Нийл Стивънсън
Диамантената ера (21)

Един млад хулиган изправен пред съдия Фенг; магистратът се консултира със съветниците си; раздадено правосъдие

— Въртящата се верига на едно нунджаго притежава уникален радарен сигнал — прилича на шума от перка на хеликоптер, но е далеч по-силен — каза госпожица Пао, поглеждайки към съдия Фенг над половинките стъкла на феноменоскопските си очила. Очите й се разфокусираха и тя премигна; бе потънала в някакъв увеличен триизмерен образ и приспособяването към сивата действителност беше доста объркващо. — Група такива сигнали беше разпозната от един от въздушните съгледвачи на шанхайското полицейско управление десет секунди след 23,51 ч.

Докато госпожица Пао се опитваше да се оправи с доклада си, се появяваха разни образи на големия лист медиатронна хартия, който съдия Фенг бе разстлал върху брокатената покривка и който придържаше с резбовани нефритени преспапиета. В момента образът беше на карта на една от Земите под аренда на име Омая, като едно определено място в близост до Високото шосе бе специално подчертано. В ъгъла се намираше друг кадър, който съдържаше стандартна снимка на въздушен съгледвач за борба с престъпността, който на съдия Фенг винаги му напомняше топка за американски футбол, доукрасена от фетишисти: лъскава, черна и силно декорирана.

Госпожица Пао продължи:

— Въздушният съгледвач пуска осем по-малки аеростата, екипирани с кинокамери.

Ексцентричната футболна топка беше заменена със снимка на летателен апарат под формата на сълза, горе-долу с размерите на бадем, който влачеше гъвкава антена, с отвор отпред на носа, предпазен от една някак несъвместима с останалата част красива дъга. Съдия Фенг всъщност не гледаше; поне три четвърти от случаите, които идваха при него, започваха с почти един и същи доклад — този. Госпожица Пао заслужаваше уважение за сериозността и прилежността, с които разказваше всяка история наново. За съдия Фенг беше въпрос на професионално предизвикателство да слуша по един и същи начин всяка от историите.

— Спускайки се над местопрестъплението — продължи госпожица Пао, — те са заснели определени дейности.

Голямата карта върху свитъка на съдия Фенг бе заменена с филмов кадър. Фигурите бяха много надалеч, някакви сравнително тъмни елементи от изображението, които си пробиваха път на неравен сив фон като ято скорци, които се струпват на едно място преди зимна вихрушка. Ставаха все по-големи и по-ясно различими с приближаването на аеростата към мястото на действията.

На улицата беше проснат един мъж с хванати зад главата ръце. Нунджагата вече бяха оставени настрана, за да могат ръцете да претърсват безбройните джобове и джобчета, които могат да се намерят по костюма на един истински джентълмен. В този момент камерата мина на забавен каданс. Проблясна часовник, който се залюля хипнотизиращо на края на златния си ланец. Някаква сребърна писалка просветна като излитаща ракета и потъна в гънките на нечие противочервейно одеяние. А после на преден план излезе още нещо, което беше по-трудно за разгадаване: обемисто, тъмно в по-голямата си част, бяло по краищата. Книга, може би.

— Евристичният анализ на кадрите предполага вероятно углавно престъпление в действие — докладва госпожица Пао.

Съдия Фенг ценеше услугите на госпожица Пао по много причини, но безизразните й съобщения му бяха от особена полза.

— И значи въздушният съгледвач пуска още една група аеростати, които са специализирани в преследването.

Появи се изображение на аеростат-преследвач: по-малък и по-тесен от снимачните, той напомняше за стършел с напълно закърнели крила. Кожусите, съдържащи малките въздушни турбини, които даваха на подобни съоръжения мощността да се издигат във въздуха, бяха доста внушителни; преследвачът бе предназначен за развиване на много високи скорости.

— Заподозрените нападатели са предприели контрамерки — продължи госпожица Пао, отново с безизразна физиономия. На филмовия кадър се виждаше как престъпниците се оттеглят. Киностатът ги проследи с един много ясен и дълъг кадър. Съдия Фенг, изгледал хиляди часове заснети материали с престъпници, които се омитат от местопрестъплението си, наблюдаваше с обиграно око. По-неопитните хулигани просто биха побягнали в паника, но тази група действаше методично — по двама на велосипед, като единият въртеше педалите и управляваше кормилото, докато другият се занимаваше с контрамерките. Двамина хвърляха във въздуха цели фонтани от някакво вещество, което държаха в багажните отделения на велосипедите си. Използваха нещо като пожарогасители и размахваха дулата им във всички посоки. — По примера на нещо, което вече е познато на органите за прилагане на закона — продължи госпожица Пао, — те разпръскват абразивна пяна, за да задръстят въздушните входни отвори на аеростатите, при което апаратите излизат от строя.

Големият медиатрон освен това беше започнал да излъчва огромни проблясъци светлина, което накара съдия Фенг да си затвори очите и да си стисне носа. След няколко подобни кадъра киноматериалът замря.

— Друг заподозрян използва мигащо дискотечно осветление, за да улови локацията на киностатите, след което ги прави неоперативни с изстрели на лазерни лъчи — очевидно използва уред, който е направен специално за тази цел и който започва да става все по-популярен сред престъпния свят в Земите под аренда.

Големият медиатрон се върна на първоначалната сцена на престъплението, за да я даде под нов ъгъл. В долната част на свитъка му имаше схема, която показваше протеклото време от началото на инцидента и опитният съдия забеляза, че то е минало назад с четвърт минута; докладът бе прекъснал и вече течеше втората част от заговора. На този материал се виждаше изображението на един самотен член на бандата, който се опитваше да се качи на велосипеда си, дори когато другарите му вече бяха отпрашили сред опашките от лепкава пяна. Колелото обаче се бе заплело някак и не искаше да работи. Младежът го заряза и хукна пеша.

В горния ъгъл малката диаграма на аеростата-преследвач даде силно увеличение на изображението, за да покаже някои от вътрешните устройства на съоръжението. Той започна да прилича все по-малко на стършел и все повече на парциална картина от вътрешността на въздушен кораб. На носа му имаше монтирано устройство, което бълваше малки стрелички, явно черпени от някакъв вътрешен пълнител. Първоначално те бяха почти невидимо миниатюрни, но понеже картината продължи да се увеличава, корпусът на аеростата-преследвач също нарастваше, докато не започна да напомня на извивката на планетен хоризонт, а стреличките станаха далеч по-ясно очертани. При напречно сечение се виждаше, че са шестоъгълни, също като моливи. Когато излитаха от носа на преследвача, те бяха като остри мустачета около носа, като си имаха и съвсем прости опашни площи отзад.

— Заподозреният е преживял балистичен промеждутъчен интервал по-рано същата вечер — каза госпожица Пао, — който за съжаление не е заснет. Освободил се е от излишната скорост с помощта на аблативна техника.

Госпожица Пао се престараваше. Съдия Фенг повдигна едната си вежда към нея, като натисна леко бутона за пауза. Чанг — другият му асистент — завъртя огромната си, почти сферична глава по посока на подсъдимия, който изглеждаше много малък на фона на внушителния съд. С един характерен жест Чанг вдигна ръка и потри с длан късата набола коса, която покриваше главата му, сякаш не можеше да повярва, че има толкова грозна прическа. Отвори сънените си, подобни на цепнатини очи съвсем мъничко и каза на подсъдимия:

— Тя твърди, че си направил превишаване на скоростта.

Подсъдимият — бледо астматично момче — изпитваше твърде голямо страхопочитание, за да усети страх от всичко това. Сега ъгълчетата на устата му се кривнаха. Съдия Фенг забеляза със задоволство, че момчето контролира порива да се засмее.

— Следователно — продължи госпожица Пао — е имало пролуки в обвивката му от нанобар. Неизвестен брой преследващи червейчета са минали през тези отвори и са се впили в дрехите и плътта му. Той е захвърлил всичките си дрехи и се е търкал яростно в една обществена баня, преди да се върне в жилището си, но в плътта му са останали триста и петдесет преследващи червейчета, които по-късно са били извлечени по време на прегледа, направен от нас. Както обикновено, червейчетата са били снабдени с инертни навигационни системи, които са записали всички следващи маневри на заподозрения.

Големият кинокадър беше заменен с карта на Земите под аренда, където се виждаше траекторията на заподозрения, отбелязана с червена линия. Това момче доста бе пообикаляло, включително беше ходило до Шанхай по някакъв повод, но винаги се прибираше в един и същи апартамент.

— След като беше открита някаква закономерност, червейчетата от преследвача автоматично пуснаха спори — каза госпожица Пао.

Изображението на стреличките с мустачки се промени, средната секция — която съдържаше записано на лента движението на стреличките — се отдели и полетя в бездната.

— Няколко от спорите са успели да стигнат до един въздушен съгледвач, където е било снето съдържанието им, а номерата им са били сверени с полицейските архиви. Открито е, че заподозреният е прекарвал по-голямата част от времето си в един точно определен апартамент. Въпросният апартамент е поставен под наблюдение. Един от обитателите му съвсем ясно пасва на заподозряното лице, заснето с киностата. Заподозреният е арестуван, а по тялото му са открити още червейчета от преследвача, което подкрепя подозренията ни.

— Олеле — изръмжа разсеяно Чанг, сякаш току-що се беше сетил за нещо важно.

— Какво знаем за жертвата? — попита съдия Фенг.

— Киностатът е успял да го проследи само до портала на Нова Атлантида — отвърна госпожица Пао. — Лицето му бе окървавено и подпухнало, което затрудни идентификацията. Той естествено също беше проследен — аеростатът-преследвач не може да прави разлика между жертва и нападател, но спори не са получени; можем да приемем, че всичките му преследващи червейчета са били уловени и унищожени от имунната система на Атлантида/Шанхай.

На това място госпожица Пао спря да говори и присви очи по посока на Чанг, който стоеше безмълвно с ръце зад гърба, вторачен в пода, сякаш дебелият му врат най-накрая се бе предал пред тежестта на главата. Госпожица Пао си прочисти гърлото веднъж, два пъти, три пъти и изведнъж Чанг се пробуди.

— Извинете, Ваша светлост — каза той с поклон по посока на съдия. Започна да тършува в голяма найлонова торба, при което извади от нея един цилиндър в много лошо състояние. — Това беше намерено на местопрестъплението — обясни той, като най-накрая започна да говори на матерния си шанхайски.

Съдия Фенг сведе поглед към бюрото пред себе си, след което отново вдигна очи към Чанг. Чанг пристъпи напред и внимателно постави шапката на бюрото, като леко я побутна, сякаш положението й не беше най-точното. Съдия Фенг я оглежда известно време, след което извади ръце от огромните ръкави на съдийската си роба, взе я и я завъртя. На лентата й бяха изписани със златни букви думите ДЖОН ПЪРСИВАЛ ХАКУЪРТ.

Съдията хвърли един многозначителен поглед към госпожица Пао, която поклати глава. Все още не бяха успели да се свържат с жертвата. Нито пък жертвата се бе свързала с тях, което само по себе си беше доста интересно; Джон Пърсивал Хакуърт вероятно криеше нещо. Неовикторианците бяха страшно умни; защо тогава толкова много от тях бяха нападани в Земите под аренда след някоя нощ на обиколки из бордеите?

— Имате списък на откраднатите вещи, нали? — попита съдия Фенг.

Чанг отново пристъпи към бюрото и постави отгоре един мъжки джобен часовник на ланец. След това отстъпи назад с хванати зад гърба ръце, отново наведе врат и се втренчи в краката си, които не можеха да се сдържат да не мърдат напред-назад на малки, но нарастващи разстояния. Госпожица Пао се бе вторачила в него.

— Нямаше ли още някакво веществено доказателство? Някаква книга може би? — попита съдия Фенг.

Чанг почисти нервно гърлото си, за да потисне желанието да изграчи и да се изплюе — нещо, което съдията бе забранил в съдебната зала. Той се извърна настрани, за да даде възможност на съдия Фенг да види един от присъстващите в залата: малко момиченце, може би на около четири годинки, което беше вдигнало крака на мястото си, така че лицето не се виждаше от колената пред него. Съдия Фенг чу звук като от прелистването на страница и си даде сметка, че момиченцето чете някаква книга, която беше подпряна на бедрата му. То въртеше глава насам-натам, докато говореше на книгата с тънкия си гласец.

— Искам най-почтено да се извиня на съдията — каза на шанхайски Чанг. — Тук и сега подавам оставката си.

Съдия Фенг прие това с необходимата сериозност.

— Защо?

— Не успях да измъкна вещественото доказателство от ръцете на младежа — отвърна Чанг.

— Че аз съм те виждал да убиваш големи хора с голи ръце — напомни му съдия Фенг. Бяха го възпитали да говори на кантонски, но успяваше да направи така, че Чанг да го разбере, като говореше на развален мандарински.

— Възрастта не ме е пощадила — отговори Чанг. Той беше на трийсет и шест.

— Пладне мина — каза съдията. — Хайде да отидем и да похапнем в „Кентъки Фрайд Чикън“.

— На вашите услуги, съдия Фенг — отзова се Чанг.

— На вашите услуги, съдия Фенг — кимна и госпожица Пао.

Съдията отново заговори на английски.

— Вашето обвинение е много сериозно — обърна се той към момчето. — Ще отидем да се посъветваме с древните специалисти. Вие ще останете тук, докато се върнем.

— Да, сър — отвърна обвиняемият, ужасен до немай къде. Това въобще не беше страхът от неизвестното у провинилия се за първи път малолетен престъпник; той беше плувнал в пот и се тресеше. Преди това го бяха били с пръчка.

Къщата на Многоуважавания и Недостижим полковник беше името, което използваха, когато говореха на китайски. „Многоуважаван“ заради острата му брадичка, бяла като цвета на кучешкия дрян — символ на непоклатима почтеност в очите на един конфуцианец. „Недостижим“, защото бе отишъл в гроба си, без да издаде Тайната на единайсетте билки и подправки. Това беше първата верига за бързо хранене, основана на Бънд, много десетилетия преди това. Съдия Фенг разполагаше с нещо, което можеше да се нарече частна маса в ъгъла. Веднъж беше докарал Чанг до състояние на каталепсия, като описа едно авеню в Бруклин, по цялото продължение на което, цели километри наред, имало заведения за пържено пиле, като всички до едно били нещо като „Кентъки Фрайд Чикън“. Госпожица Пао, която беше отраснала в Остин, не се впечатляваше така лесно от подобни митове.

Слухът за пристигането им беше изпреварил самото им пристигане; цялото им меню вече бе положено върху масата. Малките пластмасови чашки със сос, зелева салата, картофи и така нататък бяха внимателно подредени. Както винаги кошницата с цялото меню беше поставена точно пред мястото на Чанг, защото той щеше да поеме отговорността за консумацията на по-голямата част от нея. В продължение на няколко минути се храниха мълчешком, като общуваха посредством очите и други такива изискани неща, след което прекараха няколко минути в размяна на учтиви и формални реплики.

— Нещо се отпечата силно в паметта ми — каза съдия Фенг, когато дойде моментът за служебни разговори. — Името Текила — майката на заподозрения и на малкото момиченце.

— Това име се е появявало в нашия съд два пъти преди това — обясни госпожица Пао и му помогна да си спомни за двата предишни случая: в първия, който беше преди почти пет години, любовникът на тази жена бе екзекутиран; вторият, който беше само преди няколко месеца, бе много подобен на настоящия.

— А, да — кимна съдията, — спомням си втория случай. Това момче и приятелите му бяха пребили един човек. Нищо обаче не му бяха откраднали. Момчето не пожела да оправдае действията си. Осъдих го на три удара с пръчка и го освободих.

— Имаме причина да вярваме, че жертвата в онова дело е малтретирала сестричето на момчето — намеси се Чанг, — тъй като в досието му са отбелязани предишни такива действия.

Съдия Фенг измъкна едно бутче от кутията, постави го внимателно в салфетката си, скръсти ръце и въздъхна.

— Момчето има ли някакви синовни връзки или нещо подобно?

— Никакви — отвърна госпожица Пао.

— Ще пожелае ли някой да ме посъветва? — съдията задаваше редовно този въпрос; смяташе за свое задължение да обучава подчинените си.

Заговори госпожица Пао, но с добре премерена доза предпазливост:

— Учителят казва: „Мъдрият човек насочва вниманието си към радикалните неща. Когато те бъдат установени, практическите въпроси се решават от самосебе си. Синовна загриженост и братско подчинение — не са ли те коренът на всички добронамерени действия?“

— Ти как прилагаш в този случай мъдростта на Учителя?

— Момчето си няма баща — неговата единствена синовна връзка е с Държавата. Вие, съдия Фенг, сте единственият представител на Държавата, който той може би някога ще срещне. Ваше е задължението да накажете момчето сурово — например шест удара с пръчка. По този начин ще се изгради синовната му загриженост.

— Учителят обаче казва също: „Ако хората се контролират чрез закони и чрез наказание бъдат принуждавани да стават еднакви, те ще се опитат да избягват наказанието, но няма да имат никакъв срам. Поради което, ако се ръководят от добродетелта, а еднаквостта им се постига заради благоприличието, те ще запазят чувството си за срам и което е по-важно: ще станат добри“.

— Значи сте за снизходителност в този случай? — попита госпожица Пао някак скептично.

Чанг отговори:

— Манг Ву попитал какво означава синовна загриженост. Учителят отговорил: „Родителите се притесняват да не се разболеят децата им“. Учителят обаче не е споменавал нищо за бой с пръчка.

Госпожица Пао рече:

— Учителят е казал и следното: „От прогнило дърво дърворезба не става“. И още: „Само мъдрите от висшата класа и глупавите от нисшата са тези, които не могат да бъдат променени“.

— Значи въпросът пред нас е: дали момчето е прогнило дърво? Баща му със сигурност е бил. За момчето обаче още не съм сигурен.

— С цялото си уважение бих искал да насоча вниманието ви към момиченцето — обади се Чанг, — което би трябвало да е истинският предмет на нашия разговор. Момчето може да бъде пожертвано; момиченцето може да бъде спасено.

— И кой ще я спаси? — попита госпожица Пао. — Ние разполагаме с властта да наказваме; нямаме обаче властта да възпитаваме деца.

— Ето това е съществената дилема на моето положение — каза съдия Фенг. — В династията Мао е липсвала истинска правова система. Когато се е установила Крайбрежната република, правовата й система е била построена по единствения модел, който Средното кралство някога е познавало, и това е конфуцианската. Такава система обаче не може да бъде много от полза в едно по-голямо общество, което не следва конфуцианските предписания. „От Сина на Небесата до масата хора всички трябва да вярват, че изграждането на личността е коренът на всичко останало.“ Обаче аз как да култивирам личността на варварина, за когото по не знам каква причина съм получил отговорността?

Чанг беше подготвен за това откровение и веднага се отзова:

— Учителят е заявил във Великото си учение, че увеличаването на знанията е коренът на всички други добродетели.

— Не мога да изпратя момчето в училище, Чанг.

— Но помислете за момиченцето — обясни Чанг, — за момиченцето и книгата му.

Съдия Фенг мисли върху това известно време, макар че виждаше как госпожица Пао се опитва да каже нещо.

— Мъдрият човек е строг, но и справедлив, а не само строг — заяви съдията. — Тъй като жертвата не се е свързала с полицията, за да си потърси откраднатото имущество, ще разреша на момиченцето да задържи книгата за собствено назидание или както е казал Учителят: „В учението не трябва да има разделение между класите“. Ще осъдя момчето на шест удара е пръчка. Но ще отменя пет от тези шест удара, защото той показва наченките на братската отговорност, като е дал книгата на сестричето си. Това е справедливо строго.

— Направих феноменоскопичен преглед на книгата — каза госпожица Пао. — Това не е обикновена книга.

— Аз вече изказах догадката, че е някакъв вид интерактив — обясни съдия Фенг.

— Но тя е с далеч по-сложно устройство, отколкото предполага тази дефиниция. Струва ми се, че може да съдържа нови технологии на „Кралска тектоника“ — допусна госпожица Пао.

— Мислиш, че тази книга съдържа крадени технологии?

— Жертвата работи в отдел „Поръчки“ на „Машинно-честотни системи“. Той е изобретател.

— Интересно — възкликна съдията.

— Струва ли си да направим подробно разследване?

Съдия Фенг обмисля това няколко минути, докато бършеше внимателно пръстите си в една влажна салфетка.

— Да, струва си — отвърна той.