Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Age, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ivantim (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Семейство Хакуърт на път и в Лондон; Ийст Енд; забележителна разходка по реката; „Dramatis personae“[1]; една нощ в театъра

 

Гладки арктически облаци бавно се носеха като снежни преспи в далечината — хиляда и петстотин километра, изглеждащи далеч по-малко, осветени, но не и затоплени от ниско розово-жълто слънце, което никога не залязваше. Фиона лежеше по корем на горното легло, гледаше през прозореца, наблюдаваше как дъхът й се кондензира по стъклото и после се изпарява в сухия въздух.

— Татко? — съвсем тихо каза тя, за да види дали е буден.

Той спеше, но бързо се събуди, сякаш сънуваше някой от онези сънища, които само се плъзгат под повърхността на съзнанието като въздушен кораб сред облаци.

— Да?

— Кой е Алхимика? Защо го търсиш?

— Предпочитам да не ти обяснявам защо го търся. Да речем, че имам да изпълнявам определени задължения. — Баща й изглеждаше по-погълнат от втората част на въпроса, отколкото бе очаквала, и в гласа му се долавяше съжаление.

— Кой е той? — внимателно настоя тя.

— О, виж, скъпа, ако знаех отговора, щях да го открия.

— Татко!

— Какъв човек е ли искаш да кажеш? За съжаление не зная почти нищо. Опитах се да извлека някои заключения от това какви хора го търсят, включително самия аз.

— Извинявай, татко, но какво отношение има характерът ти към този на Алхимика?

— Не една добре осведомени личности са стигнали до извода, че аз съм тъкмо онзи, който може да го открие, макар да не зная нищо за престъпници, шпионаж и така нататък. Аз съм просто инженер, специалист по нанотехнология.

— Това не е вярно, татко! Ти си нещо много повече. Знаеш толкова много истории — непрекъснато ми разказваше, когато те нямаше, спомняш ли си?

— Предполагам — странно неуверен, призна той.

— И аз четях всяка нощ. И въпреки че историите бяха за вълшебства, пирати, джинове и тям подобни, винаги усещах, че ти си зад тях. Като кукловод, който дърпа конците и дава на куклите гласове и самоличност. Затова смятам, че си нещо повече от инженер. Просто ти трябва вълшебна книга, за да се разкриеш.

— Хм… това е въпрос, по който не съм мислил — с внезапно развълнуван глас отвърна баща й. Тя устоя на изкушението да надникне над ръба на леглото и да погледне лицето му, което би го засрамило. Вместо това Фиона се сгуши под завивките си и затвори очи.

— Каквото и да мислиш за мен, Фиона — а трябва да отбележа, че съм приятно изненадан от доброто ти мнение, — за онези, които ме пратиха с тази задача, аз съм инженер. Без да съм арогантен, бих могъл да прибавя, че бързо съм напреднал в тази област и съм постигнал доста отговорно положение. Тъй като това е единствената особеност, която ме отличава от други хора, тя би трябвало да е единствената причина, за да ме изберат да открия Алхимика. От това заключавам, че самият Алхимик се занимава с нанотехнологични проучвания и че се смята, че разработва продукт, който интересува не една от Силите.

— За Семето ли говориш, татко?

Той замълча за миг. Когато отново заговори, гласът му бе висок и напрегнат.

— За Семето. Откъде знаеш за Семето?

— Ти ми разказа за него, татко. Обясни ми, че е опасно нещо и че Протоколната служба не трябва да допуска създаването му. Освен това…

— Какво освен това?

Малко оставаше да му напомни, че през последните няколко години сънищата й и всички истории от „Буквара“ са били изпълнени със семена: семена, от които израстваха замъци, драконови зъби, от които израстваха войници, семена, които се превръщаха в гигантски стъбла, водещи към алтернативни вселени в облаците, семена, давани на гостоприемни, бездетни двойки от странстваща старица, от които израстваха растения с големи шушулки с весели, подритващи бебета.

Но усещаше, че ако направо спомене за това, той ще затръшне стоманената врата пред лицето й — врата, която в момента мъчително бавно се открехваше.

— Защо смяташ, че Семената са толкова интересни? — попита тя.

— Интересни са по същия начин, по който е интересна мензурата с нитроглицерин — отвърна той. — Те са унищожителна технология. Повече не трябва да говориш за Семената, Фиона — агентите на „Криптнет“ могат да са навсякъде и да подслушват разговора ни.

Фиона въздъхна. Стига баща й да говореше свободно, тя усещаше в него мъжа, който й бе разказвал историите. Но когато стигнеше до определени въпроси, той спускаше булото си и ставаше просто поредния викториански господин. Това я дразнеше. Но чувстваше, че във всеки друг мъж, освен баща й, същата особеност можеше да е провокативна. Тази слабост бе толкова очевидна, че нито тя, нито която и да е друга жена беше в състояние да устои на изкушението да я проучи — през следващите няколко дни тази дяволита и мъчителна мисъл щеше да погълне много от мислите на Фиона, когато се срещнеха в Лондон с други представители на племето им.

 

 

След проста вечеря с бира и пай с месо в кръчма в покрайнините на Сити, те се отправиха на юг отвъд Тауър Бридж, минаха между разкошните сгради покрай десния бряг на реката и влязоха в Саутуърк. Както и в другите атлантски квартали в Лондон, кабелите на Захранването минаваха по каналите и под влажните сводове на мостовете и проникваха в сградите през малки дупки в основите. Малките стари къщи и апартаменти на този някога обеднял квартал бяха ремонтирани за млади атлантяни от цялата Англосфера, бедни на средства, но богати на надежди, които бяха дошли в големия град, за да преуспеят в кариерата си. Помещенията на долните етажи обикновено бяха кръчми, кафенета и мюзикхолове. Докато баща и дъщеря вървяха на изток, в общи линии успоредно на реката, блясъкът, толкова очевиден около моста, на места започваше да изтънява и старостта на квартала изпъкваше отдолу, също както се очертават кокалчетата на пръстите под опънатата кожа на свит юмрук. Между сградите край реката се разкриваха широки свободни пространства и позволяваха на Хакуърт и Фиона да гледат към другия бряг, потънал в привечерна мъгла, вече обагрена в карциногенните шарки на големите медиатрони.

Фиона Хакуърт забеляза сияние във въздуха, превърнало се в съзвездие, когато премигна и погледът й се фокусира. Смарагдово зелена точица докосна повърхността на окото й и постепенно се превърна в облак от светлина. Момичето премигна два пъти и точицата изчезна. Рано или късно тя и още много други щяха да попаднат в ъгълчетата на очите й и да й придадат странен вид. Фиона извади от ръкава си кърпичка и избърса очите си. Наличието на толкова много лазерни нанообекти я накара да осъзнае, че от няколко минути вървят из мъглата без да го е забелязала: влагата от реката се кондензираше около микроскопичните стражи на границата. Пъстра светлина смътно проблясваше зад мъглата пред тях и очертаваше каменна колона, забита по средата на пътя: криле на грифон, рог на еднорог, живи и черни на фона на зловещия космос. До камъка стоеше полицай и символично пазеше бариерата. Той им кимна и навъсено, но любезно измърмори нещо през ремъка на шапката си. Баща и дъщеря излязоха от Нова Атлантида и закрачиха в безвкусен анклав, пълен с недодялани отрепи, които се тълпяха и пееха пред входовете на кръчмите. Фиона зърна старо британско знаме, после осъзна, че краищата на кръста на св. Андрю са подсилени със звезди като бойния флаг на Конфедерацията. Тя сръга вихрогона си и почти се изравни с баща си.

После градът стана по-тъмен и по-тих, макар и не по-малко оживен. В продължение на няколко пресечки виждаха само тъмнокоси мъже с мустаци, и жени, които изглеждаха като колони от тъмна материя. Тогава Фиона усети мирис на анасон и чесън и те за кратко навлязоха във виетнамска територия. Момичето с удоволствие би се отбило в някое от кафенетата за купичка фо, но баща й продължаваше да язди напред, следвайки отлива по течението на Темза. Няколко минути по-късно отново се озоваха на брега, край който се издигаха древни бардаци — вид сгради, вече толкова остарели, че не се поддаваха на определение, — превърнати в офиси.

От гранитния кей излизаше мост, който водеше към вълнолома. За него беше завързана грохнала черна лодка, но върху нея не падаше каквато и да е светлина и на фона на сивкавата вода се виждаше само черната й сянка. След като вихрогоните спряха и Хакуърт скочи на земята, можеха да чуят ниски гласове, идващи отдолу.

Джон Хакуърт извади няколко билета от джоба на гърдите си и ги помоли да се осветят, но те бяха отпечатани върху стара хартия без собствен енергиен източник и затова накрая той използва микрофенерчето, закачено на верижката на часовника му. Очевидно останал доволен, че са пристигнали където трябва, Хакуърт подаде ръка на Фиона и я придружи до вълнолома. Към тях заподскача слаба, премигваща светлинка и се превърна в афрокарибец с очила без рамки и древен свещник със стъклено шише в ръце. Фиона наблюдаваше лицето му, докато огромните му, пожълтели като стари билярдни топки от слонова кост очи проверяваха билетите им. Кожата му беше тъмна, топла и лъщеше на светлината на свещта. От него лъхаше слаб аромат на цитруси, примесен с нещо по-мрачно и не толкова приятно. Когато свърши, той вдигна поглед не към тях, а някъде към далечината, — обърна им гръб и се отдалечи. Джон Хакуърт остана там известно време, като чакаше упътвания, после се изправи, изпъна рамене и поведе Фиона към лодката.

Мостът бе дълъг осем-девет метра. Трап нямаше. Хората, които вече бяха на борда, трябваше да им протегнат ръце и да ги изтеглят вътре, нарушение на етикета, което стана толкова бързо, че нямаха време да се почувстват неудобно.

Лодката представляваше голяма, плоска, открита тръба, просто обикновен сал с няколко средства за управление на носа и нещо като модерна, а следователно невероятно малка двигателна система, вградена в кърмата. Когато очите им се приспособиха към слабата светлина в мъглата, те видяха може би още дванайсетина пътници, насядали, за да не ги безпокоят вълните, вдигани от преминаващи покрай тях съдове. Видял благоразумността на това решение, Джон поведе Фиона към единственото останало място и те седнаха между две други групи: трима млади нипонски мъже, които си предлагаха цигари, и мъж и жена в бохемско, но скъпо облекло, които отпиваха светла бира от кутии и разговаряха помежду си с канадски акцент.

Мъжът от вълнолома освободи въжетата и скочи на борда. Друг моряк стоеше на руля и постепенно ускоряваше към течението, като превключи дросела на едно и завъртя лодката, за да посрещне приближаващата се вълна. Когато навлязоха в главния канал и набраха скорост, бързо стана студено и всички пътници зашепнаха, искайки повече топлина от термогенното си облекло. Афрокарибецът ги обиколи с тежък сандък, пълен с кутии бира и малки бутилки червено вино. Разговорите замлъкнаха за няколко минути, докато тласкани от един и същ първичен инстинкт, пътниците обърнаха лица към студения вятър и се отпуснаха под лекия плясък на вълните в корпуса.

Пътуването отне почти час. Няколко минути по-късно разговорите се възобновиха. Повечето пътници останаха разделени на малките си групи. Сандъкът с освежителни напитки направи още няколко обиколки. По някои едва забележими признаци Джон Хакуърт започна да осъзнава, че един от нипонските младежи е по-пиян, отколкото изглежда и че преди да се качи на борда навярно е прекарал няколко часа в крайречна кръчма. Той си взимаше пиене от сандъка всеки път, щом минеше покрай него и половин час по-късно неуверено се изправи на крака, надвеси се над борда и повърна. Джон се обърна да се усмихне на дъщеря си. Лодката се блъсна в невидима вълна и странично пропадна надолу. Хакуърт се хвана за перилата, после стисна ръката на Фиона.

Тя изкрещя. Гледаше над рамото на баща си към нипонските младежи. Джон се обърна и видя, че вече бяха останали само двама — пияният бе изчезнал. Приятелите му се бяха провесили над водата и протягаха ръце. Пръстите им блестяха като бели лъчи над черната вода. Джон усети, че Фиона издърпва ръката си от неговата и се обърна към нея, само за да види, че скача през перилата.

Всичко беше свършило още преди да успее истински да се уплаши. Екипажът реши въпроса с опитна бързина, което подсказа на Хакуърт, че нипорският младеж всъщност е актьор и че целият инцидент е част от постановката. Афрокарибецът изруга и им извика да се държат. Гласът му изкънтя като чело на Страдивариус — сценичен глас. Той обърна наопаки сандъка, изпразни цялото му съдържание, после го затвори и го хвърли през кърмата като спасителен пояс. Междувременно кърмчията обръщаше лодката. Няколко пътници, включително Хакуърт, бяха включили микрофенерчетата си и насочиха лъчите им към Фиона, чиито поли се бяха надули при скока и сега я заобикаляха като сал от цветя. С едната си ръка тя стискаше нипонеца за яката, а с другата — дръжката на сандъка. Нямаше сила да измъкне пияния от водата и затова речните вълни заливаха и двама им.

Афрокарибецът първо изтегли на борда Фиона и я предаде на баща й. Фабрикулите, изграждащи дрехите й — безброй нанообекти, плътно долепени един до друг в двуизмерен ред — започнаха да изпомпват водата от пролуките помежду си. Фиона беше обвита в змиевиден воал от влага, който пламтеше със светлината на фенерчетата. Гъстата й червена коса висеше свободно без шапката, която бе отнесена от вълните, и сега се спускаше върху раменете й като огнена пелерина.

Тя предизвикателно гледаше към Хакуърт, чиито адреналинови жлези най-после бяха подскочили от ендокринологичен ужас. Когато видя дъщеря си в това състояние, по гърба му сякаш се плъзна петдесеткилограмов леден блок. Щом усещането достигна до костния му мозък, той залитна и едва не седна на палубата. Фиона някак си се бе хвърлила през неизвестна и необозначена преграда и бе станала свръхестествена, наяда, изплувала от вълните, обвита в огън и пара. В някакво рационално ъгълче на ума си, което сега не играеше съществена роля, Хакуърт се зачуди дали „Dramatis personae“ (защото така се наричаше трупата, разиграваща това представление) някак си не са вкарали нанообекти в системата му и какво точно правят с ума му.

От полите на Фиона се стичаше вода. Скоро бе съвсем суха, освен лицето и косата й. Тя избърса лицето си с ръкав, без да обръща внимание на предложената от баща й носна кърпичка. Двамата не размениха нито дума и не се прегърнаха, сякаш сега тя съзнаваше въздействието си върху него и всички други — дарба, която, предполагаше Хакуърт, трябваше да е изключително развита при шестнайсетгодишните момичета. Нипонецът тъкмо доизкашляше водата от дробовете си и се мъчеше да си поеме дъх. Веднага щом трахеята му се прочисти, той дрезгаво и продължително заговори. Един от спътниците му превеждаше.

— Казва, че ние не сме сами — че водата е пълна с духове — че те му говорели. Последвал ги под вълните. Но усетил, че душата му се готви да напусне тялото му, изпитал страх и изплувал на повърхността, след което бил спасен от момичето. Казва, че духовете говорели на всички ни и че трябвало да се вслушаме в тях!

Това беше смущаващо и всички пътници угасиха фенерчетата си и се обърнаха с гръб към поразения нипонец. Но когато очите му се приспособиха, Хакуърт отново хвърли поглед към него и видя, че голите части от плътта му са започнали да излъчват пъстра светлина.

Той се обърна към Фиона и забеляза ивица бяла светлина около главата й като тиара, достатъчно ярка, за да блести през косата й. По средата на челото й сияеше скъпоценен камък. Хакуърт се дивеше на тази гледка от разстояние, тъй като знаеше, че сега тя иска да остане сама.

Ниско над водата висяха светлини, очертаващи формата на плъзгащите се покрай тях големи кораби. Бяха стигнали до устието на реката, но не по обичайните водни пътища, на които стояха закотвени плавателни съдове в очакване на прилива, промяна на вятъра или пазара. Едно съзвездие от светлини не помръдваше, но ставаше все по-голямо, колкото повече се приближаваха към него. Като експериментираше със сенките и проучваше системата от светлини, които техният съд хвърляше върху водната повърхност, Хакуърт заключи, че прожекторите съзнателно са насочени към лицата им, за да не могат да преценят характера на източника им.

Мъглата бавно се сгъсти и се превърна в ръждива стена, толкова огромна и безформена, че можеше да е на три или триста метра. Кърмчията изчака да стигнат до нея, после изключи двигателите. Лодката мигновено загуби скорост и се долепи до корпуса на големия кораб. Отгоре се спуснаха хлъзгави, мокри вериги и изплуваха пред погледа на Хакуърт като сияние, излъчвано от някакъв силно индустриализиран полубог, дрънчащи предвестници от желязо, които членовете на екипажа, екстатично отметнали глави назад, оголили гърла за това фетишистко откровение, посрещнаха с гърдите си. Те закачиха веригите за метални халки, забити в палубата. Окована, лодката се издигна от водата и започна да се изкачва нагоре по ръждивата стена, която се извисяваше в безкрайната мъгла. Внезапно се появи парапет, зад него открита палуба, тук-там източници на светлина, няколко червени въгленчета на пури, които се движеха из пространството. Когато слязоха, видяха, че наоколо са пръснати и други подобни лодки.

Думата „опасност“ не характеризираше точно репутацията на „Dramatis personae“ в атлантските части на Лондон, но това определение така или иначе винаги се използваше, прошепвано с високо вдигнати вежди и многозначителен поглед през рамо. Хакуърт бързо разбра, че човек може да получи лоша репутация, само защото му е известно съществуването на трупата — и в същото време беше ясно, че почти всички са чували за нея. За да не си навлича още презрение, той бе потърсил билетите сред други племена.

След всичко това ни най-малко не се изненада да види, че повечето от присъстващите са викторианци, при това не само млади ергени, а привидно почтени двойки, които крачеха по палубата с цилиндри и воали.

Фиона скочи от лодката още преди да я спуснат и изчезна. Тя се беше преоблякла, като замени пъстрия флорален мотив с бяло. Докато потъваше в мрака, интегралната й тиара сияеше като нимб. Хакуърт бавно обиколи палубата, наблюдаваше членовете на племето си и се опитваше да реши следния проблем: как можеше една двойка да се приближи достатъчно до друга, за да я разпознае, без самата тя да бъде разпозната. От време на време двойките едновременно се разпознаваха и трябваше да си кажат нещо: жените злобно се кикотеха, а мъжете гърлено се смееха и се наричаха един друг мошеници. Думите отекваха от палубата и потъваха в мъглата като стрели, забити в купчина памук.

От долните отсеци се носеше някаква усилена музика. Атонални акорди преминаваха през палубата като сеизмични трусове. Корабът беше товарен, в момента празен и подскачащ на вълните, изненадващо лек за нещо толкова голямо.

Хакуърт бе самотен и откъснат от цялото човечество, чувство, с което беше свикнал, нещо като приятел от детинство, живеещ в съседство. Бе открил Гуен по някакво чудо и за няколко години загуби връзка с този стар приятел, но сега двамата със самотата отново бяха заедно, разхождаха се и се чувстваха добре. Импровизиран бар по средата на палубата беше привлякъл десетина от събралите се, но Хакуърт знаеше, че не може да се присъедини към тях. По рождение не притежаваше способността да се вписва в обществото, както някои се раждат без ръце.

— Издигнал си се над всичко това, така ли? — попита някакъв глас. — Или навярно просто се дистанцираш?

Говореше мъж с клоунски дрехи. Хакуърт смътно разпозна в него рекламен фетиш на стара американска верига заведения за бързо хранене. Но костюмът беше подозрително дрипав, сякаш бе единственото облекло на бежанец. Целият беше в кръпки от памук, китайска коприна, черна кожа, пепелносиво райе и камуфлажен плат. Клоуна носеше интегрален грим — лицето му сияеше като на пластмасова играчка от предишния век с електрическа крушка в главата. Фактът, че говори, объркваше Хакуърт, все едно да гледа някое от онези анимирани компютърни изображения на преглъщащ човек.

— Участник ли си? Или зрител? — попита Клоуна и изпитателно погледна към Хакуърт.

Още откакто разбра (доста време по-рано), че тази работа с „Dramatis personae“ ще е някакъв театър, в който взимат участие и зрителите, той се страхуваше от този момент: неговата първа реплика.

— Моля да ме извините — напрегнато и не съвсем уверено отвърна Хакуърт, — това не е моята обичайна среда.

— Определено е така, мамицата му — каза Клоуна. — Сложи си това — продължи той и извади нещо от джоба си. После се пресегна към Хакуърт, който стоеше на два-три метра от него… но, удивително, дланта му се отдели от китката и полетя във въздуха. Покритата му със сажди бяла ръкавица се понесе като мръсна ледена топка, премятаща се в елипса между вътрешните планети. Пръстите му пъхнаха нещо в джоба на Хакуърт и после ръката се върна обратно, но тъй като той я следеше, тя описа плавна осмица във въздуха, преди да се залепи за китката си. Хакуърт разбра, че клоунът е механичен. — Сложи си ги и бъди самият себе си, господин отчужден самотен степен вълк замаян разсеян технократ рационалист шибан лайнар. — Клоуна се завъртя на пети. В дългите му обувки бе вградено някакво въртящо се устройство, така че наистина изпълни няколко пълни завъртания, преди да спре с гръб към Хакуърт и с шеметна скорост да се отдалечи. — Революционно, нали? — изръмжа той.

Предметът в джоба на Хакуърт се оказа чифт слънчеви очила: дъговидни, с пъстро, искрящо покритие, от онези, които бяха носили десетилетия по-рано непокорните ченгета с огромни патлаци в преждевременно прекратяваните телевизионни сериали. Хакуърт ги отвори и предпазливо си ги сложи. Когато приближи стъклата към очите си, можеше да види, че излъчват светлина — това бяха феноменоскопи. Макар и в този контекст, може би щеше да е по-подходяща думата „фантаскоп“. Образът постепенно изпълни погледа му, но нямаше да се фокусира, докато Хакуърт не си сложеше очилата докрай, затова той неохотно потъна в халюцинацията. Едва тогава рамките зад ушите му оживяха, разпънаха се, обхванаха задната част на черепа му и се сляха в едно като гумена лента.

— Откачете се — каза Хакуърт и продължи с поредица стандартни команди. Очилата не освобождаваха главата му. Накрая отнякъде високо зад него се спусна коничен лъч светлина и освети сцена. Включиха се прожектори и иззад завесата се появи мъж с цилиндър.

— Добре дошли на вашето представление — започна той. Можете да свалите очилата по всяко време, като осигурите постоянни овации поне от деветдесет процента от публиката. — После светлините и завесата изчезнаха и Хакуърт остана сам с онова, което беше видял преди, а именно кибернетично подсилено нощно виждане, представящо палубата на кораба.

Опита още няколко команди. Повечето феноменоскопи имаха прозрачен режим или поне частично прозрачен, който позволяваше на човек да вижда къде е. Но тези бяха упорито плътни и му показваха само медиатронен изглед от сцената. Разхождащите се и разговарящи посетители бяха представени от абсурдно свръхопростени телени рамки, видеотехнология, която не се използваше вече от осемдесетина години, очевидно предназначена да ядосва Хакуърт. Всяка фигура носеше на гърдите си голям плакат:

ДЖАРЕД МЕЙСЪН ГРИФИН III, 35 годишен.

(Твърде късно, за да стане интересен герой като вас!)

Племенник на лорд на справедливостта с ранг на граф.

(Не му ли завиждате?)

Женен за онази куха кучка от дясната му страна.

Те продължават с тези малки авантюри, за да избягат от осакатения си живот.

(А вие защо сте тук?)

Хакуърт погледна надолу и се опита да прочете плаката на собствените си гърди, но не можеше да го фокусира.

Когато обикаляше палубата, гледката се променяше. Имаше и стандартен интерфейс, който му позволяваше да „лети“ около кораба. Самият Хакуърт стоеше на едно място, разбира се, но гледката в очилата се отделяше от действителните му координати. Винаги, когато използваше този режим, в полезрението му се появяваше следното обяснение, изписано с гигантски, блестящи червени букви:

БОЖЕСТВЕНАТА ПЕРСПЕКТИВА
НА ДЖОН ПЪРСИВАЛ ХАКУЪРТ

Понякога я придружаваше анимация на някакъв вълшебник, седнал на върха на планина, който гледаше надолу към село с мръсни дребосъчета. Заради тази досада Хакуърт не използваше много често опцията. Но но време на първоначалното си разузнаване откри няколко интересни неща.

Нипонският младеж, който се беше побъркал и бе скочил зад борда, сега се срещна с група от неколцина души, които по някакво удивително съвпадение също бяха паднали от лодките си по пътя за насам и след спасяването им бяха започнали да излъчват пъстра светлина. На всички им се бяха явили видения, които настояваха да разказват на всеки срещнат. Тези хора се обединиха в зле организиран хор: всички едновременно викаха и разказваха за виденията, си, който очевидно бяха свързани помежду си — сякаш току-що се събуждаха от един и същи сън и еднакво лошо го описваха. Въпреки разликите си, те оставаха заедно, привличани от същата загадъчна магнитна сила, която караше лудите фанатици на уличните ъгли да издигат импровизираните си трибуни един до друг. Малко след като Хакуърт увеличи феноменоскопското им изображение, те започнаха да халюцинират за някакво гигантско око, което ги гледало от небесата, с черен клепач, покрит със звезди.

Хакуърт се отдръпна настрани и фокусира очилата върху друга голяма група: двайсетина по-възрастни хора, облечени в еднакъв елегантен стил с наметнати на раменете спортни пуловери и здрави обувки, плътно прилепнали по краката им, макар и с не много стегнато завързани връзки. Те се изсипваха от малък въздушен кораб, току-що кацнал на хеликоптерната площадка до кърмата. Корабът имаше много прозорци и бе покрит с медиатронни реклами за въздушни обиколки на Лондон. Когато слизаха на палубата, туристите се заковаваха на място и препречваха пътя на останалите. Екскурзоводката им, млада актриса с евтин дяволски костюм, допълнен с блестящи червени рога и тризъбец, трябваше да ги отведе по-надалеч в мрака.

— Това ли е Уайтчапъл? — с американски акцент попита един от тях, като посочи към мъглата. Тези хора очевидно принадлежаха към хартландското племе, преуспяваща, тясно свързана с Нова Атлантида филозона, която бе привлякла много отговорни, разумни, образовани, бели представители на средната класа от Средния Запад. Хакуърт се вслуша в тихите им разговори и откри, че идват от „Холидей ин“ в Кенсингтън, след като ги измамили, че ще ги заведат на тематична обиколка по следите на Джак Изкормвача в Уайтчапъл. Докато слушаше, дяволската екскурзоводка им обясни, че пияният пилот на въздушния им кораб случайно ги е довел в плаващ театър и че са добре дошли на шоуто, което скоро щяло да започне — безплатно (за тях) представление на „Котки“, най-дълго издържалият мюзикъл на всички времена, който повечето от тях вече бяха гледали през първата си вечер в Лондон.

Все още надзъртащ през подигравателните червени букви, Хакуърт направи бърза обиколка под палубата. Долу имаше дванайсет огромни отсека. Четири от тях бяха свързани в просторна театрална зала, други четири служеха за сцена и кулоари. Там откри дъщеря си. Тя седеше на трон от светлина и репетираше някакви реплики. Очевидно вече играеше основна роля.

— Не искам да ме гледаш така — каза тя и изчезна от полезрението на баща си с взрив от светлина.

Прозвуча корабната сирена. Звукът продължи да отеква тук-там от други кораби в този район. Хакуърт се върна към нормалния си изглед от палубата тъкмо навреме, за да види пламтящ образ, който се носеше към него: отново Клоуна, който очевидно притежаваше особената способност да се движи из полезрението на Хакуърт като призрак.

— Цяла нощ ли ще висиш тук горе и ще пресмяташ разстоянието до другите кораби според ехото? Или ще ми позволиш да те отведа до мястото ти?

Хакуърт реши, че ще е най-добре да не се ядосва.

— Моля — отвърна той.

— Добре тогава, ей го там — каза Клоуна и посочи с мърлявата си ръкавица към обикновен дървен стол точно пред тях. Хакуърт не вярваше, че наистина е там, защото до този момент не го беше забелязал. Но очилата не му позволяваха да се увери.

Той пристъпи напред като човек, който се насочва към тоалетната на тъмно, непознато място — с присвити колене, протегнати напред ръце, предпазливо местейки крака, за да не се блъсне в нещо. Клоуна се бе отдръпнал настрани и презрително го наблюдаваше.

— На това ли му викаш да се вживееш в ролята си? Да не си мислиш, че цяла нощ можеш да се измъкваш с научен рационализъм? Какво ще се случи, когато наистина започнеш да вярваш в онова, което виждаш?

Хакуърт намери мястото си точно там, където очилата му показваха, че се намира, но това не беше обикновен дървен стол — бе тапициран с дунапрен и имаше странични облегалки. Приличаше на стол в театър, но когато го опипа от двете страни, не откри други столове. Затова се отпусна и потъна в него.

— Ще ти трябва хей това — каза Клоуна и пъхна в дланта му тръбовиден предмет. Хакуърт тъкмо го разпознаваше като фенерче, когато точно под него се случи нещо шумно и внезапно. Краката му, които бяха стъпили върху дъските на палубата, сега висяха във въздуха. Всъщност, това се отнасяше за цялото му тяло. Под него се бе отворил капак и той пропадаше. — Приятно гледане — пожела му Клоуна, повдигна шапка и проследи с поглед пропадането му през бързо смаляващата се квадратна дупка. — И докато се носиш към центъра на земята с девет цяло и осем десети метра в секунда, я отгатни тази гатанка: можем да имитираме звуци, можем да имитираме образи, можем да имитираме дори вятъра, който шиба лицето ти, но как да имитираме усещането за пропадане?

От дунапрена на стола бяха израснали псевдоподи и обгърнаха кръста и бедрата на Хакуърт. Това бе добре, тъй като бавно се беше завъртял назад и скоро започна да пада с лице надолу, прелитайки през огромни аморфни облаци от светлина: стари полилеи, които „Dramatis personae“ бяха задигнали от изоставени сгради. Клоуна бе прав: Хакуърт определено пропадаше, усещане, което не можеше да се имитира с очила. Ако трябваше да вярва на очите и ушите си, той летеше към вратата на големия театър, който беше видял по-рано. Но той не бе пълен с редове кресла като обикновена театрална зала. Кресла имаше, но бяха безразборно пръснати наоколо. И някои от тях се движеха.

Подът продължаваше да се носи към него. Хакуърт наистина се уплаши и закрещя. После отново усети гравитацията, когато някаква сила започна да намалява скоростта му. Столът се завъртя и той гледаше нагоре към съзвездие от полилеи. Ускорението достигна няколко g. После се върна в нормалните граници. Столът се въртеше и феноменоскопът стана ярко, ослепително бял. От слушалките пулсираше бял шум, но когато започна да отслабва, Хакуърт осъзна, че това са аплодисменти.

Не можеше да види нищо, докато не си поигра с интерфейса, за да се върне към по-схематично виждане на театъра. После откри, че залата е приблизително наполовина пълна със зрители, които обикаляха наоколо, седнали на столовете си, и че няколко десетки от тях насочват фенерчетата си към него — това обясняваше ослепителната светлина. Намираше се на главната сцена и беше основната атракция. Зачуди се дали трябва да каже нещо. На очилата му се изписа реплика: „Много благодаря, дами и господа, че ми позволихте да намина. Тази вечер имаме за вас страхотно представление…“

Хакуърт се зачуди дали някак не е длъжен да прочете репликата. Но скоро фенерчетата се отдръпнаха от него и той видя, че от съзвездието полилеи започват да се сипят нови зрители. Като наблюдаваше падането им, Хакуърт осъзна, че и преди е виждал нещо такова в развлекателните паркове: това бе обикновено скачане с еластично въже. Просто очилата не показваха въжето, само за да усилят възбудата от преживяването.

На страничната облегалка на стола Хакуърт забеляза пулт за управление, който му позволяваше да обикаля из залата. Тя имаше конична форма с остър наклон към центъра. Тук би било трудно да върви пеш, но столът имаше мощни нанотехнологични двигатели и компенсираше наклона.

Театърът беше кръгъл, също като „Глобус“. Коничният под бе заобиколен от кръгла стена, тук-там осеяна с различни по големина отвори. Някои приличаха на вентилационни шахти, други бяха частни ложи или технически помещения, а най-голямата беше арката на сцената, заемаща една четвърт от пространството и в момента скрита зад завеса.

Хакуърт забеляза, че най-ниската и най-вътрешна част от пода е свободна. Спусна се надолу по склона и с удивление осъзна, че внезапно е потънал до кръста в болезнено ледена вода. Той превключи на задна скорост, но столът не се подчини.

— Право във водата! — триумфално извика Клоуна. Гласът му звучеше така, сякаш стоеше до него, макар Хакуърт да не го виждаше. Той откри начин да се освободи от псевдоподите и с усилие се закатери по наклонения под. Краката му бяха вкочанени от студ. Миришеше на морска вода. Очевидно централната третина на пода наистина бе под водната линия и морето свободно нахлуваше тук — поредният факт, който очилата му не си бяха направили труда да разкрият.

Върху него отново паднаха десетки лъчи. Публиката се смееше и дори се разнасяха саркастични аплодисменти. „Хайде, приятели, водата е страхотна!“ — предложиха очилата, но Хакуърт пак не прочете репликата. Очевидно това бяха просто предложения, подхвърляни от сценаристите на „Dramatis personae“, които изчезваха от полезрението му, веднага щом загубеха актуалността си.

Събитията от последните няколко минути — феноменоскопите, които не можеха да се свалят, неочакваният скок, потъването в студената морска вода — бяха оставили Хакуърт в шоково състояние. Изпитваше настойчива нужда да се свре някъде и да се справи с дезориентацията. Започна да се катери към отсрещния край на залата, като заобикаляше случайно срещнатите по пътя столове. Някои от публиката, които проявяваха особен интерес към историята му, го следяха с фенерчетата си. Над него имаше отвор, от който сияеше топла светлина. Хакуърт се промъкна през него и се озова в приятен малък бар със заоблен прозорец, от който се откриваше прекрасен изглед към театъра. Тук можеше да намери убежище и да гледа нормално през очилата, които изглежда му представяха действителността такава, каквато е. Поръча пинта черна бира на бармана и седна на бара до прозореца. Някъде към третата или четвъртата глътка осъзна, че вече се е поддал на заповедта на Клоуна. Скокът във водата го беше научил, че няма друг избор, освен да повярва в онова, което очилата показваха на очите и ушите му — макар да знаеше, че е измама — и да си понася последствията. Бирата донякъде позатопли краката му и го поотпусна. Бе дошъл тук на представление и сега го получаваше. Нямаше основание да се съпротивлява. „Dramatis personae“ може и да имаха лоша репутация, но никой не ги беше обвинявал в убийство на някой от публиката.

Полилеите помръкнаха и присъстващите с техните фенерчета заприличаха на искри, вдигнати от вятъра. Някои се насочиха към горния край на залата, други предпочетоха да останат край водата. Когато светлините окончателно угаснаха, те започнаха да си играят с фенерчетата, като ги насочваха насам-натам по стените и завесата, превръщайки мрака в апокалиптично небе, разкъсвано от стотици комети. Под водата грейна тъмночервена ивица светлина, която се превърна в дълга и тясна сцена, издигаща се към повърхността като възкръсваща Атлантида. Публиката я забеляза и насочи лъчите на фенерчетата си към водата, осветявайки няколко тъмни петна: главите на десетина изпълнители, бавно изплуващи на повърхността. Те едновременно започнаха да говорят и Хакуърт разбра, че са хорът от лунатици, които беше видял по-рано.

— Настани ме, Ник — каза женски глас иззад него.

— Прекара ги, нали? — попита барманът.

— Тъпанари.

Хакуърт се обърна и видя, че това е младата жена с дяволски костюм, която играеше ролята на екскурзоводка на групата от Хартланд. Тя бе съвсем дребничка, носеше дълга черна пола с цепка чак до хълбока и имаше прекрасна коса, много гъста, черна и лъскава. Жената постави на бара чашата си с бира, внимателно завъртя дяволската си опашка с движение, което Хакуърт намери за неустоимо привлекателно, и седна. После изпусна експлозивна въздишка и за няколко секунди облегна глава върху ръцете си. Червените й премигващи рога се отразяваха в заобления прозорец като сигнални светлини на презокеански кораб. Хакуърт стисна чашата си в ръка и усети аромата на парфюма й. Долу в залата хорът беше абсолютно неовладяем и се мъчеше да изпълни изключително амбициозен танцов номер. Младежите проявяваха свръхестествената способност да действат в синхрон — нещо свързано с нанообектите в мозъците им, — но телата им бяха сковани, слаби и некоординирани. Каквото и да опитваха обаче, те го правеха със съвършена убеденост, която допринасяше за успеха на изпълнението им.

— Вързаха ли се? — заговори я Хакуърт.

— Моля? — попита жената и живо вдигна поглед като птица, сякаш не бе забелязала, че той е там.

— Онези от Хартланд наистина ли вярват в историята за пияния пилот?

— А. На кой му пука?

Хакуърт се засмя. Стана му приятно, че член на „Dramatis personae“ се отнася към него с такова доверие.

— Това няма значение, нали? — по-тихо и малко замислено каза жената. Тя изстиска резенче лимон в бирата си и отпи. — Вярата не е бинарно състояние, поне не тук. Има ли изобщо някой, който сто процента да вярва в нещо? Ти вярваш ли във всичко, което виждаш през тези очила?

— Не — отвърна Хакуърт, — единственото, в което вярвам в момента, е, че краката ми са мокри, че тази бира е добра и че парфюмът ти ми харесва.

Тя малко изненадано го погледна, но изобщо не беше толкова лесна.

— Защо тогава си тук? Какво представление си дошъл да гледаш?

— Какво искаш да кажеш? Предполагам, че дойдох да гледам точно това.

— Но то не е само едно. Представленията са най-различни. Взаимосвързани. — Тя остави бирата си на плота и изпълни първи етап от маневрата „Ето я черквата“. — Представлението зависи от това кое предаване гледаш.

— Като че ли нямам никаква власт над онова, което виждам.

— А, значи си изпълнител.

— До този момент се чувствах като изключително некадърен долнопробен изпълнител.

— Некадърен долнопробен изпълнител ли? Не е ли малко прекалено?

Не бе чак толкова смешно, но Хакуърт любезно се подсмихна.

— Звучи така, като че ли са те избрали за изпълнител.

— Не мога да кажа.

— Виж сега, обикновено не разкривам нашите професионални тайни — с по-тих глас продължи жената, — но когато някой е избран за изпълнител, това е защото е дошъл тук с някаква друга цел, а не за да гледа пасивно представлението.

— Това ли… така ли се прави? — заекна той.

— О, да! — потвърди жената. Тя се изправи от стола си и седна отдясно на Хакуърт. — Театърът не е само няколко души, които се правят на шутове но сцената, наблюдавани от стадо волове. Искам да кажа, понякога наистина е така. Но може да е и нещо много повече — всъщност може да е всякакъв вид взаимодействие между хора и хора или хора и информация. — Сега тя говореше разгорещено. Хакуърт изпитваше безгранично удоволствие просто да я гледа. Когато беше влязла в бара, той си помисли, че е безлична, но като свали маската си и заговори без каквато и да е стеснителност, тя като че ли ставаше все по-красива. — Ние сме свързани с всичко тук — включени сме в цялата вселена от информация. Всъщност, това е виртуален театър. Вместо да са установени, сцената, декорите, ролите и сценариите са най-различни — могат да се конфигурират наново с проста размяна на детайли.

— О. Значи представлението — или взаимосвързаната система от представления — може да е различно всяка вечер, така ли?

— Не, ти продължаваш да не схващаш — отвърна тя, вече силно възбудена. Жената протегна ръка, хвана го под лакътя и се наведе към него. Очевидно отчаяно искаше да го накара да проумее. — Не че ние поставяме определено представление, а после го конфигурираме по нов начин и на следващата вечер поставяме друго. Представлението непрекъснато само се конфигурира динамично в зависимост от онова, което се случва в момента — дори не само от онова, което се случва тук, а от онова, което се случва в света като цяло. Това е робопиеса — интелигентен организъм.

— Значи, ако например, в този момент във вътрешността на Китай се води сражение между „Юмруците на справедливата хармония“ и Крайбрежната република, промените в битката могат по някакъв начин…

— Да променят цвета на някой прожектор или реплика от диалога — не непременно по някакъв обикновен и предопределен начин…

— Струва ми се, че разбирам — прекъсна я Хакуърт. — Вътрешните променливи на пиесата зависят от цялата външна информационна вселена…

Жената рязко кимна, останала доволна от него. Огромните й черни очи блестяха.

Той продължи:

— Както, например, умственото състояние на човек в който и да е даден момент може да зависи от относителните концентрации на безброй химически съставки, циркулиращи в кръвообращението му.

— Да — потвърди жената, — както, ако си в кръчма и те заговори привлекателен млад господин, думите, излизащи от устата ти, зависят от количеството алкохол, което си вкарал в системата си и разбира се, от концентрацията на естествени хормони — пак повтарям, не по обикновен, предварително установен начин — всички тези неща играят важна роля.

— Струва ми се, че започвам да схващам какво се опитваш да ми обясниш — кимна Хакуърт.

— Замести тазвечершното представление и информацията, течаща по мрежата, с молекулите в кръвообращението и ще разбереш — каза жената.

Хакуърт остана малко разочарован, че тя изоставя метафората с кръчмата, която незабавно му се бе сторила по-интересна.

— Отсъствието на предопределеност — продължи жената, — кара някои да подценяват целия процес. Но всъщност това е невероятно мощно средство. Някои хора го разбират.

— Мисля, че и аз разбирам — отвърна той и наистина отчаяно му се искаше да повярва, че разбира.

— И затова някои хора идват тук, защото търсят нещо — да речем, че се опитват да открият загубен любовник, да осъзнаят защо в живота им се е случило нещо ужасно, защо на света има жестокост или защо не са доволни от кариерата си. Обществото никога не е било в състояние да отговори на тези въпроси — такива въпроси не можеш просто да потърсиш в справочната база данни.

— Но динамичният театър позволява на човек да влезе в интерфейс с вселената от данни по по-интуитивен начин — отбеляза Хакуърт.

— Точно така — потвърди тя. — Радвам се, че го схващаш.

— Когато работех с информация, често ми се случваше да се стремя към такова нещо, макар да не го съзнавах напълно — каза той. — Но това надхвърля въображението ми.

— Откъде чу за нас?

— Спомена ми един приятел, който в далечното минало е бил свързан с вас.

— О? Мога ли да попитам кой? Навярно имаме общ приятел — каза жената, сякаш това беше чудесно.

Хакуърт усети, че се изчервява и изпусна дълбока въздишка.

— Добре — призна той. — Излъгах. Всъщност не ми беше приятел. Просто човек, при когото ме заведоха.

— А, ето че стигаме до въпроса — рече жената. — Знаех си, че с теб става нещо загадъчно.

Хакуърт се засрами и не знаеше какво да отвърне. Той сведе очи надолу към бирата си. Жената го гледаше и той усещаше погледа й като топлина на прожектор.

— Значи си дошъл тук да търсиш нещо. Нали? Нещо, което не можеш да откриеш в базата данни.

— Търся един човек, наречен Алхимика.

Внезапно блесна светлина. Онази страна на лицето на жената, която бе обърната към прозореца, ярко се освети като космическа сонда, огряна от слънцето. Хакуърт някак усети, че това не е ново представление. Той погледна към публиката и видя, че почти всички са насочили фенерчетата си към бара и наблюдават и слушат разговора му с жената. Очилата го бяха измамили, променяйки силата на видимата светлина. Актрисата също се бе преобразила — лицето й отново изглеждаше така, както при влизането й в бара и сега Хакуърт разбираше, че по време на разговора образът й в очилата му постепенно се е променял, захранван с информация от онази част на мозъка му, която реагираше при вида на красива жена.

Завесата се разтвори, за да разкрие огромен електрически надпис: „ДЖОН ХАКУЪРТ в ТЪРСЕНЕ НА АЛХИМИКА, в ролята на ДЖОН ХАКУЪРТ: САМИЯТ ТОЙ“.

Хорът запя:

Той такъв е скапаняк, тоз Джон Хакуърт.

Чувство да покаже няма, та кожата да отърве.

А туй влече последствия ужасни.

И работата си загуби, а после и жената.

Затуй сега да търси е поел

и броди по света широк

да дири онзи Алхимик,

освен когато спира се да рути гаджета.

Навярно най-подир ще тури край

и работата си таз вечер ще приключи.

Страхотно приключение

със чудни гледки.

Хайде, давай, Джони.

Изведнъж нещо полетя към шията на Хакуърт. Докато гледаше през прозореца, жената бе хвърлила примка и сега като непокорно куче го извличаше през вратата на бара. Веднага щом излезе навън, пелерината й се изду като времеизкривителна експлозия и тя излетя на четири метра във въздуха с помощта на реактивни двигатели, някак си вградени в дрехите й — като отпусна въжето, за да не обеси Хакуърт. Издигайки се над публиката като огнен конус от ракетни дюзи, жената подкара залитащия Хакуърт по наклонения под към водата. Няколко тесни мостчета водеха към сцената и той мина по едно от тях, като усещаше по раменете си стотици лъчи, наглед достатъчно горещи, за да му подпалят дрехите. Жената го преведе право през средата на Хора, под електрическия надпис, през кулоарите и през врата, която се затвори зад него. После изчезна.

От три страни го заобикаляха меко сияещи сини стени. Той протегна ръка, докосна едната и усети слаб електрически удар. После пристъпи напред и се препъна в нещо, което изтрака на пода: сух кокал, голям и тежък, по-дълъг от човешка бедрена кост.

Хакуърт мина през единствената пролука и откри още стени. Намираше се в лабиринт.

Трябваше му около час, за да осъзнае, че бягството с нормални средства е безнадеждно. Дори не се опита да разбере плана на лабиринта. Вместо това, проумял, че не може да е по-голям от кораба, той тръгна прилагайки най-простата тактика, като завиваше надясно на всеки ъгъл: всички умни момчета знаеха, че това винаги трябва да води до изход. Но изход нямаше и Хакуърт не разбираше защо, докато с периферното си зрение не забеляза, че част от стената се движи и затваря стара пролука, за да отвори нова. Това бе динамичен лабиринт.

Той откри ръждив винт на пода, вдигна го и го хвърли към стената. Винтът не отскочи, а премина от другата страна и издрънча на пода зад нея. Следователно стените не съществуваха по друг начин, освен като плод на въображението му в очилата. Лабиринтът беше изграден от информация. За да избяга, трябваше да проникне в нея.

Хакуърт седна на пода. Появи се барманът Ник, като спокойно минаваше през стените и носеше поднос с нова чаша бира, която му поднесе заедно с купичка солени фъстъци. С напредването на вечерта покрай него минаваха и други хора, които танцуваха, пееха, дуелираха се, спореха или се любеха. Никой от тях нямаше нищо общо с Търсенето на Хакуърт, а също и помежду си. Очевидно Търсенето му (както му бе казала жената дявол) беше просто една от няколкото истории, разигравани тази вечер, съществуващи успоредно в едно и също пространство.

Но каква бе връзката на всичко това с живота на Джон Хакуърт? И каква беше ролята на Фиона?

Докато мислеше за дъщеря си, стената пред него се плъзна настрани и разкри дълъг няколко метра коридор. През следващите няколко часа той неведнъж забеляза същото нещо: когато му идваше някаква идея, стената се преместваше.

По този начин започна да се придвижва през лабиринта — от място на място и от идея на идея. Подът определено беше наклонен надолу, което очевидно в някой момент щеше да го изведе под водната линия. И наистина, Хакуърт започна да усеща силен барабанен шум, който можеше да е от мощни двигатели. Само че доколкото знаеше, този кораб не се движеше. Усети мирис на морска вода и видя слаби светлини, отразяващи се във вълни. Знаеше, че в пълните водни резервоари на кораба има мрежа от подводни тунели и че в тези тунели са барабанчиците. Доколкото му бе известно, цялото представление беше само плод на въображението и се разиграваше в ума на барабанчиците. Това навярно не бе основното събитие, а само епифеномен на дълбоките процеси, извършващи се в техния колективен ум.

Част от стената се плъзна настрани и откри пътя към водата. Заслушан в барабаните, Хакуърт приклекна за няколко минути край нея, после се изправи и започна да развързва вратовръзката си.

 

 

Беше му ужасно горещо и се обливаше в пот, в очите му блестеше ярка светлина и нито едно от тези неща не говореше, че е под вода. Той се събуди и видя синьо небе, докосна лицето си и откри, че очилата ги няма. До него седеше Фиона в бялата си рокля и го наблюдаваше с мрачна усмивка. Подът пулсираше и очевидно това продължаваше от известно време, защото го болеше гърбът. Хакуърт осъзна, че са на лодката и пътуват обратно към лондонските кейове, че е гол и че Фиона го е покрила с лист пластмаса, за да защити кожата му от слънцето. Наоколо бяха пръснати още неколцина от зрителите, облегнати един на друг, напълно неподвижни, като бежанци или като хора, които току-що са правили най-страхотния секс в живота си.

— Ти беше страхотен хит — каза Фиона. И Хакуърт изведнъж си спомни, че се е разхождал гол на сцената под бурните аплодисменти на публиката.

— Търсенето свърши — импулсивно заяви той. — Отиваме в Шанхай.

— Ти отиваш в Шанхай — възрази Фиона. — Аз ще се сбогувам с теб на кея. После се връщам. — Тя надвеси глава над кърмата.

— Обратно на кораба ли?

— Аз бях по-голям хит от теб — каза дъщеря му. — Открих призванието си, татко. Приех поканата да постъпя в „Dramatis personae“.

Бележки

[1] Герои от пиеса (лат.). — Бел.пр.