Нийл Стивънсън
Диамантената ера (36)

Хакуърт обядва в изискана компания; беседа за лицемерието; положението на Хакуърт води до нови усложнения

Хакуърт пристигна в кръчмата първи. Взе си халба черна бира от бара, налята в бурета под налягане в близката община Давтейл, и се поразходи из мястото, докато чакаше. Беше се въртял неспокойно зад бюрото си през цялата сутрин и сега му бе приятно да си поразтъпче краката. Кръчмата беше оформена по подобие на древните лондонски ханове около Втората световна война, като в единия й ъгъл имаше нарочно направено разрушение от бомба и на всеки прозорец бяха залепени Х-ове, което само накара Хакуърт отново да се сети за д-р Х. По стените бяха налепени подписани с автограф снимки на американски и британски въздушни бойци, заедно с други спомени, свидетелстващи за връхната точка на англо-американското сътрудничество:

ИЗПРАТЕТЕ

една пушка

ЗА ЗАЩИТАТА НА

ЕДИН АНГЛИЙСКИ ДОМ

Изправени пред заплахата от инвазия,

английските граждани спешно се нуждаят

от оръжия, за да защитават домовете си.

ВИЕ МОЖЕТЕ ДА ПОМОГНЕТЕ

Американски комитет за защита

на английските домове

Из цялото помещение на прътове и специални куки в тавана висяха на гроздове бомбета — също като големи чепки черно грозде. Като че ли тук идваха много инженери и артифекси. Седяха по на халба бира на бара и ровеха в солените си кейкове по малките масички, докато разговаряха и се смееха. Нямаше нищо предразполагащо нито в самото място, нито у хората, които го стопанисваха, но Хакуърт знаеше, че остатъкът от нанотехнологичното знание, събрано в главите на тези занаятчии от средната класа, беше това, което поддържаше в крайна сметка Нова Атлантида в заможно и сигурно състояние. Трябваше да се запита защо не му беше достатъчно просто да стане един от тях. Джон Пърсивал Хакуърт превръщаше мислите си в материя и го правеше по-добре от всеки друг на това място. Той обаче бе усетил нуждата да стигне по-далеч — той бе пожелал да прекрачи отвъд материята и да се добере до душата на човека.

Независимо дали го искаше или не, но сега щеше да стигне до стотици хиляди души.

Мъжете по масите го гледаха с любопитство, след това кимваха учтиво и отклоняваха погледите си, когато срещнеха неговия. Хакуърт бе забелязал един ролс-ройс, широк колкото цялата лента, който беше паркиран точно пред входа на заведението. Очевидно тук присъстваше някоя голяма клечка, но из някое от задните помещения. Както Хакуърт, така и всички останали знаеха това и до един бяха нащрек, тръпнещи от очакване да видят за какво става въпрос.

Майор Нейпиър пристигна на гърба на един редовен кавалерийски вихрогон и влезе точно по обяд, свали си офицерската фуражка и съвсем свойски поздрави бармана. Хакуърт го познаваше, защото той беше герой, а Нейпиър познаваше Хакуърт по причини, които съвсем нарочно ще останат неизяснени.

Хакуърт премести халбата в лявата си ръка и горещо стисна дланта на майор Нейпиър пред самия барплот. Двамата тръгнаха към задната част на заведението, докато си разменяха някакви сърдечни, моментни, безсмислени реплики. Нейпиър пристъпи стегнато пред него и отвори една тясна врата в задната стена. Три стъпала водеха надолу към малка и уютна стаичка с разделени на множество части прозорци на трите стени и маса с меден плот по средата. На масата седеше един мъж, съвсем сам. Докато слизаше надолу по стъпалата, Хакуърт си даде сметка, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който се изправи, отвърна на поклона му и го поздрави с дълго и сърдечно ръкостискане. Той толкова се стараеше да накара Хакуърт да се почувства като у дома си, че в известен смисъл усилията му постигаха обратния резултат.

Пак си поговориха празни приказки, макар че този път вече не толкова свойски. Дойде един сервитьор; Хакуърт си поръча сандвич с пържола, специалитета на деня, а Нейпиър просто кимна на келнера, за да потвърди същото и за себе си, което се стори на Хакуърт като много приятелски жест. Финкъл-Макгроу отказа да яде каквото и да било.

На Хакуърт всъщност не му се ядеше. Беше ясно, че командването на Кралските обединени сили вече е разбрало поне за част от онова, което се бе случило. Финкъл-Макгроу знаеше също. Бяха решили да се видят с него насаме, вместо да го вземат на мушката и да го прогонят от филозоната. Това би трябвало да го изпълни с безкрайно облекчение, но не стана така. Нещата изглеждаха толкова простички след съдебното дело в Небесното кралство. Сега той подозираше, че ще се усложнят страшно много.

— Господин Хакуърт — заговори Финкъл-Макгроу, след като бяха приключили с любезностите, но сега гласът му звучеше по друг начин, сякаш за да стане ясно, че срещата ще тръгне по някакъв определен план, — моля ви, направете ми честта да чуя мнението ви за лицемерието.

— Моля? Лицемерието ли казахте, Ваша милост?

— Да, точно така.

— Струва ми се, че то е порок.

— Голям или малък? Помислете добре — от отговора ви зависят много неща.

— Струва ми се, че зависи от конкретните обстоятелства.

— Това винаги е доста предпазлив отговор, господин Хакуърт — каза леко нападателно лордът на справедливостта. Майор Нейпиър се засмя някак изкуствено, защото не знаеше как да разбира подобен диалог.

— Последните събития в живота ми ме накараха да се замисля сериозно за ползата от това нещата да се вършат предпазливо — отвърна Хакуърт. Другите двама се засмяха с разбиране.

— Знаете ли, когато бях млад, лицемерието се смяташе за един от най-големите пороци — обясни Финкъл-Макгроу. — Все заради моралния релативизъм. Значи, в подобен климат от вас не се очаква да критикувате другите — в крайна сметка, ако абсолютно добро и зло не съществуват, тогава какви основания имаме да критикуваме?

Финкъл-Макгроу спря да говори за момент с пълното съзнание, че е привлякъл напълно вниманието на останалите и започна да вади от джобовете си една лула от кратунка и всичките свързани с нея продукти и приспособления. Продължи да се занимава единствено с това и напълни лулата с някакъв тютюн с цвета на естествена кожа, който беше толкова ароматен, че устата на Хакуърт се напълни със слюнка. Прищя му се да напъха малко от тютюна в устата си.

— Това обаче доведе до доста забележителна обща фрустрация, защото по природа хората са доста строги и нищо не им е толкова приятно, колкото да критикуват недостатъците на другите. Поради което те се захванаха с лицемерието и го издигнаха от един малък грях до цар на всички пороци. Защото дори и да няма добро и зло, можеш да намериш основания да критикуваш някого, като съпоставиш онова, което е твърдял, с онова, което всъщност е направил. В този случай ти не даваш никаква оценка за правотата на схващанията му или морала на поведението му — просто изтъкваш, че е казал едно, а върши друго. Буквално цялата политическа дейност от времето на младостта ми беше отдадена на това да се излавят случаите на лицемерие. Няма да повярвате какво се говореше за първите викторианци. Да наречеш някого викторианец по онова време беше същото, като да го наречеш фашист или нацист.

Както Хакуърт, така и майор Нейпиър бяха абсолютно стъписани.

— Ваша милост! — възкликна Нейпиър. — Аз естествено си давах сметка, че моралните им убеждения са били коренно различни от нашите, но не мога да повярвам, че всъщност са анатемосвали първите викторианци.

— Разбира се, че го правеха — отвърна Финкъл-Макгроу.

— Защото Викторианците са били лицемери — обясни Хакуърт, за да покаже, че е разбрал.

Финкъл-Макгроу направо засия към Хакуърт, както би засиял учителят към любимия си ученик.

— Както виждате, майор Нейпиър, преценката ми за умствения капацитет на господин Хакуърт е била напълно основателна.

— Аз никога не съм се съмнявал в това, Ваша милост — отвърна майор Нейпиър, — но все пак си струваше да видя някакво доказателство. — Той вдигна чашата си към Хакуърт.

— Тъй като били лицемери — продължи Финкъл-Макгроу, след като запали лулата си и изпрати във въздуха няколко огромни фонтана дим, — Викторианците били направо презирани през втората половина на двайсети век. Повечето от хората, които поддържали подобни схващания, били прословути, разбира се, с престъпните си деяния, но въпреки това не виждали никакъв парадокс в схващанията си, защото самите те не били лицемери — нямали никакви морални позиции и съответно не живеели според такива.

— Поради което били по-издигнати в морално отношение от Викторианците… — вмъкна майор Нейпиър, който все още се чувстваше малко като победен.

— …въпреки че — всъщност защото — нямали въобще никакви морални ценности.

Настъпи тишина, в която всички около медната маса клатеха глави зачудено.

— Нашето схващане за лицемерието е малко по-различно — продължи Финкъл-Макгроу. — Според Weltanschauung^[1] на втората половина на двайсети век лицемер е човек, който изразява високи морални ценности като част от планирана кампания за измама — той никога не поддържа подобни схващания искрено и когато не е пред очите на хората, си ги нарушава постоянно. Повечето лицемери, разбира се, не са такива. Най-често става въпрос за „духът е силен, но плътта — слаба“.

— Това, че постоянно нарушаваме моралния код, който поддържаме — заговори майор Нейпиър, за да си го обясни, — не означава, че сме неискрени, когато поддържаме на думи същия този морален код.

— Разбира се — съгласи се Финкъл-Макгроу. — Всъщност това си е съвсем очевидно. Никой никога не е казвал, че е много лесно да се следва една стриктна посока на поведение. Всъщност точно от трудностите, които срещаме — от погрешните стъпки, които правим по пътя — нещата стават интересни. Вътрешната — която е и вечна — борба между първичните ни инстинкти и строгите изисквания на собствената ни морална система е характерна само и единствено за човека. От начина, по който се държим в тази борба, зависи как можем с времето да бъдем съдени от една по-висша власт.

Тримата мъже останаха безмълвни за няколко минути, докато преглъщаха бирата си или дима и разсъждаваха върху чутото.

— Не мога да не стигна до заключението — каза накрая Хакуърт, — че току-що чутата лекция по сравнителна етика — която беше много добре представена и съм благодарен за това — по всяка вероятност се отнася по някакъв начин към ситуацията, в която се намирам.

Другите двама повдигнаха вежди в не много ясно изразен знак на учудване. Лордът на справедливостта се обърна към майор Нейпиър, който веднага взе думата с освежен вид.

— Ние не знаем всички подробности на твоята ситуация — както ти е известно, поданиците на Атлантида имат право на учтиво третиране от всички разклонения на Обединените сили на Нейно величество, освен ако не нарушат племенните норми. Това отчасти означава, че ние не се занимаваме постоянно с това да поставяме хората под силни мерки на наблюдение, само защото сме любопитни за техните, ъ-ъ… странични занимания. В една епоха, когато абсолютно всичко може да бъде наблюдавано, единственото, което ни е останало, е учтивостта. Съвсем естествено обаче следим всички преминавания през границата в двете посоки. Та, преди известно време любопитството ни беше запалено от пристигането на някой си лейтенант Чанг от кабинета на областния съдия. Носеше със себе си найлонова чантичка с един доста похабен цилиндър в нея. Лейтенант Чанг се отправи директно към твоя апартамент, остана там половин час, след което си тръгна, но без шапката.

Сандвичите с пържоли пристигнаха в началото на този монолог. Хакуърт започна да рови из гарнитурата, сякаш можеше да направи по-маловажен разговора, като обръща еднакво внимание на него и на съставките на сандвича си. Остана известно време при зелето, след което започна да разглежда бутилките с най-различни и непознати сосове, поставени в центъра на масата, също като дегустатор, който разглежда бутилките в изба с вино.

— Бях нападнат в Земите под аренда — обясни разсеяно Хакуърт, — а лейтенант Чанг е намерил шапката ми малко по-късно у един млад разбойник. — Беше фиксирал погледа си без особена причина върху една висока бутилка с хартиен етикет, изписан с древен неравен шрифт. „Оригинална подправка Макхортър“ беше написано с големи букви, а всичко останало с толкова малки, че не можеше да се чете. Гърлото на бутилката също беше украсено с черно-бели репродукции на древни медали, раздадени от европейски монарси в епохата преди Просвещението, на изложби в най-различни места от рода на Рига. След кратко, но силно разклащане и подрусване, се посипаха петна охрав сос от съвсем мъничкия отвор на върха на бутилката, който се пазеше от половинсантиметрова коричка. По-голямата част попадна върху чинията му, но някои от пръските се приземиха и върху сандвича.

— Да — кимна майор Нейпиър, като бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънат лист хартия с изкуствен интелект с размери 33 на 44 см. Той й каза да се увеличи върху масата и я бодна с писеца на сребърна писалка с размерите на артилерийска гилза. — В отчетите на пропускателния пункт пише, че вие не ходите често в Земите под аренда, господин Хакуърт, което е напълно разбираемо и говори за добрата ви преценка. През последните месеци е имало две такива пътувания. При първото сте потеглил в ранния следобед и сте се върнал късно през нощта, кървящ от някакви наранявания, които са били пресни според… — майор Нейпиър не можа да потисне една малка усмивка — …съненото описание, вкарано от пограничния служител, който е бил дежурен онази нощ. При второто пътуване отново сте потеглил следобеда и сте се върнал късно, но този път с една-единствена раничка на задните си части — невидима, разбира се, но така или иначе хваната от уредите за наблюдение.

Хакуърт отхапа от сандвича си, правилно предположил, че месото ще бъде жилаво и ще му даде достатъчно време да обмисли положението, докато кътниците му се борят с него. Оказа се, че наистина разполага с много време; но както му се случваше обикновено в подобни случаи, не можа да се съсредоточи върху конкретната тема. Единственото, за което можеше да мисли, бе вкусът на соса. Ако описанието на съставките върху етикета можеше да се чете, то сигурно щеше да изглежда горе-долу така:

Вода, меласа от долнокачествен портвайн, вносен мексикански пипер, сол, чесън, джинджифил, доматено пюре, волска мас, дим от истинска цикория, енфие, нарязани на ситно фасове, ферментирала утайка от тъмна бира „Гинес“, смлени уранови остатъци, сърцевини от автомобилни заглушители, мононатриев глутамит, нитрати, нитрити, нитроти и нитрути, стрити косми от свинска зурла, динамит, активен въглен, главички на кибритени клечки, използвани пръчици за почистване на лули, никотин, въглен, уиски от първа преварка, пушени телешки лимфни възли, есенни листа, червена дезинфектираща амониева киселина, битуминозни каменни въглища, радиоактивни частици, принтерно мастило, белина за пране, препарат за почистване на канализации, син хризолитов азбест, водорасли, сярна киселина, цианова киселина и естествени ароматизатори.

Не можеше да не се засмее при мисълта за пълната си злополучност както сега, така и през въпросната нощ.

— Трябва да призная, че неотдавнашните ми посещения на Земите под аренда ме накараха да не желая подобно нещо отново. — Думите му предизвикаха същите леко насмешливи, всезнаещи усмивки по лицата на събеседниците му. Хакуърт продължи: — Не виждах никаква причина да докладвам на властите на Атлантида за нападението…

— Причина е нямало — прекъсна го майор Нейпиър. — Шанхайската полиция обаче е можело да се заинтересува.

— А-ха, ясно. На тях обаче също не съобщих, просто заради репутацията им.

Подобно стандартно измиване на ръцете би предизвикало палав смях у всекиго. Хакуърт беше изненадан, че нито Финкъл-Макгроу, нито Нейпиър захапаха стръвта.

— Но въпреки това — каза Найпиър, — лейтенант Чанг опроверга тази репутация, когато ви донесе шапката, нали, вече негодна за нищо. Донесе ви я лично извън работното си време, вместо да ви я изпрати по пощата или просто да я изхвърли.

— Да — съгласи се Хакуърт, — така направи.

— Стори ни се доста странно. Макар и да не сме си и помислили да разпитваме за подробностите на разговора ви с лейтенант Чанг или пък да ви се бъркаме по някакъв начин в работата, на някои подозрителни умове тук — такива, които по всяка вероятност са имали вземане-даване с ориенталската среда достатъчно дълго — им хрумна, че намеренията на лейтенант Чанг може и да не са били съвсем почтени и че може да се окаже полезно да го понаблюдаваме. В същото време, от гледна точка на вашата безопасност, решихме да ви държим под покровителственото си наблюдение по време на следващите ви пътешествия отвъд решетката-глутница. — Нейпиър подраска още малко по листа си. Хакуърт наблюдаваше как бледосините му очи скачат нагоре-надолу, докато разните съобщения се материализираха на повърхността му.

— След това сте отишъл още веднъж до Земите под аренда — всъщност по Високото шосе, през Пудонг, та чак до Стария град на Шанхай — обясни Нейпиър. — Там системата ни за наблюдение или е излязла от строя, или е била заглушена от някакви контрамерки. Върнал сте се няколко часа по-късно с липсващо парче кожа от задника ви. — Изведнъж Нейпиър хвърли листа върху бюрото си, погледна Хакуърт за първи път продължително, като премигна няколко пъти, за да фокусира погледа си, и се отпусна назад към проектираната от някой садист облегалка на стола. — Това въобще не е първият път, когато някой поданик на Нейно величество тръгва на нощна разходка в онези диви територии и се завръща с белези от побой. Обикновено обаче побоят съвсем не е толкова сериозен и също така обикновено жертвата сама си плаща да й бъде направено точно това. Моето лично мнение, господин Хакуърт, е, че вас въобще не ви интересува точно този порок.

— Вашата преценка е вярна, сър — каза Хакуърт малко разгорещено.

Самопризнанието го поставяше в положение, в което трябваше да даде някакво по-добро обяснение за белега напречно на задните му части. Всъщност не бе необходимо да обяснява каквото и да било — това беше неформален обяд, а не полицейски разпит, — но вече пострадалата му правдоподобност щеше да загуби още повече, ако оставеше това без коментар. Сякаш за да подсилят усещането за това, двамата други мъже останаха безмълвни доста дълго.

— Имате ли някакви по-нови сведения за мъжа на име Чанг? — попита Хакуърт.

— Много е странно, че задавате този въпрос. По-точно е да се каже бившият лейтенант. Неговата колежка на име Пао, както и шефът им — магистрат на име Фенг — са си подали вкупом оставките преди около месец. Излезли са отново на повърхността в Средното кралство.

— Вероятно ви е учудило съвпадението, че един съдия, който има навика да наказва хората с бой с пръчка, става служител на Средното кралство, а скоро след това един инженер от Нова Атлантида се завръща от посещение във въпросния анклав и по тялото му има белези от бой с пръчка.

— Като ви слушам сега, наистина ми изглежда странно — призна майор Нейпиър.

Лордът на справедливостта се намеси:

— Човек може да стигне до заключението, че въпросният инженер дължи нещо на някоя важна клечка в този анклав и че правораздавателната система е била използвана като данъчна служба.

Нейпиър вече беше готов със своя дял от веригата.

— Един такъв инженер, ако въобще съществува разбира се, може би ще се изненада, когато разбере, че Джон Зайбатсу е много любопитен по отношение на въпросния шанхайски господин — един почти равен на бога мандарин от Небесното кралство, ако е същият, за когото си мислим ние, — а също така и че се опитваме от известно време почти без никакъв успех да получим информация за неговата дейност. Така, ако шанхайският господин реши да поиска нашият инженер да участва в дейности, които ние обикновено смятаме за неетични и дори предателски, да можем да заемем една нетипично опрощаваща позиция. При условие, разбира се, че инженерът ни държи в течение.

— Разбирам. Означава ли това, че става въпрос за нещо като двоен агент? — попита Хакуърт.

Нейпиър подскочи така, сякаш самия него току-що го бяха ударили с пръчка.

— Това е една покъртително несполучлива фраза. Ще ви простя обаче, защото я използвате в този контекст.

— А тогава Джон Зайбатсу ще се ангажира ли официално с това положение на нещата?

— Така не се прави — отвърна майор Нейпиър.

— Точно от това се страхувах — сподели Хакуърт.

— Обикновено подобни ангажименти са чисто формални, защото в повечето случаи участникът няма почти никакъв избор.

— Да — каза Хакуърт, — разбирам какво имате предвид.

— Ангажиментът е морален, въпрос на чест е — обясни Финкъл-Макгроу. — Фактът, че подобен инженер изпада в беда, е доказателство за повечко лицемерие от негова страна. Ние сме склонни да си затворим очите пред подобна тривиална и преходна слабост. Ако впоследствие обаче той извърши и предателство, нещата разбира се стават различни; ако обаче си изиграе добре ролята и достави информация на Обединените сили на Нейно величество, то тогава той ще е превърнал много своевременно една малка грешка във велик героичен подвиг. Може би си давате сметка, че е съвсем нормално героите да бъдат посвещавани в рицарски звания, освен разни други доста осезаеми награди.

За няколко секунди Хакуърт не можа да проговори от изненада. Беше очаквал, че ще го изпратят на заточение, което може би си беше заслужил. Простото опрощаване щеше да е повече от това, на което можеше да се надява. Финкъл-Макгроу обаче му даваше възможност за нещо много по-велико: шанс да стане част от ниските рангове на благородниците. Един благороднически дял в племенното предприятие. Имаше един-единствен отговор, който можеше да даде, и той го измърмори, преди да е изпаднал в несвяст.

— Благодаря за благосклонността ви. Приемам назначението си. Можете да смятате, че отсега нататък ще съм в служба на Нейно величество.

— Келнер! Донесете, моля, бутилка шампанско — извика майор Нейпиър. — Струва ми се, че имаме повод за празнуване.