Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (1)

Глава 1

Копелетата отново клинчеха. А Аззи тъкмо се бе наместил удобно! Беше си намерил чудесно място, еднакво отдалечено както от огнената бездна в центъра на Дупката, така и от покритите със скреж стоманени стени наоколо.

Температурата в периферията й се поддържаше близо до абсолютната нула с помощта на собствената климатична инсталация на дявола, а пък центърът беше достатъчно нажежен, за да отдели електроните от атомите. Някои изригвания можеха да разтопят дори протон.

Не че имаше нужда от такава горещина и такъв студ. Това беше чисто престараване… всъщност излишен тормоз. Човешките същества, дори мъртви и хвърлени в Дупката, имаха много малък диапазон (в сравнение с космическите мащаби) на пределна издръжливост. Веднъж поставени извън зоната на комфорта и в двете посоки, те съвсем загубваха способността да различават лошото от по-лошото. Каква полза има да подлагаш клетите нещастници на пет милиона градуса по Целзий, щом като се чувстват точно така, както и при най-обикновени петстотин? Крайностите само причиняваха страдания на демоните и другите свръхестествени създания, които се грижеха за прокълнатите. А свръхестествените създания имат далеч по-широк диапазон на чувствителност от хората — най-често за тяхно нещастие, но понякога и за безкрайно удоволствие. Само че да се говори за удоволствия в Ада не е прилично.

Там, разбира се, няма само една Дупка. Хиляди милиони хора са умрели и всеки ден умират още. Повечето от тях прекарват поне известно време в Дупките и очевидно се налага да се вземат мерки за настаняването на всички.

Дупката, в която служеше Аззи, се наричаше „Северен дискомфорт 405“. Тя бе една от най-старите — въведена в експлоатация още през вавилонски времена, когато хората наистина са знаели как да се отдават на греховността. По стените й все така стояха ръждясалите барелефи на крилати лъвове и тя беше записана в „Адския регистър на местата с историческо значение“. Само че Аззи и пет пари не даваше дали служи в известна Дупка или не. Единственото, което искаше, бе да се махне. Както всички останали съоръжения от този тип, „Северен дискомфорт 405“ представляваше цилиндър със стоманени стени, обграждащ огромна помийна яма, в чийто център пък имаше бездна, която бълваше огън. От нея изригваха нажежени въглени и гореща лава. Блясъкът не отслабваше нито за миг. Само на зрели демони като Аззи бе позволено да носят тъмни очила.

Мъките на прокълнатите бяха придружени и подсилени от нещо като музика. Дяволчета черноработници бяха разчистили един полукръг сред гнилите мухлясали и вонещи отломки и в него, върху каси от портокали, беше разположен оркестърът. Той беше съставен от неумели музиканти, починали по време на изпълнение. Тук, в Ада, те бяха заставени да свирят произведенията на най-лошите композитори на всички времена. Имената им не се помнят на Земята, но в Ада, където творбите им се изпълняват непрекъснато и дори се излъчват по мрежата „Казум“, те са знаменити.

Дяволчетата не спираха да работят — да обръщат и да наместват прокълнатите върху скарите. Те, както и вампирите, обичаха хората добре разложени и мариновани в смес от оцет, чесън, аншоа и червясали кренвирши.

Аззи трябваше да прекрати отдиха си, защото в сектора точно пред него мъртвите бяха струпани на купчини само по осем или десет. Той изостави удобното си (относително) леговище и се свлече по гниещите черупки от яйца, разплескани карантии и пилешки главички долу на равното, където по-лесно можеше да крачи върху телата.

— Казах ви да ги трупате нависоко — извика той на дяволчетата. — И това значи наистина нависоко! Какви са тези работи!

— Но като ги трупаме по-високо, те се свличат! — отговори шефът на дяволчетата.

— Тогава ще вземете някакъв свързващ материал и ще ги задържите! Искам тези купчини да са поне от по двайсет трупа!

— Трудна работа, ваше височество!

Аззи се втренчи в него. Как смее да му възразява!

— Правете каквото ви казвам, или ще отидете при тях!

— Слушам, ваше височество. Ще намерим свързващ материал.

Шефът избяга, крещейки заповеди на екипа си.

Денят бе започнал като всеки друг типичен за Ямите в Ада ден. Но в един следващ момент нещата щяха да се променят драстично и неочаквано. Така е с промените! Живеем си, както сме свикнали — с наведена глава и провесени носове, уморени от монотонното ежедневие, сигурни, че това ще продължи вечно. Защо нещата да се променят, когато няма никакво предзнаменование за това, няма писмо, няма телеграма, дори и телефонно обаждане не предхожда голямото събитие. И човек изпада в отчаяние, без да разбере, че вестителят му вече е изпратен и че понякога надеждите се сбъдват дори и в Ада. Всъщност, някои казват, че надеждите се сбъдват преди всичко в Ада, защото според тях те са едно от дяволските мъчения. Но това може да е поредното преувеличение на драскачите от църквата, които пишат за такива неща.

Аззи се увери, че дяволчетата се справят задоволително. До края на смяната му оставаха още двеста часа работа (дните в Дупката са дълги) и след това щеше да вземе трите си часа почивка. После щеше да започне пак. Той тъкмо се канеше отново да заеме удобното — сравнително удобното — си място, което току-що бе напуснал, когато дотича един вестител.

— Ти ли си демонът, отговарящ за тази Дупка? Въпросът бе зададен от един багдадски Ефрит с виолетови крила. От тези, които сега изпълняваха предимно куриерски задачи, тъй като Злите сили от Висшия съвет харесваха пъстрите им тюрбани.

— Аз съм Аззи Елвул — отвърна демонът — и наистина отговарям за тази Дупка.

— Значи ти си този, когото търся.

Ефритът подаде на Аззи азбестов документ, изписан с огнени букви. Преди да го поеме, Аззи си сложи ръкавиците. С подобни документи си служеше само Висшият съдебен съвет на Ада.

Той прочете:

„Чрез този документ да се доведе до знанието на всички демони, че е била извършена Несправедливост. В Дупката е бил доведен човек преди времето му. Силите на Светлината вече са отправили протест в негова полза, тъй като, ако бил оставен да преживее отредените му дни, все още имал време да се покае. Вероятността това да стане е в порядъка на две хиляди към едно, но все пак съществува, па било то и само математически.

Ето защо, нарежда ви се да изведете този човек от Дупката, да го почистите и върнете на жена му и семейството му на Земята и да останете при него докато достатъчно се нагоди към живота си, защото в противен случай ние носим отговорност за него. След това ще бъдете свободен да извършвате нормална демонична дейност на Земята.

Искрено Ваш Асмодеус, Ръководител Северен сектор ями на Ада.

П. П. Човекът се обажда на името Томас Писаря.“

Аззи се почувства толкова въодушевен, че прегърна Ефрита, който отстъпи бързо назад, — намести тюрбана си и каза:

— По-полека, приятелче!

— Просто съм във възторг! — отвърна Аззи. — Най-накрая ще се махна от това място! Ще се върна на Земята!

— Доста недостойно място — каза Ефритът. — Но всекиму своето.

Аззи хукна да търси Томас Писаря.

Най-накрая го откри в ред 1002ВВ. Ямите на Ада са устроени амфитеатрално. Всяко място в тях би могло да бъде намерено. Съществува главна схема. На практика обаче, тъй като дяволчетата трупат телата на камари, които се срутват върху съседните камари, местоположението на грешниците се знае само приблизително.

— Има ли тук някой си Томас Писаря? — попита Аззи.

Купчината грешници в ред 1002ВВ прекъсна разговора си и насочи погледи към него, тоест само тези от тях, чиито лица бяха обърнати в неговата посока. Вместо да се разкайват за греховете си, те считаха престоя си в Дупката за светско събитие. За тях това бе възможност да се запознаят със съседите си, да разменят мнения и да се посмеят. Така мъртвите продължават да се самозаблуждават — точно както приживе.

— Писаря… Писаря… — промърмори един старец, заемащ междинна позиция, като с мъка обърна глава към мишницата си. — Тук е, наистина. Приятели, някой от вас знае ли къде е този Писар?

Въпросът се понесе нагоре и надолу по голямата купчина. Мъжете отклониха вниманието си от спорта (в Ада има много спортни събития, но отборът домакин винаги губи — докато не заложиш срещу него), за да попитат:

— Писаря? Това не беше ли един дълъг кльощав приятел с кривогледо око?

— Не знам как изглежда — отвърна Аззи. — Доколкото разбрах, той се обажда на името си.

Купчината хора замърмори и закашлюка, започна да коментира помежду си, както са склонни да правят човешките същества — живи или мъртви — за всяко нещо. И ако Аззи нямаше демоничен свръхестествен слух, никога не би успял да долови слабото скимтене, което се чу някъде от дълбочината на купчината.

— Ей, здрасти! Аз съм Писаря. Кой пита за мен?

Аззи нареди на дяволчетата си да измъкнат Томас от купчината, само че внимателно, за да не откъснат някой от израстъците му. После можеха да бъдат подменени, разбира се, но операцията беше болезнена и можеше да доведе до психически травми. Аззи беше наясно, че трябва да върне човека на Земята невредим, така че да не създава проблеми за Тъмните сили, което би станало, ако те го покосят преждевременно.

Скоро Писаря се измъкна от купчината и се изтупа. Беше нисък, плешив и самодоволен дребен човек.

— Аз съм Писаря! — извика той. — Сетихте се, че е станала грешка, а? Казах им, че не съм умрял, когато ме доведоха тук. Тази черна хубавица с косата май хич не обича да слуша какво й се говори, а? Само се хили с голямата си идиотска усмивка. Отмъкна ме като едното нищо! Мислех си да се оплача на някой високопоставен!

— Слушай — каза му Аззи. — Имаш късмет, че грешката изобщо беше открита. Ако беше започнал да се жалваш по съдебен ред, докато дойде ред да изслушат молбата ти, щяха да те сложат в резервоар. Щеше да мине век или два. Знаеш ли какво представляват нашите резервоари?

Писаря поклати глава и ококори очи.

— Те са толкова лоши — поясни Аззи, — че са в противоречие дори с Адските закони.

Писаря изглеждаше впечатлен.

— Изглежда имам късмет, че се измъквам. Благодаря, че ми каза. Ти адвокат ли си?

— Не по образование — отвърна Аззи, — но всички ние тук долу, имаме по нещо адвокатско у себе си. Хайде, тръгвай да те водя у дома.

— Имам чувството, че у дома ще имам някои проблеми — каза колебливо Писаря.

— Такъв е животът — продължи Аззи. — Пълен е с проблеми. Радвай се, че имаш проблеми, за които да се тревожиш. Когато се върнеш тук завинаги, няма да имаш никакви. Това, което ти се случва тук, просто се случва отново и отново.

— Няма да се върна — каза Писаря.

Аззи си помисли дали да не се хване на бас с него, но реши, че при дадените обстоятелства това няма да е уместно.

— Ще трябва да заличим от паметта ти това преживяване — каза той на Писаря. — Разбираш, че не можем да оставим такива като теб да се връщат на Земята и да разправят разни неща.

— Нямам нищо против — отвърна Писаря. — И без това тук няма нищо, което искам да си спомням. Е, преди това, в Чистилището срещнах една русокоса сукуба^[1]…

— Спести си приказките — прекъсна го Аззи, хвана го за ръката и го поведе към портата в стената, през която можеше да се отиде до други места в Ада и навсякъде другаде, а в крайна сметка, и обратно.