Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Age, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ivantim (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Карл Холивуд се разхожда до брега

Карл Холивуд се събуди от звън в ушите и парене в бузата, което се оказа два и половина сантиметрово парче стъкло, забито в плътта му. Когато седна, леглото му се раздрънка и разтрака, пръскайки огромно количество разбито стъкло, и от прозорците го лъхна ужасно зловоние. Старите хотели си имаха чар, но и недостатъци — като например това, че прозорците бяха направени от древни, чупливи материали.

За щастие, някакъв стар уайомингски инстинкт го бе накарал предишната вечер да остави ботушите си до леглото. Той обърна наопаки единия и внимателно провери дали вътре няма стъкла, преди да го нахлузи. Едва когато бе напълно облечен и събра багажа си, Карл Холивуд погледна през прозореца.

Хотелът му се намираше близо до Хуанг Пу. Оттатък реката видя, че огромни части от Пудонг са станали черни на тъмносиния фон на небето преди разсъмване. Няколко сгради, свързани с местното Захранване, все още светеха. От неговата страна на реката положението не беше толкова просто — за разлика от Пудонг, Шанхай бе преживял много войни и това го бе направило издръжлив: в града изобилстваха тайни енергийни източници, стари дизелови генератори, частни Източници и Захранвания, водни резервоари и цистерни. Хората продължаваха да гледат пилета за храна под сянката на „Хонконг & Шанхай Банкинг Корпорейшън“. Шанхай щеше да преживее атаката на „Юмруците“ много по-лесно, отколкото Пудонг.

Но като бял човек, Карл Холивуд можеше изобщо да не я преживее. Бе по-добре да е оттатък реката, в Пудонг, с останалите от Външните племена.

Оттук до реката имаше около три пресечки — но тъй като това беше Шанхай, тези три пресечки щяха да са пълни с усложнения, равняващи се на три километра в който и да е друг град. Основният проблем щяха да са „Юмруците“. Вече можеше да чуе виковете „Ша! Ша!“, които се разнасяха по улиците, и като светеше с джобно фенерче през решетките на балкона си, можеше да види много „Юмруци“, окуражени от унищожаването на чуждите Захранвания, които тичаха наоколо с дръзко изложени алени пояси и ленти на главите.

Ако не бе висок почти два метра и със сини очи, навярно щеше да се опита да се преоблече като китаец и да се промъкне до реката, макар че навярно пак нямаше да успее. Той прерови килера си и измъкна големия си дъждобран, който му стигаше почти до глезените. Щеше да го предпазва от куршуми и повечето нанотехнологични ракети.

На лавицата в килера лежеше продълговат куфар, който не беше отворил. Чул съобщенията за безредиците, той бе взел предпазната мярка да донесе със себе си тези реликви: 44-калиброва пушки с железни мерници и револвер „Колт“. Това бяха излишно пищни оръжия, но Карл Холивуд отдавна се бе избавил от всички други, които нямаха историческа или художествена стойност.

От вътрешността на сградата съвсем близо до стаята му прозвучаха два изстрела. Секунди по-късно някой ритна вратата му. Карл се уви в дъждобрана, в случай че някой решеше да стреля през вратата, и надникна през шпионката. За своя изненада видя белокос англо с увиснали мустаци, стиснал полуавтоматичен пистолет в ръка. Предишния ден Карл се бе запознал с него в хотелския бар. Господинът беше пристигнал тук, за да се опита да свърши някаква работа преди падането на Шанхай.

Той отвори вратата. Двамата бързо се поздравиха.

— Човек би си помислил, че сме дошли на конгрес по древни оръжия — каза през мустаците си господинът. — Ужасно се извинявам, че ви безпокоя, но си помислих, че може би бихте искали да научите, че в хотела има „Юмруци“. — Той посочи с пушката към коридора. Карл подаде глава навън и видя, че на пода пред съседната отворена врата се е проснал мъртъв пиколо, все още стиснал дълъг нож.

— Случайно вече бях буден — отвърна Карл Холивуд, — и си мислех да се поразходя до реката. Бихте ли желали да дойдете с мен?

— С удоволствие. Полковник от запаса Спенс, Кралски обединени сили.

— Карл Холивуд.

Докато се спускаха по пожарното стълбище, Спенс уби още двама служители на хотела, които по някакви съмнителни признаци разпозна като „Юмруци“. Карл и в двата случая беше скептичен, докато Спенс не раздра ризите им, за да му покаже алените пояси отдолу.

— Не че наистина са „Юмруци“, нали разбирате — весело поясни той. — Просто с идването на „Юмруците“ тези боклуци стават адски модерни.

След като размениха още няколко сухи шеги за това дали не трябва да уредят сметките си, преди да си тръгнат и колко би трябвало да дадеш на пиколо, който идва при теб с нож, двамата се съгласиха, че може би е най-безопасно да излязат през кухнята. На пода лежаха убити още няколко „Юмрука“. Стигнали до изхода, Карл и Спенс откриха други двама гости на хотела, и двамата израелци, зяпнали ги с хипнотизирания поглед, който загатва за наличието на притиснато до черепа оръжие. Секунди по-късно към тях се присъединиха двама зулуски бизнес консултанти, които носеха дълги, телескопски бастуни с наноостриета накрая и ги използваха за да разчистват пътя си. На Карл му трябваше минута, за да оцени плана им: всички се готвеха да се прокраднат по някоя тъмна уличка и щяха да им трябват очила за нощно виждане.

Вратата започна да се тресе в рамката си и да издава мощен кънтящ тътен. Карл пристъпи напред и погледна през шпионката: две местни момчета се опитваха да я разбият с брадва. Той се отдръпна назад, свали пушката от рамото си, зареди патрон и стреля през вратата. Кънтежът рязко спря и брадвата иззвънтя като камбана, когато падна на паважа.

Един от зулусите отвори с ритник вратата и изскочи навън, завъртайки острието на бастуна си така, че изписа голяма, смъртоносна дъга като хеликоптерна перка. Последвал го няколко секунди по-късно, Карл видя неколцина младежи да се пръскат по улицата, заобикаляйки няколко десетки бежанци и скитници, които услужливо сочеха към тях и с цялото си поведение показваха, че единствената причина да са на тази улица точно по това време е да помогнат на чуждестранните гости.

Без предварително да се уговарят, те се подредиха в импровизиран строй на улицата, където имаха малко пространство за маневриране. Зулусите тръгнаха отпред, като въртяха бастуните над главите си и надаваха някакъв традиционен боен вик, който отблъскваше китайците от пътя им. После вървеше един от евреите, който използваше пистолета си, за да очиства всеки „Юмрук“, който ги нападнеше. След това беше Карл Холивуд, който с ръста и пушката си като че ли изпълняваше задачата да разузнава напред. Полковник Спенс и вторият израелец вървяха най-отзад, като през повечето време се движеха заднешком.

Това им даде възможност без много инциденти да напреднат по уличката, но когато излязоха на пътя, се превърнаха в прашинки сред пясъчна буря. Полковник Спенс изпразни във въздуха почти цял пълнител. Експлозиите едва се чуваха в хаоса, но мълниите, които изскачаха от дулото на оръжието, привличаха известно внимание и хората непосредствено около тях наистина се отстраняваха от пътя им. Карл видя, че един от зулусите прави с дългото си оръжие нещо много грозно и извърна очи. После си помисли, че работата на зулуса е да им пробива път, а неговата — да внимава за по-далечни опасности. Той бавно се въртеше настрани и се опитваше да не обръща внимание на онова, което се случваше само на една ръка разстояние от него.

Бяха навлезли в абсолютно хаотично улично сражение между силите на Крайбрежната република и „Юмруците на справедливата хармония“. Положението изобщо не се изясняваше от факта, че мнозина от крайбрежниците бяха дезертирали, завързвайки червени ленти на ръкавите на униформите си, че мнозина от „Юмруците“ не носеха каквито и да е обозначителни знаци и че много други, които не бяха свързани нито с едните, нито с другите, се възползваха от ситуацията, за да грабят магазини и бяха отблъсквани от частна охрана. Мнозина от самите тях бяха нападани от организирани банди.

Намираха се на Нанжин Роуд, широка магистрала, водеща право към Дигата и Хуанг Пу, застроена с четири-пет етажни постройки, така че към тях гледаха много прозорци, на всеки от които можеше да стои снайперист.

Снайперисти наистина не липсваха, разбра Карл, но повечето от тях се стреляха помежду си от двете страни на улицата. Онези, които обстрелваха улицата, не се целеха конкретно в никого. Карл видя човек с пушка с лазерен мерник, който изпразваше пълнител след пълнител, и си помисли, че това е ясна и непосредствена опасност затова в момент, в който напредването им временно бе затруднено, докато зулусите изчакваха някакво особено отчаяно меле между крайбрежниците и „Юмруците“ да се реши от само себе си, той зае стабилно положение, свали пушката от рамото си, прицели се и стреля. На слабата светлина от стрелбата и фенерчетата можеше да види, че каменната рамка на прозореца избухва в прах точно над главата на снайпериста. Мъжът се приведе, после започна да осветява улицата с лазера си, търсейки източника на куршума.

Някой бутна Карл изотзад. Беше Спенс, който бе ударен от нещо и единият му крак беше обездвижен. Един от „Юмруците“ връхлиташе полковника. Карл заби приклада на пушката си в брадичката на мъжа и го блъсна заднешком обратно в мелето с обелени очи. После зареди нов патрон, вдигна оръжието на рамото си и се опита да открие прозореца със снайпериста.

Човекът все още бе там и търпеливо прокарваше рубинения лъч на лазера по кипящата повърхност на тълпата. Карл дълбоко си пое дъх, бавно го изпусна, помоли се никой да не го бутне и натисна спусъка. Прикладът силно блъсна рамото му и в същия момент видя, че пушката на снайпериста пада от прозореца. Цялата авантюра навярно бе лоша идея. Ако някой от другите снайперисти бе видял това, навярно щеше да поиска да се избави от него, от което и племе да беше. Карл зареди нов патрон и стисна пушката в една ръка, насочена надолу към улицата, където нямаше да е толкова подозрителна. С другата си ръка подхвана Спенс под мишницата. Краищата на мустаците на полковника постоянно мърдаха, докато продължаваше с безкрайното си бърборене. Карл не можеше да чуе нито дума, но окуражително кимаше. Дори най-прозаичните неовикторианци не можеха да приемат сериозно този номер с неподвижната горна устна. Сега Холивуд разбираше, че всичко се постига с кимане и намигане. Полковник Спенс не можеше да каже, че се страхува. Това по-скоро бе някакъв код, някакъв спасяващ достойнството им начин да признаят, че и двамата са уплашени до смърт.

Неколцина „Юмруци“ едновременно се нахвърлиха отгоре им. Зулусът беше нападнат от двама, първият израелец от един, но после се появи още един и ножът му отскочи от бронираната жилетка на евреина. Карл вдигна пушката си, като закрепи приклада между ръката и тялото си и стреля от хълбок. Откатът едва не изби оръжието от пръстите му — „Юмрукът“ буквално изпълни задно салто.

Не можеше да повярва, че още не са стигнали до брега. Вече вървяха часове наред. Нещо силно го удари в гърба и го накара да залитне напред. Той погледна през рамо и видя мъж, който се мъчеше да го намушка с щик. Друг мъж се опита да изтръгне пушката от ръката му. Прекалено изненадан, за да реагира веднага, Карл най-после пусна Спенс, протегна пръсти и ги заби в очите на противника си. В ухото му се разнесе страхотен взрив и той погледна, за да види, че Спенс се е завъртял и е застрелял мъжа с щика. Израелецът, който пазеше гърба им, просто бе изчезнал. Карл вдигна оръжието си към хората, които го връхлитаха изотзад. Това и пистолетът на Спенс разчисти задоволително пространство. Но нещо по-мощно и ужасяващо тласкаше хората към тях и когато се опита да види какво е, Холивуд разбра, че сега между него и зулусите са се вмъкнали десетки китайци. Израженията на лицата им бяха измъчени и панически — не ги атакуваха, а самите те бяха атакувани.

Внезапно всички китайци изчезнаха. Карл и полковник Спенс се оказаха сред десетина бури — не само мъже, но и жени, деца и старци, цяла върволица. Всички инстинктивно се втурнаха напред и погълнаха авангарда на групата на Карл. Намираха се на една пресечка от брега.

Водачът на бурите, як мъж на петдесетина години, някак разпозна Карл Холивуд като водач на групата и двамата бързо се информираха с какви сили разполагат за последния напор до реката. Единственото нещо, което Холивуд си спомняше от разговора, беше, че мъжът му каза: „Добре, че имате зулусите“. Бурите носеха някакви автоматични оръжия, които стреляха с малки нанотехнологични високоексплозивни заряди и който можеха да превърнат тълпата в кайма. Бурите обаче стреляха на дисциплинирани залпове, дори когато атакуващите ги „Юмруци“ достигаха на разстояние от една сабя от тях. От време на време някой надигаше глава, обсипваше редиците от прозорци с автоматичен огън и от мрака надолу политаха снайперисти, които се изсипваха на улицата като парцалени кукли. Бурите трябва да носеха някакви средства за нощно виждане. Спенс рязко натежа на ръката му и Карл разбра, че полковникът е изпаднал в безсъзнание. Той провеси пушката си през рамо, наведе се и го вдигна на гръб.

Стигнаха до брега и установиха отбранителна линия. Следващият въпрос бе имаше ли някакви лодки? Но тази част от Китай беше наполовина под вода и очевидно лодките бяха също толкова много, колкото и велосипедите. Повечето изглежда бяха доплавали до Шанхай по време на постепенното нападение на „Юмруците“. Когато се доближиха до водата, видяха хиляди хора с лодки, готови за сделки. Но както правилно отбеляза бурският водач, щеше да е самоубийство да се разделят на няколко малки безмоторни лодки. „Юмруците“ плащаха високи награди за главите на варварите. Много по-безопасно щеше да е да изчакат някой от по-големите съдове, да се договорят с капитана и всички заедно да се качат на борда.

Няколко съда, вариращи от моторни яхти до риболовни траулери, вече завиваха, за да стигнат първи при тях, като си пробиваха път през малките лодки край брега.

В дробовете им бе започнал да отеква ритмичен звук. Отначало напомняше на барабани, но когато се приближи, той се превърна в хиляди човешки гласове, едновременно викащи „Ша! Ша! Ша! Ша!“. Нанжин Роуд започна да изсипва на Дигата огромно множество хора като отработени газове, изхвърлени от бутала. Те се пръснаха в двете посоки край брега.

Към реката маршируваше войска от хоплити — професионални воини в бойна броня — и изцяло изпълни пътя. Това не бяха „Юмруци“, а редовна армия, авангард на Небесното кралство, и Карл Холивуд се ужаси, осъзнал, че сега единственото, което я отделя от бреговете на Хуанг Пу, е самият той, неговият „Колт“ и шепа леко въоръжени граждани.

Красива наглед яхта се приближи на няколко метра от брега. Оцелелият израелец, който говореше китайски, вече беше започнал да преговаря с капитана.

Една от бурските жени, жилава баба с бял кок и гордо забодено отгоре черно боне, бързо обсъди положението с водача им. Той кимна, после хвана лицето й в шепи и я целуна.

Тя се обърна с гръб към реката и закрачи към приближаващата се колона небесници. Неколцината китайци, достатъчно луди, за да останат на брега, проявиха уважение към възрастта и вероятното й безумие, като се разстъпиха пред нея.

Преговорите на яхтата очевидно бяха срещнали някаква непредвидена спънка. Карл Холивуд можеше да види отделни хоплити, които се издигаха на височина от два-три етажа във въздуха и се хвърляха с главата напред през прозорците на хотел „Катей“.

Бурската баба упорито продължаваше напред, докато не застана по средата на Дигата. Водачът на колоната на небесниците се приближи, насочи към нея някакво огнестрелно оръжие, вградено в ръкава на бронята му, и й махна да се отстрани. Тя внимателно падна на колене насред пътя, сплете ръце в молитва и наведе глава.

После жената се превърна в перла от бяла светлина в устата на дракона. За миг тази перла достигна големината на въздушен кораб. Карл Холивуд имаше благоразумието да затвори очи и да извърне глава, но нямаше време да се хвърли на земята. Това направи ударната вълна, която го просна в цял ръст върху гранитните павета и отнесе от тялото му половината дрехи.

Мина известно време, докато се върне в пълно съзнание. Струваше му се, че е изтекъл половин час, макар че наоколо продължаваха да се сипят останки и навярно бяха изтекли само няколко секунди. Корпусът на бялата яхта беше пробит отстрани и повечето от екипажа плуваха в реката. Но минута по-късно се приближи рибарски траулер и след съвсем кратки преговори качи варварите на борда. Карл почти бе забравил за Спенс и едва не го остави там. Откри, че повече няма сили да повдигне тялото на полковника от земята, затова го издърпа на траулера с помощта на двама млади бури — еднакви близнаци, осъзна той, може би тринайсетина годишни. Когато заплаваха по Хуанг Пу, Карл Холивуд се сви върху просната на палубата рибарска мрежа, отпуснат и слаб, сякаш всичките му кости бяха счупени, зазяпан в трийсетметровата дупка по средата на Дигата. Погледът му се плъзна към стаите на хотел „Катей“, чиито външни стени бяха почти изцяло отнесени от бомбата в тялото на бурската жена.

Петнайсет минути по-късно бяха свободни на улиците на Пудонг. Карл Холивуд откри местен атлантски лагер, съобщи за пристигането си и отдели няколко минути, за да съчини писмо до вдовицата на полковник Спенс. Полковникът бе починал от загуба на кръв от раната в крака по време на пътуването през реката.

После разстла листовете си на земята и се върна към заниманието, което през последните няколко дни го беше поглъщало в хотелската му стая, а именно търсенето на Миранда. Бе започнал по молба на лорд Финкъл-Макгроу и постепенно се беше увлякъл. Осъзнаваше колко много му липсва Миранда и отчаяно копнееше да успее, защото разбираше, че в това търсене може би се крие единствената надежда за спасението на десетки хиляди хора от Външните племена, попаднали в капан из мъртвите улици на Икономическата зона Пудонг.