Нийл Стивънсън
Диамантената ера (60)

Семейство Хакуърт се среща. Хакуърт започва търсенето си. Неочакван спътник

Атлантида/Сиатъл беше проектиран като малък и практичен град — тесните, лъкатушещи протоци на пролива Пюджит, вече пълни с естествени острови, не оставяха много място за изкуствени. Затова го бяха направили дълъг, успореден на теченията и доста оскъден на паркове, морави, полета, ферми и провинциални имения. Голямата част от района на Сиатъл все още бе достатъчно богата и цивилизована и новите атланти не възразяваха да живеят там, а малките викториански мини-имения, особено на изток от езерото, бяха пръснати из усойните гористи царства на софтуерните ханове. Гуен и Фиона бяха наели къща в един от тези райони.

Тези малки анклави на Нова Атлантида изпъкваха от околната гора по същия начин, по който викарият в утринно палто и твърда яка би се отличавал в пещерата на барабанчиците. Преобладаващата архитектура сред онези, които не бяха възприели неовикторианските принципи, беше подземна, сякаш тези хора някак се срамуваха от собствената си човечност и не можеха да отсекат дори няколко от огромните ели, монотонно покриващи склоновете към замръзналия хребет на Каскадите. Полузаровените в земята сгради не бяха истински къщи, а отделни модули, пръснати тук-там и свързани с галерии или тунели. Залепени правилно един за друг или издигнати на възвишения, тези модули можеха да образуват стабилна къща, но за Хакуърт, който яздеше из областта на път към семейството си, всичко това беше потискащо и смущаващо. Десетте години сред барабанчиците не бяха променили неовикторианския му естетизъм. Не можеше да каже къде свършва едната къща и къде започва другата — всички те бяха свързани помежду си като неврони в мозък.

Въображението му като че ли отново овладяваше зрителната му кора — вече не можеше да вижда елите, а само аксони и дендрити, увиснали в черно триизмерно пространство, пакети от лостова логика, маневрираща сред тях като космически сонди, срещащи се и сливащи се сред нервните влакна.

Беше прекалено агресивно за бленуване и прекалено абстрактно за халюциниране. Мислите му се проясниха едва когато лицето му бе облъхнато от студена влага. Той отвори очи и разбра, че Похитител е спрял след излизането си от дърветата на покрит с мъх хребет. Под него се виждаше скалиста котловина с няколко настлани с камъни улици, зелен парк, покрит с червени гераниуми, черква с остър бял връх, варосани четириетажни джорджиански сгради, заобиколени с черни огради от ковано желязо. Защитната мрежа бе рядка и слаба — софтуерните ханове бяха поне също толкова добри в тези неща, колкото специалистите на Нейно величество и затова анклавите на Нова Атлантида в този район можеха да разчитат на съседите си да поемат на раменете си голяма част от този товар.

Похитител внимателно се спусна по стръмния склон, докато Хакуърт гледаше към малкия анклав и си мислеше колко познат му се струва. След напускането на барабанчиците не бяха минавали и десет минути без да изпита усещане за това, че вече е преживял тези неща и сега това чувство бе особено силно. Навярно се дължеше на факта, че до известна степен всички селища на Нова Атлантида си приличаха. Но той подозираше, че някак си е виждал това място по време на контактите си с Фиона през годините.

Прозвучаха един-два удара на камбана и от училището с куполовиден покрив започнаха да излизат момичета в карирани униформени поли. Хакуърт знаеше, че това е училището на Фиона и че тя не е съвсем щастлива там. След като ученичките се отдалечиха, той вкара Похитител в училищния двор и започна да обикаля около сградата, като надничаше през прозорците. Бързо откри дъщеря си, седнала на една от масите в библиотеката приведена над книга, очевидно някаква форма на наказание.

Ужасно му се искаше да влезе вътре и да я прегърне, защото знаеше, че е прекарала много мъчителни часове и че е самотна. Но се намираше в Нова Атлантида и трябваше да съблюдава определени норми на поведение. Всяко нещо с времето си.

Къщата на Гуендолин се намираше само на няколко пресечки. Хакуърт натисна звънеца, решен да спазва всички формалности, тъй като сега идваше като непознат.

— Мога ли да попитам с какво е свързано посещението ви? — попита прислужницата, когато Хакуърт постави визитката си върху подноса. Той не харесваше тази жена, която се наричаше Амилия, защото не я харесваше Фиона, а Фиона не я харесваше, защото Гуен й бе дала известна власт в къщата и Амилия обичаше да я упражнява.

Все пак се опита да не се обърква и се зачуди как е възможно да знае всички тези неща.

— Бизнес — любезно каза Хакуърт. — Семеен бизнес.

Амилия беше стигнала до средата на стълбите, когато погледът й най-после се спря на визитката му. Тя едва не изпусна подноса и трябваше да се хване за перилата с една ръка, за да не загуби равновесие. Прислужницата замръзна на място за няколко секунди, като се опитваше да устои на изкушението да се обърне и накрая му се поддаде. Лицето й изразяваше омраза, примесена с очарованост.

— Моля, изпълнете задълженията си — настоя Хакуърт, — и престанете с вулгарния драматизъм.

Унилата Амилия светкавично се изкачи по стълбите с картичката му. Последва продължителен приглушен смут. Няколко минути по-късно прислужницата се върна долу и го въведе в гостната. Хакуърт забеляза, че по време на отсъствието му Гуендолин е успяла да довърши дългосрочната стратегия за закупуване на мебели, над чието разработване бе прекарала толкова много време през първите години на брака им. Съпругите и вдовиците на тайните агенти от Протоколната служба могат да разчитат, че за тях ще полагат сериозни грижи и Гуен не бе оставила заплатата му да събира праха.

Бившата му жена предпазливо се спусна по стълбите и постоя около минута пред матовите врати на гостната, като надничаше към него през тънките завеси. Накрая влезе, без да среща погледа му, и седна на отдалечен стол.

— Здравейте, господин Хакуърт — каза тя.

— Госпожо Хакуърт. Или пак сте госпожица Лойд?

— Да.

— О, това ще ме затрудни. — Когато чу името госпожица Лойд, Хакуърт си помисли за времето, когато я беше ухажвал.

Поседяха заедно около минута в мълчание, вслушвайки се в тракането на големия часовник.

— Добре — заговори той, — няма да ви обременявам с обяснения за смекчаващи вината обстоятелства, както не искам и прошката ви. Честно казано, не съм сигурен, че я заслужавам.

— Благодаря ви.

— Бих искал да знаете, госпожице Лойд, че съчувствам на постъпките, които сте направили, за да получите развод и в това отношение не изпитвам никакви съжаления.

— Добре.

— Трябва също да знаете, че каквото и да е било, колкото и да е било непростимо, поведението ми не е било мотивирано от опит да отхвърля вас или брака ни. Всъщност, то изобщо не се е отразило на вас, а по-скоро на мен.

— Благодаря ви, че изяснихте този въпрос.

— Съзнавам, че колкото и да са искрени, всичките ми надежди да подновим предишната си връзка са безплодни и затова днес няма да ви безпокоя.

— Не мога да изразя колко съм облекчена, че разбирате положението.

— Бих искал обаче да съм от полза за вас с Фиона и да ви помогна да преодолеете затрудненията си.

— Много сте любезен. Ще ви дам визитката на адвоката си.

— И, разбира се, с нетърпение очаквам отново да установя някакви връзки с дъщеря си.

Този разговор, който до момента вървеше гладко като машина, сега се отклони от трасето си. Гуендолин почервеня и се вцепени.

— Ти… ти, копеле мръсно.

Предната врата се отвори. С учебници в ръце, Фиона влезе във фоайето. Амилия незабавно я пресрещна и я завъртя с гръб към вратите на фоайето, като препречваше погледа й и тихо и ядосано й говореше.

Хакуърт чу гласа на дъщеря си. Имаше прелестен глас, дрезгав алт, и той би го познал навсякъде.

— Недей да ме лъжеш, познах вихрогона му! — извика тя, най-после изблъска Амилия от пътя си и се втурна в гостната, стройна, несръчна и красива, самото въплъщение на радостта. Фиона направи две крачки по ориенталския килим и се хвърли в обятията на баща си, където остана няколко минути, избухвайки ту в сълзи, ту в смях.

Гуен трябваше да бъде изведена от стаята от Амилия, която моментално се върна и застана наблизо, сключила ръце зад гърба си като войник на пост, без да пропуска нито едно движение на Хакуърт. Той не можеше да си представи какво подозира, че е в състояние да направи — може би кръвосмешение в салона? Но нямаше смисъл да разваля момента, като си мисли за такива неща, затова просто изхвърли прислужницата от ума си.

Баща и дъщеря имаха възможност да разговарят четвърт час, всъщност само да изреждат теми за бъдещи разговори. После Гуен възстанови самообладанието си достатъчно, за да се върне в гостната и двете с Амилия застанаха рамо до рамо, потрепервайки в синхронен резонанс, докато накрая Гуен не се обади:

— Фиона, когато ти нахлу тук, ние с твоя… баща… тъкмо провеждахме много сериозно обсъждане. Моля те, остави ни насаме за няколко минути.

Макар и неохотно, Фиона се подчини. Гуен зае предишното си място и Амилия излезе навън. Хакуърт забеляза, че жена му е донесла някакви документи, подлепени с червена лепенка.

— Това са документите, уреждащи условията на развода ни, включително онези, които се отнасят до Фиона — обясни тя. — Страхувам се, че вие вече ги нарушавате. Разбира се, това може да ви се прости, тъй като нямахте адрес, за да ви пратим тази информация. Излишно е да казвам, че е задължително да се запознаете с тези документи, преди отново да почукате на вратата ми.

— Естествено — отвърна Хакуърт. — Благодаря ви, че сте ми ги запазили.

— Ако обичате да напуснете този дом…

— Разбира се. Приятен ден — кимна Хакуърт, взе документите от треперещата ръка на Гуен и енергично си тръгна. Малко се изненада, когато чу Амилия да го вика от вратата.

— Господин Хакуърт. Госпожица Лойд иска да знае дали вече сте установили местожителството си, за да ви прати личните вещи.

— Все още не — каза Хакуърт. — В движение съм.

Амилия просия.

— В движение накъде?

— А, всъщност не зная — рече Хакуърт. С периферното си зрение зърна движение и видя Фиона на един от прозорците на втория етаж. Сваляше резетата. — В момента съм в нещо като търсене.

— Търсене на какво, господин Хакуърт?

— Не мога точно да ви кажа. Нали знаете, строго секретно и така нататък. Свързано е с един алхимик. Кой знае, възможно е преди всичко да свърши да се появят също вълшебници и таласъми. С удоволствие ще ви разкажа, щом се върна. Дотогава, бъдете любезна, помолете госпожица Лойд още малко да запази личните ми вещи. Навярно няма да ми трябват повече от десет години.

С тези думи Хакуърт пришпори Похитител и пое с извънредно решителна крачка.

Фиона караше велосипед с робоколела. Тя догони баща си точно преди да е стигнал до охранителната мрежа. Майка й и Амилия се бяха материализирали на една пресечка зад тях в автомобил и внезапното чувство за опасност накара Фиона да скочи от седлото на велосипеда си върху задницата на Похитител, като каубой от филм, който сменя конете си в движение. Полите й не бяха пригодени за каубойски маневри и се вдигнаха нагоре. Накрая момичето увисна върху гърба на вихрогона като чувал боб, стиснало с една ръка рудиментарния израстък, където би трябвало да е опашката му, ако беше кон, а с другата прегърнало баща си през кръста.

— Обичам те, майко! — извика Фиона, докато излизаха през мрежата извън юрисдикцията на семейното право на Нова Атлантида. — Не мога да кажа същото за теб, Амилия! Но скоро ще се върна, не се тревожете за мен! Довиждане! — И после папратите и мъглата зад тях се затвориха, и двамата останаха сами в дълбоката гора.