Нийл Стивънсън
Диамантената ера (33)

Съдия Фенг отива на обиколка за вечеря с един мандарин; посещават тайнствен кораб; изненадващо откритие; щраква капан

Лодката на д-р Х. не беше традиционната баржа за бавни разходки, която става само за каналите и плитките езера на подгизналото устие на Янгцзе. Беше си истинска океанска яхта, построена по западен образец. Ако се съдеше по деликатесите, които започнаха да си проправят път към фордека много скоро след като съдия Фенг се бе качил на борда, камбузът на плавателния съд по всяка вероятност беше оборудван с всички екстри на професионалната китайска кухня: съдове с размерите на чадър, газови котлони с мощността на ревящи турбореактивни двигатели и шкафове за продължително съхраняване за безбройните видове гъбички, птичи гнезда, перки от акула, кокоши крака, торни плъхове и всякакви измишльотини от всякакви други видове, както редки, така и напълно популярни. Отделните ястия бяха в малки порции, но многобройни и с внимателно подбран момент на поднасяне, като се сервираха в изобилие от видове порцелан, което можеше да запълни няколко от залите в музея „Виктория и Албърт“ и което екипът от сервитьори разнасяше с точността на хирургически инструменти.

Съдията ядеше по този начин, само когато някой особено важен човек се опитваше да го впечатли, и въпреки че никога съзнателно не беше позволявал на съдийските си наклонности да бъдат разклатени, китайските ястия наистина му харесаха.

Започнаха с чай и някои подгряващи мезета на фордека на яхтата, която плуваше по течението на Хуанг Пу. Отляво се виждаха европейските здания на Бънд, осветени тайнствено от отблясъците цветна светлина, която се излъчваше от постройките на Пудонг, величествено извисяващ се на десния бряг. По едно време д-р Х. се извини, че трябва да слезе в долната част на кораба за няколко минути. Съдия Фенг се разходи до самия нос на яхтата, застопори се в острия ъгъл между двете срещащи се перила, остави брадата си да се развява на вятъра и започна да се наслаждава на гледката. Най-високите сгради в Пудонг се поддържаха от огромни аеростати — изпълнени с вакуум елипсоиди на стотици етажи височина над нивото на улицата, много по-широки от сградите, които крепяха, и обикновено покрити с различни видове светлини. Някои от тях стигаха и над самата река. Съдията подпря внимателно лактите си на перилата, за да пази равновесие, след което наклони глава назад, за да може да се вторачи отдолу и право нагоре към една подобна сграда, пулсираща с прекалено изобилни цветни светлинки. Илюзията за трето измерение беше толкова силна, че веднага му се зави свят и той бързо сведе поглед. Нещо се удари в корпуса на яхтата и той погледна надолу към водата, където видя човешки труп, увит в бял чаршаф, който се носеше на петдесет-шейсет сантиметра под повърхността на водата, леко проблясващ на светлината от извисяващата се сграда.

След известно време яхтата стигна до устието на Янгцзе, само на няколко километра от Източно китайско море, няколко километра широко и доста по-студено и бурно. Съдията Фенг и д-р Х. се оттеглиха в една каюта за вечеря под повърхността на палубата, която беше с панорамни прозорци. Те обаче преди всичко отразяваха светлината от свещите и фенерите около масата. Скоро след като бяха заели местата си, яхтата силно ускори ход, като първо се стрелна напред, а след това подскочи високо над водата, преди да възстанови спокойното си равно движение. Съдия Фенг си даде сметка, че всъщност яхтата представляваше кораб с подводни криле, който просто се беше носил на корпуса си, докато се бяха наслаждавали на градската гледка, но който сега се бе издигнал над водата.

До този момент разговорът се бе състоял предимно от учтиви формални фрази. В крайна сметка това ги бе довело до дискусия за конфуцианската философия и традиционната култура, което очевидно беше интересна тема и за двамата. Съдията бе похвалил доктора за върховните му калиграфски способности и те поговориха известно време за този вид изкуство. След това, за да върне задължително комплимента, д-р Х. каза на съдията колко превъзходно изпълнявал той задълженията си на магистрат, особено като се има предвид допълнителната тегоба от това, че трябва през цялото време да се занимава с някакви варвари.

— Начинът, по който се справихте със случая за книгата и момиченцето, ви създаде още по-голямо реноме — каза с тържествен тон д-р Х.

За съдия Фенг беше интересно, че момчето, което всъщност бе откраднало книгата, не беше споменато. Той предполагаше, че д-р Х. намеква не толкова за случая като такъв, колкото за последвалите усилия от страна на съдията да защити момичето.

— Много ви благодаря, но цялата заслуга принадлежи на Учителя — каза съдия Фенг. — Обвинението в този случай изцяло се основаваше на неговите принципи, както щяхте да установите, ако бяхте имали възможност да се присъедините към нашата дискусия в Къщата на Многоуважавания и Недостижим полковник.

— Да, наистина е цяло нещастие, че не можах да се присъединя — отвърна докторът, — защото това без съмнение щеше да ми помогне да подобря разбирането си за принципите на Учителя.

— Нямах предвид подобен намек — по-скоро, че докторът можеше да доведе мен и екипа ми до по-адекватно решение на случая, отколкото успяхме да постигнем ние.

— Може би щеше да е от голяма полза и за двамата, ако бях присъствал в Къщата на полковника него ден — заключи д-р Х., като възвърна равновесието по много деликатен начин.

В продължение на няколко минути се възцари тишина, защото един сервитьор внесе следващата част от менюто — вино от сини сливи. След това д-р Х. продължи:

— Един аспект на делото, за който със сигурност щях да се радвам да помогна на знанието ви, е ситуацията с книгата.

Значи още го занимаваше тази книга. Макар че бяха минали седмици, откакто д-р Х. бе пуснал из въздушното пространство още много от ония червейчета-преследвачи на книги, съдия Фенг знаеше, че докторът продължава да предлага голямо възнаграждение на всеки, който можеше да му даде някакви сведения за местонахождението на въпросната книга. Съдията се чудеше дали тази маниакалност по отношение на книгата е някакъв симптом за общото влошаване на умствените способности на доктора.

— Вашият съвет по този въпрос щеше да има неоценима стойност за мен — заяви съдия Фенг, — защото този аспект на делото е особено объркващ за един конфуциански ориентиран съдия. Ако откраднатата собственост беше нещо друго, а не книга, тя щеше да бъде конфискувана. Но една книга е нещо различно — тя не е само материална собственост, ами и път към духовни прозрения и по този начин към едно по-добре подредено общество, както е казвал многократно Учителят.

— Разбирам — рече д-р Х., леко изненадан. Изглеждаше дълбоко замислен, докато поглаждаше брадата си и се взираше в пламъка на една свещ, който изведнъж бе започнал да трепти и да пука съвсем хаотично. Като че ли съдията бе подхванал нещо ново, което заслужаваше по-внимателно обмисляне. — По-добре е книгата да остане в ръцете на човек, който ще има полза от нея, отколкото да изгние бездействено в някой полицейски склад.

— Това беше без съмнение не кой знае колко гениално заключение, до което стигнах малко прибързано — съгласи се съдията.

Д-р Х. продължи да мисли над този въпрос още минута-две.

— Вашите професионални умения несъмнено се доказват още повече от това, че сте могли да обсъждате така трезво случая на един малък човек.

— Вие без съмнение ще оцените в качеството си на много по-голям учен от мен, че интересите на обществото винаги стоят на първо място. Извън това съдбата на едно малко момиченце не означава нищо. Но при равни други условия, много по-добре за обществото е момичето да е образовано, отколкото да остане невежо.

Д-р Х. повдигна вежди и кимна многозначително на това твърдение. До края на вечерята темата не беше подхваната повече. Съдията си помисли, че корабът се поклаща и кръжи в бавен кръг, който постепенно ще ги отведе обратно до устието на Хуанг Пу.

Когато обаче двигателите замряха и корабът се остави само на корпуса си върху повърхността на водата, при което започна да се поклаща с такта на вълните, той не можеше да види никакви светлини през прозореца. Въобще не бяха близо до Пудонг, нито до каквато и да било друга населена зона, доколкото можеше да прецени.

Д-р Х. махна с ръка към нищото отвъд прозореца и каза:

— Позволих си своеволието да организирам едно посещение за вас. Има общо с един случай, който наскоро попадна под вашата супервизия, а също така с една тема, която очевидно ви интересува и която вече обсъждахме тази вечер.

Когато съдия Фенг последва домакина си на палубата, той най-сетне успя да различи елементите от заобикалящата ги среда. Намираха се в открит океан, на хоризонта не се виждаше никаква суша, макар че градските отблясъци на Великия Шанхай се очертаваха съвсем ясно на запад. Нощта беше ясна, с почти пълна луна, която осветяваше корпуса на един огромен кораб наблизо. Дори без помощта на лунната светлина, този плавателен съд щеше да се вижда поради простия факт, че спираше гледката към всички звезди в един цял квадрант от небето.

Съдия Фенг не разбираше почти нищо от кораби. В младостта си бе пътувал на един въздушен носач, който бе останал за няколко дни в Манхатън. Подозираше, че този кораб тук бе дори по-голям. Почти целият беше тъмен, с изключение на няколко съвсем тънички лъчи червена светлина тук-там, които подсказваха формата и големината му, както и няколко хоризонтални жълти ивици, който светеха през прозорците на надстройката с много етажи над главите им.

Д-р Х. и съдия Фенг бяха отведени до борда на този плавателен съд от малък екипаж, който дойде да ги вземе с един катер. Когато спираше до яхтата на доктора, съдията откри с изненада, че екипажът му се състои единствено от млади жени. От акцента им можеше да се съди, че принадлежат към етническа подгрупа някъде от Югоизтока, която обитаваше почти изцяло водата; но дори и да не бяха заговорили, съдията щеше да стигне до това заключение по сръчността, с която управляваха лодката.

След няколко минути д-р Х. и съдия Фенг вече бяха качени на борда на гигантския плавателен съд през един люк в корпуса в близост до ватерлинията. Съдията забеляза, че това не е от старите стоманени плавателни съдове; беше направен от нанотехнологични вещества, безкрайно по-леки и здрави. Нямаше синтетичен компилатор на света, който да е толкова голям, че да компилира кораб, което означаваше, че корабостроителниците в Хонгконг бяха компилирали частите една по една, бяха ги сглобили в едно и ги бяха пуснали по каналите в морето, също както го бяха правили много години преди това предшествениците им от пред-диамантената ера.

Съдията очакваше, че корабът ще е за превоз на особено големи товари, ако се съдеше по огромните помещения, от които най-вече се състоеше, но първото нещо, което видя, бе един дълъг коридор успоредно на кила, който очевидно минаваше по цялата дължина на кораба. По този коридор се движеха млади жени в бели, розови и — нерядко — сини рокли и много чувствени обувки, като влизаха и излизаха през безбройните му врати.

Формално посрещане нямаше, нито капитан или каквито и да било други висши военни. Веднага щом им помогнаха да се качат на борда, момичетата от катера се поклониха и се оттеглиха. Д-р Х. тръгна по коридора и съдията го последва. Жените в бели дрехи се покланяха при приближаването им, след това продължаваха по пътя си, защото не можеха да си губят времето във фалшиви формалности. Съдията фенг имаше общото усещане, че са селянки, макар че нито една от тях не беше с тъмния тен, който обикновено се асоциираше с ниския социален статус в Китай. Момичетата от катера бяха облечени със сини дрехи, поради което той стигна до заключението, че този цвят се свързва с морските или техническите задължения. По принцип тези в розови рокли бяха по-млади и стройни от другите в бели рокли. Кройките също бяха различни; розовите рокли се затваряха по средата на гърба, докато белите имаха по два ципа отпред.

Д-р Х. избра една врата, очевидно съвсем напосоки, отвори я със замах и я задържа така за съдията. Съдията се наведе леко и пристъпи, за да се озове в стая с размерите на баскетболно игрище, макар и с по-нисък таван. Вътре беше доста топло, влажно и със силно приглушено осветление. Първото нещо, което видя, бяха още много жени в бели дрехи, които му се кланяха. След това си даде сметка, че стаята иначе е пълна с люлки, стотици люлки, във всяка от които има по едно идеално момиченце. Млади жени в розово вървяха бързо във всички посоки с памперси в ръце. На някои места до люлките седяха жени с разтворени ципове отпред на белите рокли и кърмеха бебетата.

На съдията му се зави свят. Той не беше готов да приеме, че това, което вижда, е реално. Психически се бе подготвил за тазвечершната си среща с д-р Х., като си бе напомнял многократно, че докторът е готов на какви ли не трикове, поради което не биваше да приема за чиста монета нищо, което му се изправеше пред очите. Но както бяха осъзнали повечето мъже, които за първи път ставаха бащи, имаше нещо във вида на едно действително бебе, което просто те кара да се съсредоточиш. В един свят на абстрактни неща няма нищо по-конкретно от едно бебе.

Съдията се завъртя на пета и хукна навън, като избута грубо д-р Х. Пое в някаква случайно избрана посока и ходи, крачи, бяга по коридора, докато подмина пет врати, десет, петдесет, след което спря без особена причина и се втурна през първата изпречила му се врата.

Все едно че беше влязъл в същата стая.

Започна да му прилошава и трябваше да вземе много сериозни мерки, за да не се разплаче. Избяга от стаята и хукна из кораба, като се изкачи няколко палуби по-нагоре. Влезе в друга стая, избрана напосоки, и видя, че подът е покрит с люлки, равномерно подредени в редички и колонки, всяка от които съдържаше по едно спящо едногодишно бебе, облечено в пухкава розова пижамка с качулчица и ушички, стиснало в ръце бяла пелена и гушнало плюшена играчка. Тук-там, върху рогозка на пода, седеше по някоя млада жена в розова рокля, която четеше или бродираше.

Една от тези жени се намираше близо до съдията. Тя остави бродерията си на пода, подгъна колената си, за да седне върху тях и му се поклони. Съдия Фенг отвърна с един формален поклон, след което пристъпи към най-близката люлка. В нея лежеше момиченце с невероятно гъсти мигли, спеше дълбоко, дишаше нормално, а ушичките на качулката му стърчаха през пръчките на кошарката. Когато съдията застана до детето и се вторачи в него, му се стори, че може да чуе дишането на всички останали деца на кораба едновременно, което образуваше една нежна въздишка, и сърцето му се поуспокои. Всички тези дечица, които си спяха така спокойно; вероятно всичко е наред. Всичко щеше да се нареди чудесно.

Той се обърна и видя, че младата жена му се усмихва. Не беше нито прелъстителна усмивка, нито по момичешки тъповата, а спокойна и уверена. Съдия Фенг си помисли, че в която и част на кораба да се намира д-р Х. в този момент, то и той сигурно се усмихва по същия начин.

Когато д-р Х. пусна филма, съдия Фенг го позна веднага: беше работа на медиаграфа Файърфокс, който доколкото му бе известно, все още гниеше в една затворническа килия в центъра на Шанхай. Действието се развиваше сред някакви нахвърляни камънаци в обширно, мрачно и покрито с прах пространство някъде във вътрешността на Китай. Камерата се движеше по заобикалящата пустош и не беше необходимо на съдията да му се казва, че навремето това е било място с плодородна почва, докато подпочвената вода под него не е била източена.

Приближиха се двама човека, които вдигаха пушилка, докато вървяха. Носеха малък вързоп. С приближаването им съдията видя, че са ужасяващо опърпани, облечени просто в мръсни дрипи. Стигнаха до средата на каменистата зона и оставиха вързопа на земята, след което се обърнаха и се отдалечиха. Съдията се извърна от медиатрона и махна пренебрежително с ръка; и без да гледа по-нататък, знаеше, че във вързопа има бебе, по всяка вероятност момиченце.

— Тази сцена може да се е случила в който и да е момент от историята на Китай — каза д-р Х. Бяха се разположили в една доста гола каюткомпания в надстройката на кораба. — Винаги са го правели. Големите бунтове през деветнайсети век са били извършвани от цели тълпи яростни младежи, които не са можели да си намерят съпруги. В най-мрачните дни от политиката на династията Мао за контрол над раждаемостта двеста хиляди такива мъници са били зарязвани по този начин — и той махна с ръка към замръзналия на екрана образ — всяка година. Напоследък, с настъпването на гражданската война и източването на подпочвените води на Небесното кралство, това отново се разпространи. Разликата е, че сега бебетата се събират. Правим го от три години.

— Колко? — попита съдия Фенг.

— Четвърт милион до този момент — отвърна д-р Х. — Петдесет хиляди са само на този кораб.

Съдията трябваше да остави чашата си чай за известно време, докато асимилира чутото. Петдесет хиляди живота само на този кораб.

— Няма да стане — каза накрая той. — Можете да ги отглеждате по този начин, докато проходят, може би. Но какво ще стане, когато пораснат и трябва да започнат да се учат и да имат пространство, из което да тичат и да играят?

— Предизвикателството наистина е голямо — съгласи се със сериозен тон д-р Х., — но се надявам да вземете присърце думите на Учителя: „Нека всеки човек да оценява добродетелта според онова, което му се падне в живота. Той може да не приеме, че дори учителят му я притежава“. Пожелавам ви добър шанс, магистрате.

Това твърдение имаше почти същия ефект, както ако д-р Х. бе ударил съдията с дъска по главата; изненадващо, да, но пълното му въздействие някак се забави.

— Мисля, че не ви разбирам, докторе.

Д-р Х. кръстоса юмруците си и ги вдигна във въздуха.

— Предавам се. Можете да ме подведете под съдебна отговорност. Да ме измъчвате няма нужда; вече съм подготвил и подписал пълните си признания.

До този момент съдията не си беше дал сметка, че д-р Х. има толкова добре развито чувство за хумор. Той реши да продължи играта.

— Колкото и да ми се ще да ви дам под съд, докторе, страхувам се, че не мога да приема предаването ви, тъй като сме извън моята юрисдикция.

Докторът кимна към един сервитьор, който отвори вратата на каютата, за да влезе малко свеж въздух, но също така и да открие гледка към мизерното крайбрежие на Земите под аренда, които изведнъж се оказаха на не повече от километър-два от тях.

— Както виждате, Ваша светлост, наредих корабите да се придвижат до вашата юрисдикция — обясни д-р Х. И той махна подканващо към вратата.

Съдия Фенг излезе на един открит мостик и погледна през перилата, при което видя, че четири огромни кораба следват дирите на този, на който се намираше той.

През отворената врата долетя гъгнещият глас на д-р Х.

— Сега можете да арестувате мен и екипажите на всичките тези кораби за контрабанда с деца. Можете да задържите и корабите, заедно с четвърт милион малки мишлета на борда им. Сигурен съм, че можете да намерите квалифицирани детегледачки някъде из териториите под вашата юрисдикция.

Съдия Фенг стисна перилата с двете си ръце и наведе глава. Беше съвсем близо до клиничен шок. Щеше да е напълно самоубийствено да реагира на блъфа на доктора. Самата идея да се поеме лична отговорност за толкова много животи беше достатъчно ужасяваща. Но да си помисли за това, което щеше да се случи в крайна сметка с всичките тези момиченца в ръцете на корумпираните официални власти в Крайбрежната република…

Д-р Х. продължи:

— Изобщо не се съмнявам, че ще намерите как да се погрижите за тях. Както демонстрирахте в случая с момиченцето и книгата, вие сте твърде мъдър магистрат, че да не разберете колко е важно доброто възпитание за малките деца. Няма никакво съмнение, че ще покажете същата загриженост и за всяко едно от тези четвърт милион бебета, каквато показахте и към едно малко варварско дете.

Съдията се изправи, завъртя се и се върна в каюткомпанията.

— Затвори вратата и напусни стаята — нареди на сервитьора той.

Когато двамата с доктора останаха насаме, съдията се обърна към него, падна на колене, наклони се напред и удари чело о пода три пъти.

— Но моля ви, Ваша светлост! — възкликна докторът. — Аз трябва да ви оказвам чест по този начин.

— От известно време възнамерявам да направя промяна в професионалното си развитие — каза съдията, като се вдигна в изправена стойка, но на колене. Той спря, преди да продължи и отново обмисли думите си. Д-р Х. обаче не му бе оставил никакъв избор. Нямаше да бъде в стила на доктора да заложи капан, от който може да се измъкнеш.

Както бе казал Учителят: „Техникът, който иска да си свърши добре работата, първо трябва да си наостри инструментите. Когато живееш в която и да било държава, си намери работа при най-достойните сред великите й служители и стани приятел с най-добродетелните измежду учените й“.

— Всъщност аз съм много доволен от кариерата си, но не и от племенната си принадлежност. Отвратих се от Крайбрежната република и стигнах до заключението, че истинският ми дом е в Небесното кралство. Често съм се чудел дали Небесното кралство има нужда от магистрати, дори и от толкова ниско квалифицирани, колкото съм аз.

— Това е въпрос, който трябва да отнеса към шефовете си — отвърна д-р Х. — При условие, обаче, че в момента Небесното кралство не разполага с каквито и да било магистрати, а следователно и с никаква съдебна система, ми се струва възможно да се намери някаква роля за човек с вашите върховни умения.

— Сега разбирам защо искахте книгата на малкото момиченце толкова много — отбеляза съдия Фенг. — Тия, мъничките, трябва до едно да са добре образовани.

— На мен не ми е необходима толкова книгата, колкото създателят й — артифекс Хакуърт — обясни д-р Х. — Докато книгата се намираше някъде из Земите под аренда, съществуваше надежда, че Хакуърт може да я намери — няма нищо, което той да желае повече на този свят. Ако бях успял да намеря книгата, щях да разбия надеждите му и той щеше да се обърне към мен или за да си получи обратно книгата, или за да ме накара да направя още едно копие.

— Искате той да ви служи по някакъв начин?

— Той струва колкото хиляда по-малки инженери. И поради най-различни проблеми, през последните десетилетия Небесното кралство не разполага дори с толкова много слаби инженери; всичките бяха примамени от обещанията за какви ли не благодати в Крайбрежната република.

— Утре ще се свържа с Хакуърт — каза съдия Фенг. — Ще го осведомя, че известният на всички варвари д-р Х. е намерил изгубеното копие на книгата.

— Добре — съгласи се д-р Х., — ще очаквам някакви вести от него.