Нийл Стивънсън
Диамантената ера (16)

Хакуърт в бърлогата на д-р Х.

Острието на скалпела беше точно един атом широко; отлепи кожата от дланта на Хакуърт също като носещо се през дим крило на самолет. Той отряза едно парченце колкото главичката на пирон и го предложи на д-р Х., който пък го грабна с китайски пръчици от слонова кост, потопи го в една изящна паничка от емайл с фигурки от тънки металически нишки, пълна с химически сикатив и го постави върху едно стъкълце от монолитен диамант.

Истинското име на д-р Х. беше поредица от шъшкащи звуци, нечленоразделни метални шумове, извънземни квази-германски гласни и наполовина глътнати „р“-та, което западняците задължително осакатяваха. Вероятно поради политически причини той предпочиташе да не приема някое западно име, както правеха много азиатци, а вместо това предлагаше с леко покровителствен тон на всички да се задоволят с това да го наричат д-р Х. — тази буква беше първата в пинийското изписване на името му.

Д-р Х. постави диамантеното стъкълце в един цилиндър от неръждаема стомана. От едната му страна имаше уплътнен с тефлон фланец, наръбен с дупки от болтове. Д-р Х. го подаде на единия от асистентите си, който го отнесе с две ръце, сякаш беше златно яйце върху копринена възглавничка, и го прикачи с помощта на друг фланец към една мрежа от масивни проводи от неръждаема стомана, която заемаше по-голямата част от две маси. Асистентът на асистента пък се захвана да поставя всички лъскави болтчета и да ги завинтва. След това асистентът щракна едно копче и някаква остаряла вакуумна помпа заработи, поради което всякакви разговори станаха невъзможни в рамките на минута-две. През това време Хакуърт огледа лабораторията на д-р Х. като се опитваше да определи века, а в някои случаи и династията, на всяко от нещата в нея. На една висока лавица се намираше цяла поредица от зидарски бурканчета, запълнени с нещо, което приличаше на плуващи в урина вътрешности. Хакуърт предположи, че това са жлъчните мехури на отдавна изчезнали видове, които без съмнение ставаха все по-ценни е минаването на времето, много по-скъпи, отколкото който и да било взаимоспомагателен фонд. Един заключен шкаф за оръжия и примитивна портативна система за предпечатна подготовка на „Макинтош“, която бе позеленяла от времето, издаваха предишните забежки на собственика към официално неприемливи модели на поведение. В едната стена беше избит прозорец, през който се виждаше вентилационна шахта с размерите на гроб, от дъното на която бе изникнал обгорял клен. Като се изключи всичко това, стаята иначе беше претъпкана с толкова много малки, разнообразни, кафеникави, набръчкани и органични на вид предмети, че погледът на Хакуърт загуби способността си да различава поредното от следващото. Имаше тук-там и по някой увиснал калиграфски екземпляр — по всяка вероятност късчета с поезия. Хакуърт си бе направил труда да научи няколко китайски знака и да поопознае някои основни елементи на интелектуалната им система, но по принцип той обичаше да излага превъзходството си пред погледа си, за да може да го държи под око — например в хубав стъклен витраж, а не вплетено в тъканта на живота като златни нишки в брокат.

Всеки в стаята разбра по звука, когато механичната помпа приключи своя дял от работата. Налягането на парата на собственото й масло беше достигнато. Асистентът натисна една клапа, която я изолира от останалата част от системата, след което превключи на напълно безшумните нанопомпи. Те представляваха турбини, също като тези в реактивните двигатели, но изключително малки и много на брой. Като хвърли един критичен поглед към вакуумните проводи на д-р Х., Хакуърт видя, че и те си имат чистач — цилиндър с размерите горе-долу колкото на детска главичка, който във вътрешността си представляваше абсурдна, силно набръчкана повърхност, подплатена с наноустройства, които бяха добри в залавянето на свободни молекули. Между нанопомпите и чистача вакуумът бързо спадаше до нивото, което можеш да видиш някъде по средата между Млечния път и Андромеда. След това самият д-р Х. се измъкна едва-едва от креслото си и започна да се щура из стаята, включвайки една по една съставките цяла армия от контрабандна техника.

Това оборудване произхождаше от най-различни технологични епохи и беше вкарано незаконно в тази — Външното кралство — от най-различни източници, но всички устройства служеха на една и съща цел: проникваха в микросвета посредством дифракция на рентгенови лъчи, електронна микроскопия и директно наноскалиращо сондиране, след което синтезираха цялата получена информация в един-единствен триизмерен образ.

Ако Хакуърт правеше това на собственото си работно място, досега щеше да е свършил, но системата на д-р Х. беше нещо като полската демокрация — изискваше пълен консенсус между всички отделни участници и изваждаше на преден план само по една подсистема наведнъж. Д-р Х. и асистентите му се събираха около някоя подсистема, която според тях се намираше най-далеч от провода, и започваха да си крещят един на друг на нещо като смесица от шанхайски, мандарински и технически английски за известно време. Препоръчваните терапии включваха, но не бяха ограничени до: изключване на уредите, за да бъдат включени отново веднага; повдигането им с няколко сантиметра и незабавното им спускане обратно; изключване на второстепенни уреди както в тази, така и в другите зали; отварянето на капаци и бърникане в електрически табла; изваждането на малки обитатели от рода на всякакви насекоми, заедно с гнездата им с яйца посредством непроводими китайски клечки; бърникане из разни кабели; горене на ароматни клечици; поставяне на сгънати парченца хартия под краката на масите; пиене на чай и цупене; призоваване на невидими сили; изпращането на куриери до съседните стаи, сгради или в околностите с изящно изписани бележки и чакане да се завърнат с резервни части в прашни, пожълтели картонени кутии; както и цял куп по сходен начин досадни техники в областта на софтуера. Голяма част от това представление изглежда беше за да се върши работа, но останалата бе за личната консумация на Хакуърт, защото по всяка вероятност полагаше основите за процеса на ново договаряне на сделката.

В крайна сметка пред очите им се появи отделената от Джон Пърсивал Хакуърт част на еднометров лист медиатронна хартия, намиращ се в ръцете на един от асистентите, който го разстла с много церемониален жест върху ниска, черна, лакирана маса. Започнаха да търсят нещо, което да не е наред според изискванията на нанотехнологията, поради което увеличението не беше много голямо — въпреки това повърхността на кожата на Хакуърт изглеждаше като отрупана със смачкани вестници маса. Дори да споделяше прекалената придирчивост на Хакуърт, д-р Х. не го показваше. Той просто си седеше със скръстени на скута върху бродираната копринена роба ръце, но Хакуърт се наведе леко напред и видя как пожълтелите, двусантиметрови нокти стоят над черния швейцарски кръст на една стара платка за играта „Нинтендо“. Пръстите се задвижиха и образът на медиатрона се увеличи и мина на по-преден план. В горната част на полезрението им се появи нещо гладко и неорганично: нещо като устройство с дистанционно управление. Под инструкциите на д-р Х. то започна да се отграничава от купчинката отрязана кожа.

Намериха разбира се много червейчета, както естествени, така и изкуствени. Естествените приличаха на малки рачета, които бяха обитавали външните слоеве на други създания в продължение на стотици милиони години. Всичките изкуствени се бяха развили през последните няколко десетилетия. Повечето от тях се състояха от сферична или елипсовидна коруба с най-различни добавки към нея. Корубата беше вакуола със съвсем мъничка част от евтактична среда, която да загърне машинно-честотните карантии на червейчето. Диамантената структура на корубата се предпазваше от светлината посредством тънък слой алуминий, заради който червейчетата приличаха на микроскопични въздушни корабчета — извън тях имаше само въздух, а във вътрешността им — вакуум.

Към самите коруби бяха прикачени най-различни приспособления: манипулатори, сензори, навигационни системи и антени. Антенките въобще не приличаха на мустачките на насекомите — повечето от тях представляваха плоски елементи, обсипани с нещо, наподобяващо късо подстриган мъх — честотни излъчвателни системи, които обхождаха въздуха с лъчи от видима светлина. Върху повечето червейчета освен това си личеше ясно името на производителя, както и номерът на частта: това беше изискване на Протокола. Няколко от тях обаче нямаха никакви надписи по себе си. Те бяха незаконни и бяха изобретени или от хора като д-р Х., или от нелегални филозони, които намираха вратички в Протокола, или от тайните лаборатории, за които повечето хора смятаха, че ги държат зайбатсите.

В рамките на едно половинчасово тършуване из кожата на Хакуърт в претърсване на зона, която беше може би един милиметър на ширина и дължина, те откриха няколко десетки изкуствени червейчета, — което в днешно време не беше никак необичайно. Почти всичките бяха потрошени. Червейчетата обикновено не просъществуваха дълго, защото бяха малки и с много сложно устройство, поради което не оставаше почти никакво място за излишни системи. Веднага щом космически лъч застигнеше някое от тях, то умираше. Имаха освен това съвсем малко място за енергийни запаси, поради което голяма част от тях изпадаха в липса на сок след определено време. Производителите им компенсираха този факт, като ги създаваха с милиони.

Почти всички червейчета бяха свързани по някакъв начин с викторианската имунна система, а повечето от тях пък бяха имунни частици, чието предназначение бе да се носят из мръсните крайбрежни води на Ню Шузан като използваха лидар, за да се залепят за всички други червейчета, които можеха да не се подчинят на Протокола. Когато намереха такова, те просто го унищожаваха, като се залепяха за него и повече не го пускаха. Викторианската система използваше дарвинови техники за създаване на убийци, които се адаптираха към жертвите си — елегантно и ефикасно в известен смисъл, — но водеше до създаването убийци, твърде странни, за да са измислени от човешки ум, също както хората бяха създали един свят, който никога не можеше да бъде сътворен от някоя къртица. Д-р Х. положи специални усилия да съсредоточи картината върху един особено чудат убиец, който бе стиснал в смъртоносна хватка червейче без етикет. Това не означаваше задължително, че плътта на Хакуърт е била нападната, а по-скоро мъртвите червейчета бяха станали част от праха по някоя маса някъде и се бяха полепили по кожата му, когато той е сложил ръка на масата.

За да покаже вида червейчета, които търсеше в този момент, Хакуърт бе донесъл един репей, измъкнат от косата на Фиона, след като бяха ходили на разходка в парка. Беше го показал на д-р Х., който веднага бе схванал за какво става въпрос, и в крайна сметка го намери. Изглеждаше напълно различно от всички останали червейчета, защото като при всеки репей, единствената му работа беше да се залепя за всичко, което се докоснеше до него. Произведен бе няколко часа преди това от синтетичния компилатор в отдел „Поръчки“. Хакуърт беше инструктирал машината да постави няколко милиона от тях върху външната повърхност на „Илюстрирания буквар“. Голяма част от репеите се бяха полепили по плътта на Хакуърт, когато той бе докоснал книгата за първи път.

Повечето бяха останали по книгата в офиса, но Хакуърт беше предвидил всичко това. Сега той обясни съвсем подробно как стоят нещата, за да започнат д-р Х. и асистентите му да проявяват каквато и да било инициатива:

— Репеят си има вътрешен брояч — каза той, — който ще го накара да се разпадне дванайсет часа след като е бил създаден. Разполагаме с шест часа за извличане на информацията. Тя естествено е закодирана.

Д-р Х. се усмихна за първи път през този ден.

Д-р Х. беше идеалният човек за тази работа, дори само заради лошата си слава. Той беше анти-инженер. Събираше изкуствени червейчета също както някой чалнат викторианец събираше ципокрили. После ги разглобяваше атомче по атомче, за да разбере как работят, и когато откриеше някое хитро нововъведение, го вкарваше в базата си данни.

Хакуърт беше „автор“ на измислици, д-р Х. — „усъвършенстващ се“. Разликата бе поне толкова стара, колкото дигиталния компютър. „Авторите“ на измислици създаваха нови технологии, след което се впускаха в някой нов проект, като бяха изследвали само най-повърхностните възможности на току-що измисленото. Усъвършенстващите се получаваха много по-малко уважение, защото на пръв поглед си мируваха в технологично отношение, занимаваха се с някакви системи, които вече не бяха никак нови, експлоатираха ги до дупка и ги караха да правят неща, за които „авторите“ никога не се бяха и сещали.

Д-р Х. подбра чифт подвижни рамена на манипулатор от необичайно големия си арсенал. Някои от нещата бяха копирани от модели на Нова Атлантида, Нипон или Индустан и изглеждаха познати на Хакуърт; други обаче бяха странни естественоизпитателски устройства, които сякаш бяха свалени от имунни частици от Нова Атлантида — по-скоро развили се, отколкото конструирани структури. Докторът използва две от тези лостчета, за да хване репея. Той представляваше покрита с алуминий мегамолекула чист въглерод в нещо като украшение под формата на слънце с назъбени шипчета, някои от които бяха декорирани с фрагменти от опърлена като шишкебап кожа.

Под наставленията на Хакуърт азиатецът завъртя репея, докато пред очите им не се появи една малка област без шипчета. В повърхността на топката имаше малка, кръгла вдлъбнатина, маркирана с равномерно разпределени дупки и пъпки. Приличаше на багажен люк в страничната част на въздушен кораб. Около обиколката на това петно бяха изписани символите на производителя: IOANNI HACVIRTUS FECIT.

На д-р Х. не му бяха необходими никакви обяснения. Беше си просто един стандартен люк. Той вероятно си имаше половин дузина лостчета, които щяха да му паснат. Подбра един и постави връхчето му на предназначеното място, след което издаде някаква команда на шанхайски.

После свали разните устройства от главата си и започна да гледа как асистентът му налива още една чаша чай.

— Колко време? — попита.

— Около един терабит — отвърна Хакуърт. Това беше мярка за съхраняващ капацитет, а не за време, но той знаеше, че д-р Х. е човек, който може и сам да се сети за това.

Топката съдържаше машинно-честотна лентова система с осем успоредно навити ленти, като всяка от тях си имаше собствено устройство за четене и писане. Самите ленти представляваха полимерни вериги с различни второстепенни групи за логическите и нулевите. Беше си един стандартен компонент и д-р Х. вече знаеше, че когато му се наредеше да се разтовари, той щеше да започне да бълва около един милиард бита в секунда. Хакуърт току-що бе казал на доктора, че цялата съхранена информация на лентите е един трилион бита, така че трябваше да почакат около хиляда секунди. Д-р Х. се възползва от това време, за да излезе от стаята, подкрепян от асистентите си, и да се погрижи за някои от другите паралелни начинания на предприятието му, което чисто неформално беше известно под името „Цирк на бълхите“.