Нийл Стивънсън
Диамантената ера (58)

Великият Нейпиър информира Хакуърт

— Имали ли сте възможност да разговаряте със семейството си? — попита полковник Нейпиър, който седеше до медиатронната маса в кабинета си в Атлантида/Шанхай. Хакуърт се намираше в кръчма в Атлантида/Ванкувър.

Вече сериозно навлязъл в средната си възраст, Нейпиър изглеждаше добре — видът му беше малко по-внушителен. Внимаваше за поведението си. Хакуърт за миг бе останал впечатлен, когато образът на полковника се материализира на медиатрона, после си спомни собственото си отражение в огледалото. След като се изми и оформи брадата си, която реши да поддържа, той осъзна, че и неговото държание се е променило. Макар че отчаяно се чудеше каква е причината.

— Мислех си, че първо ще науча какво се е случило, по дяволите. Освен това… — Хакуърт замълча. Беше му трудно да възстанови способността си за водене на разговор.

— Да? — с насилена проява на търпение каза Нейпиър.

— Сутринта приказвах с Фиона.

— След като сте напуснали тунелите ли?

— Не. Преди това. Преди да… преди да се събудя или там каквото беше.

Полковникът остана малко изненадан и мускулите на челюстта му потрепнаха няколко пъти. Той протегна ръка към чая си и разсеяно погледна през прозореца към гледката, разкриваща се от офиса му в Ню Шузан. От другата страна на Тихия океан, Хакуърт се задоволи да се загледа в тъмните глъбини на черната си бира.

— В момента Фиона и Гуендолин са в Атлантида/Сиатъл — на половин час път с метрото от сегашното ви местонахождение — каза Нейпиър.

— Разбира се! Сега те живеят — ние живеем — в Сиатъл. Знаех го. — Хакуърт си спомняше, че Фиона обикаляше из кратера на някакъв покрит със сняг вулкан.

— Ако сте останал с впечатлението, че напоследък сте бил във връзка с нея — за което, опасявам се, не може да става и дума, — това трябва да е станало чрез „Буквара“. Не успяхме да разчетем шифъра на сигналите, предавани от Пещерата на барабанчиците, но анализът на излъчванията предполага, че през последните десет години сте прекарали много време в интерактиране.

— Десет години!?

— Да. Но вие със сигурност трябва да сте го подозирали.

— Чувствам това време като десет години. Усещам, че с мен са се случили толкова неща, колкото за десет години. Но инженерното полукълбо нещо не може да го проумее.

— Не сме в състояние да разберем защо д-р Х. би решил да изтърпите присъдата си сред барабанчиците — продължи Нейпиър. — Струва ни се, че най-ценно за него би трябвало да е вашето инженерно полукълбо, както сам се изразихте — известно ви е, че Небесните продължават да изпитват ужасен недостиг на инженери.

— Работех по нещо — каза Хакуърт. В главата му проблясваха образи на нанотехнологична система, възхитително компактна и изящна. Изглеждаше му изключително добра работа, нещо, каквото би могъл да създаде само, когато задълго се съсредоточеше. Например, ако беше затворник.

— За какво точно става дума? — с внезапно напрегнат глас попита полковникът.

— Не мога да си спомня — накрая отвърна Хакуърт и безпомощно поклати глава. Подробните образи на атоми и връзки в спомена му бяха заменени от тлъсто кафяво зърно, увиснало във въздуха като в картина на Магрит^[1]. Сочна раздвоена заобленост, напомняща на задник, в единия край, сливаща се като зърно на женска гърда в другия.

— Какво се е случило, по дяволите?

— Преди да напуснете Шанхай, д-р Х. ви е включил в синтетичен компилатор, нали?

— Да.

— Каза ли ви какво вкарва в системата ви?

— Предполагам, че са били хемокулите на някакво описание.

— Преди да напуснете Шанхай ви взехме кръв.

— Нима?

— Имаме си начини — отвърна полковник Нейпиър. — Освен това подложихме на пълно изследване една от приятелките ви в пещерата и открихме в мозъка й няколко милиона нанообекта.

— Няколко милиона?

— Съвсем малки — успокоително каза Нейпиър. — Вкарани са чрез кръвта, разбира се — хемокулите циркулират в цялата кръвоносна система и преминават през капилярите в мозъка, където пресичат преградата кръв/мозък и мълниеносно се насочват към някой съседен аксон. Могат да наблюдават активността в аксона или да го възбудят. Всички тези обекти разговарят помежду си с видима светлина.

— Значи, когато съм сам, моите обекти просто разговарят помежду си — рече Хакуърт, — но когато се приближа до други хора с такива неща в мозъците си…

— Няма значение в чий мозък е обектът. Всички те безразборно разговарят помежду си и образуват мрежа. Събери неколцина барабанчици в тъмна стая и ето ти гещалт.

— Но интерфейсът между тези нанообекти и самия мозък…

— Да, признавам, че свързани със случайно избрани неврони, няколко милиона от тези неща осъществяват съвсем слаб интерфейс с нещо толкова сложно, колкото човешкия мозък — отвърна Нейпиър. — Ние не твърдим, че сте споделяли общ мозък с тези хора.

— И какво точно съм споделял с тях? — попита Хакуърт.

— Храна. Въздух. Приятелство. Телесни течности. Навярно чувства или общи емоционални състояния. Навярно и друго.

— Само това ли съм правил през тези десет години?

— Правил сте много неща — каза Нейпиър, — но сте ги правил в някакво несъзнателно, подобно на сън състояние. Бил сте като сомнамбул. Когато научихме за това — след биопсията на вашата приятелка троглодит, — ние разбрахме, че в известен смисъл вече не действате по собствена воля и създадохме ловец-убиец, който да открие и унищожи нанообектите в мозъка ви. Вкарахме го в системата на онази жена в сънно състояние, после я върнахме във вашата колония. Когато сте правили секс с нея… — е, сам можете да се досетите за останалото.

— Вие ми давате тази информация, полковник Нейпиър, и аз съм ви благодарен, но тя само ме обърква още повече. Какво според вас е искало от мен Небесното кралство?

— Д-р Х. искал ли е нещо от вас?

— Да потърся Алхимика.

Полковник Нейпиър като че ли се стресна.

— Поискал е това от вас преди десет години?

— Да. С точно толкова думи.

— Това е изключително странно — измърмори полковникът след продължително мълчание, по-време на което си играеше с мустаците си. — Ние знаем за тази тъмна фигура само от около пет години и в действителност не ни е известно абсолютно нищо за него — освен че е майстор магьосник, който е в съзаклятие с д-р Х.

— Имате ли някаква друга информация…

— Повече нищо не мога да ви разкрия — рязко го прекъсна Нейпиър, очевидно вече и без това разказал прекалено много. — Но ни съобщете, ако го откриете. Хм, Хакуърт, едва ли има тактичен начин да отворя тази тема. Известно ли ви е, че жена ви се е развела с вас?

— А, да — тихо отвърна Хакуърт. — Предполагам, че съм го знаел. — Но до този момент не го беше съзнавал.

— Тя прояви забележително разбиране за продължителното ви отсъствие — каза Нейпиър, — но в един момент стана очевидно, че подобно на всички барабанчици, вие сте имали изключително безразборни полови връзки.

— Откъде е разбрала?

— Ние я предупредихме.

— Моля?

— По-рано споменах, че открихме някои неща в кръвта ви. Тези хемокули са специално предназначени да се предават чрез обмен на телесни течности.

— Откъде знаете?

Нейпиър за първи път прояви нетърпение.

— За Бога, човече, ние знаем какво правим. Тези частици са имали две функции: да се разпространяват чрез обмен на телесни течности и да взаимодействат с всекиго от вас. Когато разбрахме, етиката ни налагаше да го съобщим на жена ви.

— Разбира се. Това е справедливо. Всъщност, благодаря ви — каза Хакуърт. — И не ми е трудно да разбера чувствата на Гуен, когато е научила, че съм споделял телесни течности с хиляди барабанчици.

— Не трябва да се упреквате — рече Нейпиър. — Пратихме хора да проучат нещата там долу.

— Наистина ли?

— Да. Барабанчиците нямат нищо против. Нашите хора съобщават, че барабанчиците се държат като насън. Доколкото си спомням, точният израз беше „слабо очертани граници на самоличност“. Във всеки случай, вашето поведение там долу не е било непременно морално прегрешение — вие не сте бил господар на ума си.

— Казахте, че тези частици взаимодействат помежду си, така ли?

— Всяка от тях съдържа някаква лостова логика и памет — поясни полковникът. — Когато се срещат in vivo или in vitro, частиците се свързват и като че ли за няколко секунди обменят информация. В повечето случаи се разделят и отдалечават. Понякога остават свързани доста време и протича изчислителна дейност — можем да го кажем, защото лостовата логика излъчва топлина. После се отделят. Понякога двете частици тръгват по отделни пътища, друг път едната от тях умира. Но другата винаги продължава.

Смисълът на последното изречение не убягна на Хакуърт.

— Барабанчиците само помежду си ли правят секс или…

— Това веднага се запитахме и ние — каза Нейпиър. — Отговорът е „не“. Те правят секс с много, много други хора. Всъщност имат публични домове във Ванкувър. Обслужват особено тълпите от Аеродрума и метрото. Преди няколко години влязоха в конфликт с установените публични домове, защото не искаха за услугите си почти никакви пари. Вдигнаха цените си само, за да запазят мира. Но не искат пари — какво биха могли да правят с тях?