследени задължително до д-р Х. Почти никога размишленията по този повод не водеха до нищо съществено; ако не беше д-р Х., щеше да е някой друг. Д-р Х. бе много изобретателен, когато трябваше да се възползва от принципа на гарантираната сигурност или правото на убежището, което в съвременната му употреба означаваше, че властите от Крайбрежната република, като съдия Фенг например, не можеха да влизат в Небесното кралство и да арестуват някой, като д-р Х. например. Така че, когато си направеха труда да проследят по-влиятелните връзки на някой престъпник, те просто чертаеха една стрелка нагоре по страницата, докато се получеше един-единствен знак, който се състоеше от квадратче с вертикална чертичка по средата. Символът означаваше Средно от Средно кралство, макар че за съдия Фенг той отдавна означаваше просто „неприятности“.

В Къщата на Многоуважавания и Недостижим полковник, както и по другите места, където съдията се отбиваше по-редовно, името на д-р Х. беше започнало да се произнася доста често през последните седмици. Д-р Х. се бе опитал да подкупи всички по йерархичната стълбица на съдията, освен самия съдия. Подстъпите, разбира се, бяха правени от хора, чиито връзки с д-р Х. бяха толкова слаби, че чак на скъсване, и бяха правени по толкова трудно доловим начин, че повечето от нацелените дори не си бяха давали сметка какво става, докато дни или дори седмици по-късно не бяха сядали в леглото с внезапно прозрение и възкликвали:

— Та той се опитваше да ме подкупи! Трябва да съобщя на съдия Фенг!

Ако не беше гарантираната сигурност, това можеше да доведе до няколко щастливи и стимулиращи десетилетия, докато съдията си премерва умствените сили с тези на доктора — най-сетне един достоен противник, както и приветствана почивка от зловонните, крадливи, прости хъшлаци. При това положение машинациите на д-р Х. му бяха интересни от чисто абстрактна гледна точка. Което обаче не ги правеше по-малко интересни и дни наред, докато госпожица Пао минаваше през до болка познатия доклад за въздушни съгледвачи, евристични подслушвателни системи и аеростати-преследвачи, съдията откриваше, че вниманието му скита някъде из града по посока на древния район, към свърталището на д-р Х.

Знаеше се, че докторът редовно си пие сутрешния чай в една чайна там, та точно тази сутрин се случи така, че съдия Фенг посети въпросното място. Бяха го построили преди много векове в средата на едно езеро. Цели пасажи от огненоцветни риби плуваха точно под повърхността на белезникавата вода, проблясваха като тлеещи въглени. Съдията, заедно с двамата си асистенти — госпожица Пао и Чанг — минаха по мостчето.

Според едно китайско поверие демоните обичат да пътуват само по права линия. Поради което мостчето направи не по-малко от девет завоя, докато стигне до средата на езерото. С други думи мостчето беше нещо като филтър за демоните, а самата чайна чиста откъм демони, което беше само от частична полза, при условие, че в нея все пак ходеха хора като д-р Х. На съдия Фенг обаче, който бе отраснал в град с дълги и прави авенюта, пълни с хора, които ти казват всичко направо, беше полезно да му се напомня, че от гледната точка на някои хора, включително и на д-р Х., цялата тази правота звучеше като нещо демонско; много по-естествен и човешки бе постоянно криволичещият път, по който никога не знаеш какво те очаква зад следващия ъгъл, а цялостният замисъл може да бъде разбран само след дълга и упорита медитация.

Самата чайна беше построена от необработено дърво, което бе получило хубав сивкав оттенък с течение на времето. Изглеждаше разнебитена, но очевидно не беше. Бе висока и тясна, на два етажа и с наперен крилоподобен покрив. Влизаше се през тясна ниска врата, проектирана от и за хронично недохранени. Интериорът създаваше усещането за селска колиба в езеро. Съдия Фенг бе идвал тук и преди, в цивилно облекло, но днес беше метнал една роба върху катраненочерно-сивия си костюм на много тесни райета — от прилично незабележим брокат, доста мрачен в сравнение с това, което хората в Китай бяха свикнали да носят. На главата си имаше черна шапка с избродиран на нея еднорог, който в повечето среди вероятно би бил свързан с небесната дъга и елфите, но тук би се възприел като това, което си и беше — древен символ на остротата. На д-р Х. можеше да се разчита, че ще разбере посланието му.

Персоналът на чайната бе имал достатъчно време да разбере, че съдията идва, докато той преодоляваше безбройните извивки на високия път. Един много нафукан салонен, управител и две сервитьорки се бяха строили пред вратата и правеха дълбоки поклони, докато той приближаваше.

Съдия Фенг бе отраснал с чиериос, бургери и огромни буритос, претъпкани с боб и месо. Беше съвсем малко по-нисък от два метра. Брадата му бе необикновено гъста, не я беше подстригвал от две години, а косата му стигаше до под плешките. Всичко това, в комбинация с шапката и робата, а и с властта, дадена му от държавата, му създаваше определено присъствие, за което той си даваше сметка много добре. Опитваше се да не изглежда прекалено самодоволен, защото това щеше да е в противоречие с конфуцианските му убеждения. От друга страна обаче, цялата доктрина на конфуцианството се отнасяше за йерархията, а тези, които бяха на по-високи обществени постове, имаха право да се радват на определено достойнство. Съдията можеше да го пуска в действие, когато му се наложеше. Сега го използва, за да бъде настанен на най-добрата маса на първия етаж, точно в ъгъла, откъдето гледката през малките и стари прозорчета към близкия парк Мингера беше най-приятна. Той все още бе в Крайбрежната република, в средата на двайсет и първи век. Но можеше да бъде и в Средното кралство от далечното минало, и поради целите и задачите си той го правеше.

Чанг и госпожица Пао се отделиха от господаря си и пожелаха маса на втория етаж, до който се стигаше по тясна и клаустрофобна стълба, като оставиха съдията на мира и в същото време направиха всичко възможно д-р Х. да усети присъствието им. Така се случи, че той точно тогава беше горе, както през всички останали дни по това време, когато си пиеше чая и си говореше с многоуважаваните си приятелчета.

Когато д-р Х. заслиза надолу половин час по-късно, той въпреки това беше доволен и изненадан да види сравнително известния и силно уважаван съдия Фенг, който седеше съвсем самичък и се взираше в езерото, докато ятата риби проблясваха лениво във водата му. Когато д-р Х. се приближи, за да отдаде почитанията си, съдия Фенг го покани да седне и след няколкоминутни любезни преговори дали това беше или не беше едно непростимо нахлуване в личното пространство на магистрата, д-р Х. с голяма благодарност, известно нежелание и силно уважение накрая седна.

Последва дълга дискусия на тема кой от двамата е по-поласкан от присъствието на другия; втора и не по-малко изтощителна за относителните качества на различните видове чай, предлагани от собствениците на чайната, дали листата било най-добре да се берат в началото или в края на април, дали водата за запарване трябвало да бъде напълно завряла, както винаги правели неуките гуейло, или ограничена до осемдесет градуса по Целзий.

Накрая д-р Х. започна да прави комплименти на съдията за шапката му, особено за избродираното по нея. Това означаваше, че е забелязал еднорога и е разбрал посланието му, което се състоеше в това, че съдията е научил за всичките му усилия за подкупване на служителите.

Не много дълго след това госпожица Пао слезе и съобщи на съдията със съжаление, че присъствието му е абсолютно наложително на някакво местопрестъпление в Земите под аренда. За да бъде спестено на съдията неудобството да трябва да прекратява разговора по средата, само няколко секунди по-късно при д-р Х. дойде един човек от персонала, който му прошепна нещо в ухото. Докторът се извини, че трябва да напусне, при което двамата господа влязоха в една много дълга дискусия за това кой от двамата е по-непростимо груб, а след това и кой от двамата ще мине пръв по мостчето. В крайна сметка съдията мина първи, защото задълженията му бяха по-спешни, та така завърши първата среща между съдията и д-р Х. Съдия Фенг беше доста доволен; всичко бе минало съвсем по плана.