Серия
Бараяр (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shards of Honor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 66 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Източник: http://sfbg.us

ЗА ЧЕСТТА НА ВОР. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.38. Роман. Превод: [от англ.] Николай ВАСИЛЕВ [Shards of Honor, by Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2600.00 лв. ISBN: 1507.


По-долу е показана статията за За честта на Вор от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„За честта на Вор“ (оригинално загланвие: Shards of Honor, „Парчета чест“) е книга от поредицата на Лоис Макмастър Бюджолд за рода Воркосиган и Бараяр. Издадена е за пръв път през 1990 г., а в България излиза през 1997 г.

Това е историята на запознанството между бъдещите майка и баща на Майлс Воркосиган (главния герой в по-голямата част от поредицата) – Корделия Нейсмит и Арал Воркосиган, които по стечение на обстоятелствата са принудени да оцелеят заедно на една неизследвана планета във враждебна обстановка, като и двамата са на срещуположни враждуващи страни.

1

Море от изпарения се полюшваше между гората и небето — меко и прозрачно сиво. По върховете мъглата вече изтъняваше, пронизана от първите лъчи на слънцето, но в низините все още беше гъста като мляко, натежала от нощния мрак.

Командор Корделия Нейсмит хвърли поглед към специалиста по ботаника, нагласи по-удобно презрамките с оборудването за биологически изследвания и продължи по стръмната пътека нагоре. Отметна непокорен медно-червен кичур от очите си и нетърпеливо го прибра в стегнатия кок на тила. Следващият район за изследване решително ще бъде на по-малка височина, каза си тя. Гравитацията на тази планета бе малко по-слаба от онази на родната Колония Бета. Но комбинирана с разредения планински въздух, тя съвсем не беше от най-подходящите за тежки физически натоварвания.

Горният край на горската пътечка беше обрасъл в гъста растителност. Повървяха известно време покрай пенлив планински поток, промушиха се през зелен тунел и най-сетне излязоха на открито.

Утринният ветрец прогонваше последните остатъци от мъглата и пред очите им се разкри безкрайна поредица от златисти възвишения, които постепенно се издигаха нагоре и завършваха с внушителен, изцяло заледен връх. Над него пламтеше ослепителната звезда на системата, небето имаше наситенозелен цвят. Тревата проблясваше в златисти оттенъци, малките планински цветя сред нея бяха като сребристи точици. Двамата изследователи неволно затаиха дъх пред величието на тази девствена красота.

Специалистът по ботаника — мичман Дубауер, извърна глава и й се усмихна, после се отпусна на колене пред една от сребърните туфи. Корделия продължи до върха на възвишението, обърна се и хвърли поглед назад, към вече извървения път. Гората по полегатия склон беше гъста като стена. На около петстотин метра под тях се стелеха млечнобели облаци и закриваха хоризонта. Далеч на запад се виждаха острите като шило върхове на друга планина — близнак на тази, която изкачваха.

Корделия си пожела да е далеч долу, в низините. Да се изправи под дъжда и да остави бистрите капки да се стичат по лицето й. Изведнъж ноздрите й се сбърчиха, доловили неприятна миризма.

— По дяволите, какво е запалил Розмънт, че вони така? — промърмори тя.

Отвъд далечното възвишение се издигна стълб мазен дим, вятърът го подхвана и започна да го разнася над притихналата планина. Със сигурност идваше от базовия лагер и тя насочи вниманието си натам.

Тишината се разкъса от далечно просвирване, което набра скорост и се превърна в пронизителен вой. Миг по-късно в небето над главите им се стрелна планетарната совалка, след нея се проточи светеща следа от нажежени газове.

— Какво излитане! — провикна се Дубауер, извил врат към небесната шир.

Корделия включи късовълновия предавател на китката си:

— Нейсмит вика базата. Моля, обадете се.

Отговорът беше тихо съскане. Тя повтори опита си, но резултатът беше същия. Мичман Дубауер разтревожено се надвеси над рамото й.

— Опитай с твоя — заповяда тя, но и неговият късмет беше същия. — Събирай нещата, връщаме се в лагера! С двойно по-голяма бързина!

Затичаха се към ръба на възвишението и отново потънаха в гората, която преди малко бяха напуснали. На тази височина имаше много изкоренени от бурите дървета, клоните им представляваха истински лабиринт. Нагоре се бяха изкачвали с нещо като артистична небрежност, но обратния път им се стори като напрегнато бягане с препятствия. Умът на Корделия светкавично обмисли и отхвърли поне десетина възможни нещастия, всяко по-страшно и по-необичайно от предишното. Като неизвестния вид дракони, изрисувани в полетата на топографската карта, помисли си тя и потисна с цената на доста усилия паниката, която се надигна в душата й.

Най-накрая преодоляха последната отсечка горски терен и отправиха погледи към просторната поляна, която бяха избрали за базов лагер на експедицията. Корделия зяпна от изненада, сърцето й се сви. Действителността надхвърляше и най-песимистичните й очаквания.

Черният пушек се издигаше над пет безформени купчини, които доскоро бяха спретнати, наредени в кръг палатки. Мястото на совалката оттатък поточето беше маркирано с широки кръгове изгоряла трева. Навсякъде се търкаляха части от екипировка, дори временната тоалетна отвъд склона бе опожарена.

— Господи! — хлъцна мичман Дубауер и тръгна като сомнамбул към поляната. Корделия протегна ръка и го сграбчи за яката.

— Лягай долу и ме прикривай! — просъска тя и предпазливо се насочи към притихналите руини.

Тревата около лагера беше опожарена и смачкана. Умът й с усилие излезе от вцепенението и направи опит за оценка на обстановката. Аборигени, останали неоткрити от средствата за наблюдение? Не, брезентовите палатки очевидно бяха изпепелени с помощта на плазмени лъкове. Дългоочакваните, но все още неоткрити космически пришълци? А може би ставаше дума за вирусна атака, останала неоткрита от роботите за имунни и микробиологични анализи? Или бяха обект на нападение от силите на враждебна планета? Не, едва ли. Шансът да се осъществи топлинен скок по следите на техния кораб наистина бе нищожен. Значи, пришълци?…

С чувство на безпомощност установи, че разсъжденията й правят пълен кръг и се завръщат в отправната си точка. Също като животинчетата на зоолозите в екипа, които тичат до пълно изтощение във вътрешната страна на лекото колело, поставено в клетката. Наведе се и бавно тръгна напред, като внимателно изследваше терена.

Откри го във високата трева край потока, наполовина във водата. Едрото тяло, облечено в широката кафява униформа на Бетианския астрономически институт, лежеше с разперени крайници, сякаш улучено, докато е тичало към прикритието на гората. Протегна ръце и го обърна по гръб, сърцето й се сви от болка.

Беше добросъвестният лейтенант Розмънт. Изцъклените му очи все още носеха следа от тревога, сякаш гледаха нещо, което не одобряваха. Корделия бавно плъзна ръка над клепачите.

После се зае да търси причините за смъртта. Нямаше кръв, рани, счупени кости. Дългите й бели пръсти се прехвърлиха върху черепа. Кожата под гъстата руса коса беше почервеняла и подута — ясен признак за употребата на невропаралитично оръжие. Значи отпадат и космическите пришълци. Сложи главата му в скута си и прокара пръсти по познатите черти, сякаш беше сляпа. Веднага си даде сметка, че сега не е време за траур.

Върна се при изгорелия кръг трева, отпусна се на колене и започна да търси остатъци от комуникационно оборудване. Но нападателите бяха проявили забележително усърдие и сред тревата имаше само овъглени парчета ламарина и полуразтопена пластмаса. По-ценното оборудване изобщо липсваше.

Зад гърба й прошумоля трева, станърът в ръцете й светкавично се вдигна. Сред жълтеникавата растителност изплува загриженото лице на мичман Дубауер.

— Аз съм, не стреляй! — извика с фалцет той.

— Почти го бях направила — намръщи се Корделия. — Защо не си стоиш на мястото? — Гласът й премина в шепот: — Добре, ела тук. Трябва да намерим здрав комуникационен панел и да се свържем с кораба. Не се изправяй, защото всеки момент могат да се върнат…

— Кой? — разкривиха се чертите на мичмана. — Кой е направил всичко това?

— Можеш да избираш: новобразилци, бараярци, цетагандийци. Рег Розмънт е убит с невропаралитичен заряд.

Корделия пропълзя до остатъците от палатката, в която държаха събраните мостри и внимателно се взря в обгорелите останки.

— Я ми подай онзи прът — тихо прошепна тя.

Внимателно започна да рови в пепелта. Палатките вече не пушеха, но продължаваха да изпускат топлина. Като слънцето у дома, помисли си тя и разтърка зачервеното си лице. Почернялата материя се разпадаше като пепел от изгоряла хартия. Прехвърли пръта над полуразголен контейнер и внимателно го придърпа към себе си. Най-долната клетка беше сравнително запазена, но вратичката заяждаше. Корделия уви ръка с част от ризата си и направи безуспешен опит да я отвори. После вдигна глава и след няколко минути внимателно претърсване на околността, откри това, което щеше да замести чука и длетото. Със съжаление установи, че ще се наложи да използва металическите части на сложен и изключително скъп апарат за метеорологически изследвания. С помощта на тези примитивни инструменти и грубата сила на Дубауер най-сетне успяха да отворят вратичката на клетката. Металът рязко изтрака и двамата подскочиха.

— Бинго! — промърмори Дубауер, моментално съзрял комуникационния панел.

— Да го пренесем до потока — предложи Корделия. — Тук сме напълно беззащитни. Кожата ми настръхва, като си помисля, че вече ни наблюдават от върха на възвишението…

Приведени напред, двамата бързо се насочиха към прикритието на дърветата. Дубауер спря за миг пред тялото на Розмънт, лицето му почервеня от гняв.

— Ще си платят за това! — просъска той. — Които и да са!

Корделия само поклати глава.

Отпуснаха се на колене в храсталака и включиха портативния апарат. От него се разнесе тихо съскане, после лампичката примигна и угасна. Корделия го разтърси и зеленият сигнал отново се появи. Тя побърза да се включи на дежурната честота.

— Командор Нейсмит вика изследователски кораб „Рене Магрит“. Моля, обадете се!

Репродукторът пропука след няколко спиращи дъха секунди на напрежение.

— Тук лейтенант Стабън. Наред ли е всичко, командоре?

— Приблизително — отвърна Корделия. — А как е при нас? Какво се случи?

В репродуктора се появи гласът на доктор Улъри, заместник на Розмънт, който беше ръководител на научната програма на експедицията.

— Лагерът беше обкръжен от бараярски военен патрул, който заповяда да се предадем. Заявиха, че са открили това място преди нас и то им принадлежи по право. После някакъв смахнат изпразни плазмения си лък срещу нас и стана истински ад. Рег ги задържа със станъра си, а ние хукнахме към совалката. Тук горе има един бараярски кораб от клас „генерал“, с който в момента си играем на криеница. Надявам се, разбирате какво искам да кажа…

— Не забравяйте, че сте в открит ефир! — остро го прекъсна Корделия.

Доктор Улъри се поколеба:

— Ясно… Те все още настояват да се предадем. Дали са пленили Рег?

— Аз съм тук с Дубауер. Налице ли са останалите?

— Всички, с изключение на Рег.

— Рег е мъртъв.

Възклицанието на Стабън потъна в пукота на статичното електричество.

— Стю, ти поемаш командването! — нареди Корделия. — Слушай ме внимателно. Не трябва да се доверяваш на онези извратени разбойници. Повтарям: никакво доверие! И дума не може да става за капитулация! Чела съм част от разузнавателните сводки за корабите от клас „генерал“. Превъзхождат ни почти във всичко: въоръжение, броня, численост на екипажа. Но не и в бързина. Следователно, трябва да излезеш от обсега на оръдията им и да се държиш на почетно разстояние. Ако се налага, върни се чак до Колония Бета, но не рискувай! Ясно ли е?

— Не можем да ви изоставим, командоре!

— Но не можете и да ми изпратите совалка, преди да се отървете от бараярците, нали? Ако ни пленят, ще имаме някакъв шанс да бъдем освободени чрез политически преговори. Но решиш ли да ни освобождаваш с груба сила, положително ще се стигне до нещастие. Защото все някой ТРЯБВА да се прибере у дома и да докладва за инцидента, нали? Искам потвърждение!

— Потвърдено — долетя мрачният глас на лейтенанта. — Но имам един въпрос, командоре… Колко дълго смятате, че ще успеете да се държите настрана от тези смахнати копелета? Рано или късно ще ви засекат!

— Колкото по-късно, толкова по-добре! — отсече Корделия. — А сега, изчезвай!

Понякога си бе представяла, че корабът функционира без нея, но нито веднъж — без Розмънт. В момента най-важното беше Стабън да не се прави на герой. Бараярците съвсем не бяха аматьори.

— Отговаряш за живота на петдесет и шест души! — добави в микрофона тя. — Можеш да смяташ, нали? Петдесет и шест е повече от две. Край на предаването.

— Късмет, Корделия… Край.

Корделия изправи гръб, опипа с очи малкия предавател и въздъхна:

— Уф… Нещата се развиват доста необичайно…

— Изявлението на деня! — язвително присви устни мичман Дубауер.

— Точно така — погледна го тя. — Не зная дали забеляза…

Изведнъж млъкна, доловила някакво движение в тревата. Скочи на крака, ръката й се плъзна към станъра. Но високият бараярски войник с насечено от бръчки лице и униформа в защитен цвят беше по-бърз. Най-бърз обаче се оказа Дубауер. Ръцете му я сграбчиха, тялото й политна назад. Станърът и комуникационният панел отлетяха от ръцете й в момента, в който до ушите й достигна резкия пукот на невропарализиращ заряд. Започна да се търкаля по стръмния склон, пред очите й в бърза последователност се завъртяха дървета и тревички, прорязвани от ивици изумрудено небе. После главата й се удари в нещо твърдо и всичко потъна в мрак.

* * *

Отпуснала глава върху влажния мъх, Корделия бавно напълни дробовете си с въздух, в ноздрите я удари миризма на гнило. Направи опит да се дръпне от нея и болката избухна под черепа й с хиляди ослепителни светкавици.

Простена, пред погледа й заиграха разноцветни кръгове. Опита се да фокусира очите си върху най-близкия предмет, който се намираше на около метър и половина от нея.

Предметите се оказаха два — груби черни ботуши, потънали в калта. Краката над тях бяха обути в масленозелени панталони на зелени и сиви ивици, леко разкрачени в стойка „свободно“. Като потисна желанието си да скочи на крака, тя отпусна глава върху черния мъх и я премести така, че да вижда по-добре бараярския офицер.

Първото, което видя, беше собствения й станър. Малкият сив правоъгълник лежеше в широка и силна длан, дулото му сочеше право в гърдите й. Очите й механично потърсиха невропаралитичното му устройство. Коланът на офицера бе натежал от оръжие и спомагателно оборудване, но кобурът за устройството на дясното му бедро беше празен, също като онзи на лявото, в който трябваше да бъде плазменият му лък.

Беше малко по-висок от нея, едър и широкоплещест. Разрошената му коса бе леко прошарена, а сивите му очи — студени и внимателни. От цялата му фигура се излъчваше доста нехарактерна за бараярски офицер отпуснатост, която се подчертаваше още повече от измачканата униформа и пресния червен белег на дясната скула. Изглежда и неговият ден не е бил от леките, помисли си Корделия. После блестящите точици отново се появиха пред нея, главата й безсилно клюмна назад.

Когато се свести, ботушите ги нямаше. Вдигна очи на няколко сантиметра и го видя спокоен и търпелив, седнал на повален дънер на няколко крачки от нея. Направи безуспешен опит да победи гаденето в стомаха си, изви се настрана и повърна.

Вражеският капитан се размърда, но остана на мястото си. Тя пропълзя до поточето в дъното на ладийката, бълбукащо само на няколко метра по-нататък, изплакна устата си с ледената вода и плисна няколко шепи върху пламналото си лице. Веднага се почувства по-добре. Надигна се до седнало положение и изграчи:

— А сега, какво?

Офицерът сведе глава в някакъв намек за любезност.

— Аз съм капитан Арал Воркосиган, командир на имперския боен кораб „Генерал Воркрафт“. Представете се, ако обичате.

Гласът му беше приятен баритон, в говора му се долавяше лек акцент.

— Командор Корделия Нейсмит от Астрономическия център на Бета — отвърна тя, после обвинително добави: — Работим по научна програма, корабът ни не е военен…

— Забелязах — язвително отвърна той. — Къде са останалите членове на експедицията ви?

— Това вие трябва да знаете по-добре от мен — присви очи Корделия. — Бях високо в планината, близо до върха. Помагах на нашия специалист по ботаника. — В гърдите й потрепна страх: — Не сте ли го виждали? Той е мичман, благодарение на него се озовах в тази долчинка в момента на нападението…

Мъжът хвърли поглед към хълмчето, от което тя вероятно се беше изтъркаляла. Кога стана това? Преди минута, час, ден?

— Младеж с кестенява коса?

Сърцето й пропусна един такт.

— Да.

— Не можете да направите нищо за него.

— Но това е убийство! Той беше въоръжен само със станър! — Очите й гневно проблеснаха: — Защо нападнахте хората ми?

Мъжът замислено почука дланта си с плоската част на оръжието.

— Вашата експедиция трябваше да бъде арестувана за нарушаване на бараярското космическо пространство. Предпочитахме това да стане без насилие, но нещата се развиха по друг начин. Аз бях улучен от парализиращ заряд и когато дойдох на себе си, видях лагера ви в състоянието, в което го видяхте и вие…

— Много добре! — просъска Корделия и усети как устата й се запълва с жлъчка: — Радвам се, че Рег ви е дал да се разберете, преди да му видите сметката!

— Ако имате предвид онзи рус младеж на площадката, който прояви безспорна смелост, трябва да ви разочаровам — погледна я в очите капитанът. — Той беше толкова неопитен, че едва ли би улучил къща на десет метра от себе си. Не зная защо вие, бетианците, изобщо обличате военни униформи. Подготовката ви е по-слаба от тази на деца, излезли на пикник… Ако заплащането ви зависи от военния чин, аз наистина нямам какво да кажа…

— Той беше геолог, а не наемен убиец! — остро отвърна тя. — А вашите прехвалени войници не успяха да пипнат моите „деца“, нали?

Веждите му се сляха в една линия и Корделия побърза да млъкне. Прекрасно, каза си тя. Още не ме е докоснал, а аз вече започнах да пея.

— Как не, как не… — проточи с лека ирония Воркосиган и насочи станъра към комуникационния панел, захвърлен край потока. От кутийката се изви тънка струйка дим. — Какви заповеди дадохте на кораба си, когато бяхте информирана за успешното му бягство?

— Дадох им пълна свобода на действие — промърмори тя и направи опит да се концентрира.

— Отлична заповед, особено когато подчинените ти са бетианци — презрително изсумтя той. — Поне сте сигурна, че ще я изпълнят…

О, стига вече! Сега е мой ред!

— Хей! — рязко вдигна глава тя. — Аз зная защо съм изоставена от хората си, но какво ще кажете вие? Нима е толкова лесно да зарежеш командира си, дори когато той е бараярец? — Тялото й рязко се надигна и зае седнало положение: — А кой ви е парализирал, след като твърдите, че Рег не е в състояние да улучи дори къща?

Пипнах го, въздъхна доволно тя, забелязала бързината, с която станъра прекрати играта си и отново се насочи към гърдите й.

— Това не е ваша грижа — спокойно заяви капитанът. — Имате ли резервен комуникационен панел?

Охо! Нима този надут бараярец е изправен пред бунт? Отлично! Врагът трябва да бъде объркан.

— Не — отвърна на глас Корделия. — Вашите войници изпотрошиха всичко.

— Няма значение — каза Воркосиган. — Зная откъде да вземем… Можете ли да вървите?

— Не съм сигурна — поколеба се тя и бавно се изправи на крака. Главата й бе пронизана от такава болка, че неволно вдигна длан и я притисна към челото си.

— Контузията ви не е сериозна — хладно я успокои той. — Една разходка ще ви се отрази добре.

— Дълга ли? — безсилно прошепна тя.

— Не особено. Около двеста километра…

— Приятно пътуване — промърмори Корделия и усети как краката й изневеряват.

— Ще ми отнеме два дни, ако съм сам… Предполагам, че с вас ще продължи повече, нали сте геолог или какво беше там…

— Астрокартограф.

— Моля, станете — подкани я той, наведе се и й протегна ръка. Докосна я с видимо нежелание. Тялото й беше сковано и премръзнало, дори през дебелия ръкав на дрехата си усети топлината на пръстите му. Воркосиган я побутна към склона, в поведението му пролича решителност, примесена с леко нетърпение.

— Май се надценявате — отбеляза тя. — Как мислите да осъществите своя поход с пленник? Ами ако ви пробия главата с някой камък, докато спите?

— Ще поема този риск.

Стигнаха върха на възвишението и Корделия безсилно се облегна на близкото дърво. С чувство на завист установи, че Воркосиган дори не се бе задъхал.

— Няма да мръдна оттук, преди да погреба своите офицери! — решително заяви тя.

— Това би било чиста загуба на време и енергия! — раздразнено я погледна той.

— Няма да ги оставя на лешоядите! Те не са животни! Вашите бандити може и да знаят стотици начини за убиване, но никой не може да разчита на толкова достойна смърт! Защото именно моите хора умряха като войници!

Той продължително я изгледа, изражението му остана напълно безизразно. Накрая сви рамене и процеди:

— Много добре.

Корделия се насочи към края на полянката, спря на място и недоумяващо се огледа.

— Той беше тук. Вие ли го преместихте?

— Не. Едва ли би могъл да пропълзи кой знае колко далеч. Състоянието му беше тежко…

— Но вие казахте, че е мъртъв!

— И наистина е така. Тялото му обаче все още имаше признаци на живот. Вероятно невропарализиращият заряд не е улучил малкия мозък…

Корделия тръгна по следата от смачкана растителност, проточила се към върха на възвишението. Воркосиган мълчаливо я последва.

— Дубауер!

Втурна се към сгърчената сред храсталаците фигура в кафява униформа. Отпусна се на колене, в същия момент мичманът потръпна и се обърна по гръб, върху бледото му лице се появи странна гримаса. Треска? — объркано се запита тя, после изведнъж всичко си дойде на мястото. Извади носна кърпа, прегъна я надве и побърза да я тикне между зъбите на Дубауер. Устата му вече беше окървавена, вероятно от предишните конвулсии. След две-три минути от гърдите му се откърти тежка въздишка и тялото му замря.

Корделия се зае да го преглежда. Очите му изведнъж се отвориха и сякаш я хванаха на фокус. Пръстите му безсилно се вкопчиха в ръцете й, от устата му започнаха да излитат тихи, насечени стенания. Тя направи опит да укроти животинската му възбуда. Погали го по челото, внимателно избърса кървавата пяна от устните му. И той наистина се успокои.

Извърна се към Воркосиган, в очите й имаше сълзи на гняв и болка:

— Лъжец! Той не е мъртъв, а само ранен! Има нужда от медицинска помощ!

— Държите се неразумно, командор Нейсмит. Никой не може да се възстанови от пораженията на невропаралитичен заряд.

— Така ли? Откъде знаете какви поражения е нанесло вашето противно оръжие? Нима някога сте ги изпитали на гърба си? Той все още вижда, чува и усеща — значи не можете да го обявите за труп, само защото така ви изнася!

Лицето му беше безизразна маска.

— Ако желаете, ще прекратя страданията му. Бойният ми нож е достатъчно остър, за да му пререже гърлото бързо и безболезнено. Мога и да ви го отстъпя, ако решите сама да свършите това, като негов командир…

— Така ли бихте постъпили, ако тук лежеше един от вашите бойци?

— Разбира се. А и той би го направил за мен. Никой не би пожелал да живее в подобни мъки…

Тя бавно се изправи, в очите й се появи хладно учудване:

— Да си бараярец май е равносилно на това да живееш сред човекоядци!

Настъпи продължително мълчание, нарушено след няколко минути от тихия стон на Дубауер.

— Е, добре — промърмори Воркосиган. — Какво предлагате?

Корделия вдигна ръка и разтърка челото си. Беше безсилна да разкъса тази маска на каменно спокойствие насреща си. Стомахът й бе болезнено свит, езикът й — надебелял, краката й трепереха от изтощение. Ниско ниво на кръвната захар и повишена реакция на болката, механично прецени тя.

— Къде сте решили да ме водите?

— На едно място, където са складирани хранителни припаси, оръжие и свързочна техника. Място, чиито координати зная единствено аз… Добера ли се до него, ще бъда в състояние да… хм… направя известни корекции в създалата се обстановка…

— Там има ли лекарства и медицинско оборудване?

— Да — неохотно призна той.

— Тогава ето как ще постъпим: тръгвам с вас и ще направя всичко възможно да ви помагам, при положение, че вземем Дубауер и действията ви не поставят под заплаха екипажа на кораба ми!

— Невъзможно! — поклати глава Воркосиган. — Той не е в състояние да върви.

— Ще върви, макар и с известна помощ от наша страна.

— А ако откажа? — раздразнено я изгледа той.

— Тогава имате избор: или ни зарязвате тук, или ни убивате и двамата! — Отмести очи от блестящото острие на ножа, вирна брадичка и зачака.

— Аз не убивам пленниците си.

Тя въздъхна с облекчение, моментално оценила множественото число, до което прибягна Воркосиган. Очевидно мозъкът на този странен тип най-после реши да причисли Дубауер обратно към царството на живите. Клекна до мичмана и направи опит да го вдигне на крака, едновременно с това се помоли на Бога да не получи порция невропаралитичен газ.

— Много добре — капитулира накрая той и й отправи продължителен поглед: — Вземаме го, но не забравяйте, че трябва да се придвижваме с максимална бързина.

Корделия успя да изправи Дубауер, преметна тежката му ръка през рамото си и го повлече напред. По всичко личеше, че той разбира какво му се говори, но не може да координира гласните си струни.

— Ето, виждате ли? — задъхано се усмихна тя. — Той може да ходи! Просто му трябва мъничко помощ…

На свечеряване стигнаха края на поляната. Лъчите на слънцето се спускаха косо над гората, златистата трева се покри със сенчести ивици и заприлича на тигрова кожа. Воркосиган спря.

— Ако бях сам, щях да се справя и с неприкосновения запас храна, който държа на колана си. Но сега сме трима и трябва да потърсим още нещо за хапване сред останките от вашия базов лагер. Докато аз върша това, вие ще имате време да погребете другия си офицер…

Корделия кимна.

— Потърсете и нещо, с което може да се копае — помоли тя. — Първо ще трябва да се погрижа за Дубауер.

Воркосиган махна с ръка и се насочи към опожарената площадка. Корделия успя да изрови два полуобгорели чаршафа от мястото, на което някога се издигаше женската палатка. Но това беше всичко. Нямаше дрехи, нямаше сапун и лекарства, нямаше дори кофа, в която да подгрее вода. В крайна сметка замъкна мичмана до потока и проми раните му с ледена вода. Подсуши го с един от чаршафите, повлече обратно униформата му в маскировъчен цвят, а долната част на тялото му уви с втория чаршаф, който се проточи до земята като индийски саронг. Клетникът стенеше и потръпваше, но не оказваше съпротива.

Междувременно Воркосиган откри два сандъка с хранителни припаси. Етикетите им бяха изгорели, но съдържанието се оказа непокътнато. Корделия разкъса един от сребристите пликове, смеси съдържанието му с вода от потока и откри, че разполага с овесено брашно, подсилено със соя.

— Отлично — зарадва се тя. — Той положително ще може да яде подобна храна. Какво има в другия сандък?

Воркосиган повтори експеримента й. Отсипа малко вода в плика, разклати го и помириса получената смес.

— Не съм сигурен — промърмори той. — Мирише доста странно, може би е развалено…

Корделия пое плика от ръцете му и приближи нос до гъстата бяла субстанция с остра и доста неприятна миризма.

— Всичко е наред — обяви тя. — Това е пастет от изкуствен рокфор, който се смесва с някои видове салати… — Облегна се назад и замислено поклати глава: — Силно калорична храна, точно това, от което се нуждаем… Дали в склада на колана ви ще се намери и лъжица?

Воркосиган откачи някакъв предмет от кукичката и безмълвно й го подаде. Оказа се универсално сгъваемо ножче, което имаше и лъжица, майсторски скрита в дръжката.

— Благодаря — промърмори Корделия и за пръв път се усмихна. Имаше чувството, че се намира пред фокусник, който задоволява всичките й желания.

Воркосиган сви рамене и се отдалечи. Искаше да продължи претърсването веднага, тъй като скоро щеше да се мръкне. Корделия се зае да храни Дубауер. Той се оказа ужасно гладен, но не беше в състояние да се справи сам.

След малко Воркосиган отново се появи.

— Вижте какво открих — промърмори той и й подаде малка геоложка лопатка, с чиято помощ се вземаха проби от почвата. — Не е особено подходяща за целта, но друга няма.

— Беше на Рег — пое я Корделия. — Ще свърши работа.

Отведе Дубауер до мястото, което предварително бе избрала, помогна му да се облегне на близкия дънер. Напомни си да потърси подходяща пръчка за нещо като бастун или патерица, после се залови за работа. Очерта груб правоъгълник върху тревата и заби малката лопатка в меката почва. Оказа се обаче, че тя е мека само на повърхността, а отдолу е пълно с жилави коренища и камъни. Бързо остана без дъх.

— Открих няколко сухи лампи — обяви внезапно изскочилият от мрака Воркосиган. В ръцете му изпука предмет с формата на молив, от него изскочи трепетлива, но ярка синьо-зелена светлина. Приклекна до очертанията на гроба и започна да я наблюдава с критичен интерес.

Тя нервно се залови да изхвърля изкопаната пръст. Махай се, простена безмълвно душата й. Махай се и ме остави да погреба другаря си на спокойствие! После в главата й се появи нова мисъл и Корделия неволно потръпна. Може би няма да ми позволи да довърша гроба, може би губя прекалено много време! Лопатката потъна в пръстта с удвоено усърдие.

— С това темпо на работа и другата седмица ще си бъдем тук — отбеляза той.

Дали няма да е по-добре, ако го фрасна с лопатата? — гневно се запита тя. Само един път, но яко!…

— Идете при своя ботаник — промърмори той и протегна ръка. Едва сега Корделия си даде сметка, че й предлага помощта си.

— Ох — с облекчение въздъхна тя и покорно му подаде лопатката.

Той я остави на земята до себе си, свали ножа от колана си и бързо обряза треволяците в очертания правоъгълник. После се залови да копае и тя беше принудена да признае, че го прави далеч по-бързо и по-майсторски от нея.

— От какъв вид са тукашните лешояди? — попита между две движения той. — Питам, за да знам колко дълбоко трябва да се копае…

— Не съм много сигурна — отвърна тя. — Тук сме едва от три дни. Екосистемата е доста сложна, макар че основните ниши са запълнени…

— Хм…

— Лейтенант Стабън, главен зоолог на експедицията, откри двойка гигантски тревопасни стоножки, които бяха оглозгани доста добре… Успя да хвърли един поглед и на евентуалния нападател — някакво същество, което нарече „надут рак“…

— Какви са размерите му? — попита с повишен интерес Воркосиган.

— Не ги спомена… Виждала съм снимки на земните раци, не са особено големи… Може би колкото човешка длан.

— Мисля, че дълбочина от един метър ще бъде достатъчна — промърмори той и отново се залови за работа. Лопатата се забиваше дълбоко, движенията му бяха икономични и сигурни.

Осветено изотдолу от студената синкава светлина, лицето му изглеждаше хладно и решително — с масивна челюст, прав нос и гъсти вежди. Корделия забеляза дълбок белег вляво на брадичката му. Изведнъж й заприлича на краля на джуджетата от някоя северна приказка, заел се да пробие дупка в земята…

— Край палатките видях един прът — обади се тя. — Мога да прикрепя лампата към него, така сигурно ще виждате по-добре…

— Става — промърмори той.

Корделия се насочи към лагера и лесно откри пръта, който още сутринта бе забелязала зад палатките. Върна се при ямата, прикрепи фенера към върха на пръта с помощта на няколко дълги тревни стръка и го заби в меката почва. После се сети за патериците на Дубауер и отново тръгна към гората.

Изведнъж спря, вдигна глава и се извърна към Воркосиган:

— Чухте ли нещо?

— Какво? — изправи се на колене той. Най-сетне беше започнал да се поти.

— Нещо като скърцане, дойде откъм гората…

Той изчака една минута, после поклати глава и отново хвана лопатата.

— Колко студени фенера имаме?

— Шест.

Малко. Никак не й се искаше да запали два наведнъж. Готвеше се да го попита дали ще има нещо против известно време да копае на тъмно, когато звукът отново се появи — по-силен и по-близък…

— Там има нещо!

— Разбира се, че има — вдигна глава Воркосиган. — Въпросът е…

Трите звяра нахлуха едновременно в кръга от бледа светлина. Корделия успя да зърне стегнатите им тела, покритите с черна козина крака, четирите очи като копчета върху лишените от врат глави, острите като бръснач жълтеникави клюнове, от които излизаше смразяващо дъха съскане. Бяха големи колкото прасета.

Воркосиган реагира мигновено и ръбът на лопатата се стовари върху главата на най-близкия звяр. Вторият скочи към тялото на Розмънт, заби клюн в ръката му и направи опит да го издърпа по-далеч от светлината. Корделия вдигна пръта и с всичка сила го стовари върху муцуната му. Звярът изсъска, прехапа върха на алуминиевия прът и неохотно отстъпи.

Успял да извади бойния нож, Воркосиган нададе пронизителен вик и се втурна срещу третото чудовище. Нанесе му няколко удара, като същевременно го риташе с тежките си ботуши. Звярът докопа крака му с извитите си нокти, земята почервеня от кръв. Но капитанът успя да забие ножа си до дръжката в косматото тяло и хищникът отстъпи по следите на другите, издавайки пронизително съскане. Воркосиган бръкна в кобура на Корделия и измъкна станъра. Стори го с цената на известни усилия и няколко сподавени ругатни, тъй като кобурът беше предназначен за доста по-обемистия невропаралитичен заряд и станърът се беше заклещил на дъното.

— „Надут рак“, а? — задави се от гняв Корделия. — Ех, този Стабън! Ще го скалпирам! — Изведнъж млъкна, смаяна от грозния си, необичайно писклив глас.

Воркосиган избърса острието на ножа си от кръвта и го върна в канията.

— Мисля, че гробът трябва да бъде поне два метра дълбок — промърмори той. — А дори и повече…

Корделия кимна, от гърдите й се отрони тежка въздишка. Изправи скъсения прът и попита:

— Как е кракът ви?

— Ще се оправи. Вие по-добре се погрижете за вашия мичман.

Ръмженето и съскането беше събудило Дубауер от дрямката. Изправен на колене и лакти, той се готвеше да запълзи нанякъде. Корделия направи опит да го успокои, стреснато установи, че раненият отново изпада в шок.

Воркосиган обработи драскотината на крака си с комплекта за спешна помощ, който се поклащаше на колана му. После отново хвана лопатата. Скоро ямата стана толкова дълбока, че от нея стърчаха единствено шията и главата му. Пръстта изхвърляше с помощта на кутията за ботанически мостри, която без колебание опразни от съдържание. Някъде към полунощ изпълзя от ямата и уморено въздъхна:

— Мисля, че е достатъчно… Ако имахме плазмен лък, щяхме да се оправим за пет секунди…

Дишаше тежко, лицето и ръцете му бяха покрити с кал. Край потока в долния край на поляната започна да се трупа мъгла.

Заедно завлякоха тялото на Розмънт до ръба на ямата. Воркосиган вдигна глава и колебливо попита:

— Искате ли дрехите му за вашия мичман?

Въпросът беше практичен и напълно уместен. Корделия потръпна при мисълта, че трябва да спусне Розмънт в земята гол, едновременно с това съжали, че не се бе сетила по-рано, когато Дубауер трепереше от студ. Поклати глава и започна да съблича униформата от вкочаненото тяло на Розмънт. Имаше чувството, че обработва някаква гигантска кукла. Най-накрая свърши и побърза да бутне трупа в ямата. Той се плъзна надолу и падна по гръб на дъното с тежък тътен.

— Само минутка — прошепна тя, извади носната кърпичка от дрехите на Розмънт и скочи в гроба. Наведе се и внимателно покри лицето му. Жестът беше безсмислен, но така Корделия се почувства далеч по-добре. Воркосиган протегна ръка и я издърпа обратно.

Запълниха гроба много по-бързо, отколкото го бяха изкопали. Отъпкваха го дълго и внимателно.

— Ще прибегнете ли до някакъв ритуал? — попита Воркосиган.

Корделия мълчаливо поклати глава. Не беше в състояние да рецитира кухите и лишени от смисъл думи на погребалната церемония. Просто коленичи до гроба и отправи към небето една безмълвна, но затова пък къде по-искрена молитва. Стори й се, че духът на мъртвия другар проплясква с криле, издига се към небесната шир и изчезва, лек като перце…

Воркосиган търпеливо я изчака да свърши.

— Стана късно — промълви той. — Имаме най-малко три основателни причини да се въздържим от препъване в мрака. Затова предлагам да прекараме тук остатъка от нощта. Аз пръв ще остана на пост. Още ли изпитвате желание да ми пръснете главата с някой камък?

— Дори през ум не ми минава — увери го тя и беше напълно искрена.

— Много добре. Ще ви събудя по-късно.

Воркосиган започна дежурството с кратка обиколка на поляната. В ръцете си държеше един от последните фенери. Светлинката примигваше като светулка сред гъстата растителност. Корделия се отпусна по гръб до заспалия Дубауер. Звездите бяха бледи, полуприкрити от сгъстяващата се мъгла. Една от тях може би е нейния кораб… Или пък на Воркосиган. Не, вече са прекалено далеч, за да се виждат…

Изпита усещането, че е куха. Енергия, воля, желания — всичко това се източи като вода между пръсти и потъна в дълбоки пясъци. Погледна Дубауер, въздъхна и се опита да затвори съзнанието си за отчаянието. Аз все още съм командор, напомни си тя. Разполагам с кораб и екипаж, който продължава да изпълнява моите заповеди. Ти също ми служиш, мичман. Въпреки че в момента трудно можеш да служиш дори на себе си…

Тази мисъл изведнъж се превърна в тънка, но здрава нишка към прозрението. В душата й нахлу необикновено спокойствие, а после дойде и сънят.