Нийл Стивънсън
Диамантената ера (49)

Дейностите на Карл Холивуд в „Парнас“; разговор на чаша млечен шейк; обяснение на медийната система; Миранда разбира безсмислието на начинанието си

Миранда откри Карл Холивуд седнал по средата на петия ред в „Парнас“ с голям лист хартия с изкуствен интелект. Върху листа той беше надраскал блок-схемите на следващата им продукция на живо. Очевидно го бе свързал с едно копие на ръкописа, защото докато минаваше странично по тясната пътечка между редовете, чуваше как някакви гласове четат реплики доста механично, а когато се приближи достатъчно, близо, видя малките Х-ове и О-та, които представляваха актьорите, придвижващи се по диаграмата на сцената, направена от Карл.

В диаграмата бяха включени и няколко малки стрелки по периферията, като всяка от тях сочеше навътре. Миранда си даде сметка, че стрелкичките по всяка вероятност обозначават малките прожектори, монтирани в предната част на балконите и че Карл Холивуд ги програмира.

Тя раздвижи глава, за да се поотпусне вратът й, и вдигна поглед към тавана. Ангелите, музите или каквото там представляваха, се бяха разположили горе, придружавани от няколко херувимчета. Миранда се сети за Нел. Мислеше за Нел почти през цялото време.

Сцената от текста дойде до края си и Карл спря на пауза.

— Искаше да ме питаш нещо ли? — обърна се той към нея доста разсеяно.

— Гледах те от бокса си как работиш.

— Палавница такава. Вместо да правиш пари за нас…

— Ти къде си се научил да вършиш това?

— Кое — режисирането на пиеси ли?

— Не. Техническите истории — програмирането на осветлението и така нататък.

Карл се извърна, за да я погледне.

— Може би е в пълна противоположност с представата ти за начина, по който хората учат разни неща — каза той, — но на всичко трябваше да се уча сам. Вече почти никой не прави театър на живо, поради което се наложи да си създадем наша технология. Сам изобретих целия софтуер, който използвах преди малко.

— А малките прожектори ти ли ги измисли?

— Не, с нанотехнологиите не съм толкова добър. Тях ги измисли един мой приятел в Лондон. През цялото време си разменяхме разни неща — моите медийни технологии за неговите материални технологии.

— Знаеш ли, искам да те поканя на вечеря някъде — каза Миранда, — а също така и да ми обясниш как се прави всичко това.

— Ето това се нарича заповед — рече Карл спокойно, — но поканата я приемам.

— Значи, какво искаш? Пълно въвеждане в цялата работа, като се започне от тюринговите машини или нещо друго? — попита я Карл с приятен тон и с цел да я подкачи.

Миранда реши да не се надува. Намираха се в едно винилово сепаре в ресторант в близост до Бънд, което по всяка вероятност трябваше да наподобява американско заведение в навечерието на нападението срещу Кенеди. Китайски хипстъри — класически за Крайбрежната република типове със скъпите им прически и вталени костюми — се бяха подредили по въртящите столове до бар-плота за хранене, смучеха от чашите си разводнена бира и пускаха мръснишки усмивки към всички жени, които влизаха в заведението.

— Да, струва ми се — отвърна Миранда.

Карл Холивуд се засмя и поклати глава.

— Шегувах се. Трябва да ми кажеш точно какво искаш да научиш. Защо изведнъж си се заинтересувала така от всичко това? Не ти ли стига, че вадиш добри пари от него?

Миранда остана почти неподвижна за известно време, хипнотизирана от цветните проблясващи светлинки на един джукбокс от много висока класа.

— Има връзка с принцеса Нел, нали? — попита Карл.

— Толкова ли си личи?

— Да. А сега ми кажи какво искаш.

— Искам да знам коя е тя — отговори Миранда. Това беше най-предпазливият начин, по който можеше да го каже. Не мислеше, че ще свърши работа да прекара Карл през цялата си гама от емоции.

— Искаш да стигнеш до един от клиентите ни — уточни Карл.

Звучеше ужасно, когато той говореше за това с подобни изрази.

Карл усилено пи от млечния си шейк известно време с поглед, вперен някъде над рамото на Миранда в движението по Бънд.

— Принцеса Нел е малко дете, нали?

— Да. По моя преценка някъде между пет– и седемгодишна.

Погледът му се извъртя и срещна нейния.

— Това можеш да го познаеш със сигурност?

— Да — отвърна тя с тон, който го предупреждаваше да не показва никакво съмнение.

— Значи, по всяка вероятност не плаща сметката. Този, който я плаща, е някой друг. Първо трябва да стигнеш до този, който плаща, а след това чрез него — до Нел. — Карл прекъсна зрителния контакт отново, поклати глава и се опита безуспешно да изсвири през стиснатите си устни. — Дори и първата стъпка е невъзможна.

Миранда се изненада.

— Звучи ми доста странно. Очаквах да чуя „трудно“ или „скъпо“. Но…

— Не. Невъзможно. Или пък… — и той се замисли, — може би „астрономически невероятно“ е по-добре да се каже. — После той като че ли се попритесни, защото видя как изражението на Миранда се променя. — Просто не можеш да проследиш връзката. Медиите не работят така.

— Как работят медиите тогава?

— Погледни през прозореца, но не към Бънд. Огледай Ян’ан Роуд.

Миранда извъртя глава, за да погледне през големия прозорец, който беше отчасти оцветен от шарени реклами на „Кока Кола“ и описание на някои специалитети на заведението. Като всички основни пътни артерии на Шанхай и Ян’ан Роуд бе претъпкан с хора на колелета и електрически кънки от витрините на едната страна до витрините на другата. На много места движението беше така натоварено, че човек се придвижваше по-бързо пеша. Няколко по-малки превозни средства стояха неподвижни като полирани късове скала в лигаво-кафяв поток.

Гледката бе толкова позната, че Миранда всъщност не виждаше нищо.

— Какво по-точно трябва да видя?

— Забеляза ли, че нито един човек не е с празни ръце? Всички носят по нещо.

Карл беше прав. В най-добрия случай човек носеше малка найлонова торбичка с нещо в нея. А повечето хора — като велосипедистите, например — носеха много по-обемисти багажи.

— А сега задръж този образ в главата си за момент и си помисли как може да се създаде глобална телекомуникационна мрежа.

Миранда се засмя.

— Не разполагам с база, за да мисля за нещо подобно.

— Напротив, разполагаш. Досега си мислела от гледната точка на телефонната система в старите пасиви. В онази система всяка транзакция е имала двама участника — тези, които са разговаряли. Те са били свързани с кабел, който е минавал през едно централно разпределително табло. Та какви са характеристиките на такава една система?

— Откъде да знам, ти кажи — отвърна Миранда.

— Номер едно, само двама човека или елемента могат да общуват. Номер две, използва се целенасочена връзка, която се създава, а след това прекъсва за целите на конкретния разговор. Номер три, по природа тя е централизирана — не може да функционира без наличието на разпределителното табло.

— Добре, мисля, че дотук те разбирам.

— Нашата медийна система сега — тази, от която двамата с теб си вадим хляба — е наследник на телефонната система само по отношение на това, че я използваме със същите цели, освен много други, разбира се. Ключовият момент, който трябва да се помни обаче е, че тя е тотално различна от старата телефонна система. Старата система — както и технологичната й сестра кабелната телевизия — са минало. Разбили са се и са изгорели преди много десетилетия и ние започнахме буквално от нищото.

— Защо? Нали е вършела работа?

— Първо на първо, искахме да осигурим комуникация между повече от два елемента. Какво имам предвид под „елемент“? Ами, помисли си за интерактивите. Помисли си за „Първа класа до Женева“. Ти си на влака — както и още двайсетина пътника. Ролите на някои от тези хора се поемат от интерактори и в този случай елементите са човешки същества. Други обаче — като сервитьорите и носачите — са просто компютърни роботи. Нещо повече: влакът е пълен с разни ценни неща — бижута, пари, оръжие, бутилки вино. Всяко едно от тях също си е отделен софтуерен продукт — отделен елемент. На професионален жаргон ги наричаме обекти. Самият влак е още един обект, а също така и местността, из която се движи. Местността е един много подходящ пример. В този случай става въпрос за дигитална карта на Франция. Откъде се е взела тази карта? Да не би създателите на „Първа класа до Женева“ да са изпратили свои собствени специалисти да направят нова карта на Франция? Разбира се, че не. Те са използвали вече съществуващи данни — дигитална карта на света, която е достъпна за всеки създател на интерактиви, който се нуждае от нея — е, разбира се, срещу определено заплащане. Тази дигитална карта е отделен обект. Съхранява се в паметта на някой компютър. Къде точно? Аз не знам. Нито пък самият интерактив. Това няма значение. Данните може да са в Калифорния, може да са в Париж, може да са на следващия ъгъл на тази улица — или пък може да са разпределени между всички тези места, че и много повече. Това няма значение. Защото нашата медийна система вече не работи като старата — заплетени кабели, които минават през централно разпределително табло. Нашата система работи така — и той посочи отново движението по улицата.

— Значи всеки човек на улицата е един обект?

— Може. По-добра аналогия обаче би била, че обектите са хора като нас, които седят в разните там сгради от двете страни на улицата. Да предположим, че искаме да изпратим съобщение на някого в Пудонг. Написваме съобщението на къс хартия, отиваме до вратата, подаваме го на първия човек, който мине покрай нас, и му казваме: „Отнеси това на господин Гу в Пудонг“. И той тръгва с кънките си по улицата и се натъква на някой с велосипед, който изглежда като да е тръгнал към Пудонг, и му казва: „Отнеси това на господин Гу“. След минутка велосипедистът попада в задръстване и предава бележката на някой пешеходец, който може да се справи с цялата работа малко по-добре, и така нататък, докато съобщението стигне в крайна сметка до господин Гу. Когато господин Гу иска да отговори, той изпраща своето послание по абсолютно същия начин.

— Значи няма начин, по който може да се проследи пътя на едно съобщение.

— Точно така. В действителност положението е дори още по-объркано. От долу до горе медийната мрежа е направена така, че да осигурява личен достъп и сигурност, за да могат хората да привеждат пари чрез нея. Това е една от причините, поради които са се срутили държавите — веднага щом медийната система е била готова и е влизала в действие, правителствата вече не са можели да наблюдават финансовите транзакции, поради което данъчните служби не са можели да си вършат работата. Та, ако старата система не може да проследи пътя на съобщението, то тогава няма начин и ти да проследиш местоположението на принцеса Нел.

— Добре, мисля, че получих отговор на въпроса си — каза Миранда.

— Отлично! — възкликна някак оживено Карл. Той съвсем очевидно беше доволен, че е помогнал на Миранда, поради което тя не му призна как думите му я бяха накарали да се почувства. Прие го като предизвикателство към актьорските й умения: дали можеше да заблуди Карл Холивуд, който знаеше за актьорското майсторство повече от когото и да било, че се чувства добре?

Очевидно успя. Той я придружи до апартамента й, който се намираше в един сто-етажен небостъргач от другата страна на реката в Пудонг, и Миранда задържа поведението си достатъчно дълго, че да могат да си кажат довиждане, след това да си съблече дрехите и дори да си приготви ваната. После влезе в горещата вода и потъна в ужасни, смазани, сополиви, самосъжалителни сълзи.

Най-накрая успя да се вземе в ръце. Трябваше да гледа на нещата от перспективата на времето. Можеше да продължава да интерактира с Нел, което всъщност и правеше — всеки Божи ден. И ако беше достатъчно наблюдателна, рано или късно щеше да намери начин да влезе зад кулисите. Освен това тя бе започнала да разбира, че Нел — която и да беше тя — е маркирана по някакъв начин и че след време ще стане много важен човек. Миранда беше почти сигурна, че след няколко години ще чете за нея във вестниците. Почувства се по-добре, излезе от ваната и се пъхна в леглото, за да се наспи добре и на следващия ден да може отново да се грижи както трябва за Нел.