Нийл Стивънсън
Диамантената ера (18)

Миранда; как стана интерактор; началото на кариерата й

Още от петгодишна възраст Миранда искаше да участва в интерактиви. През ранните си юношески години, след като мама я бе отвела от баща й и парите му, тя беше работила като момиче за всичко: режеше лук и лъскаше сребърните подноси, формите за кекс, зидарските мистрии и лозарските ножици на хората. Когато се научи прилично да си прави прически и да си слага грим, за да минава за осемнайсетгодишна, започна да работи като гувернантка в продължение на пет години, което се заплащаше малко по-добре. С външен вид като нейния вероятно можеше да си намери работа и като камериерка, главна прислужница или икономка, но тя предпочиташе професията на гувернантката. Колкото и лоши неща да й бяха причинявали родителите й през цялото време, то поне я бяха изпратили в някои добри училища, в които се бе научила да чете гръцки, да спряга латинските глаголи, да говори няколко романски езика, да чертае, да рисува, да прави елементарни изчисления и да свири на пиано. Докато работеше като гувернантка можеше да прилага всичко, което бе научила. И освен това предпочиташе дори и най-злите деца пред възрастните.

Когато родителите замъкваха най-накрая изтощените си задници до вкъщи, за да отделят малко ценно време на децата си, Миранда хукваше към подземните квартали и се вмъкваше в най-евтиния и долнопробен интерактив, който можеше да намери. Нямаше да направи грешката да си харчи всичките пари, за да бъде в някой лъскав интерактив. Искаше да й плащат, а не да плаща, а човек можеше да упражнява интеракторското си майсторство в един елементарен екшън също толкова добре, колкото и в един класически Шекспир.

Веднага щом събра необходимите упета, тя направи дългоочакваното пътешествие до един козметичен салон, влезе вътре с вдигната толкова високо над черно поло брадичка, колкото корпуса на клипер, с поведение на истински интерактор, и помоли за Джоуди. Това накара няколко глави в чакалнята да се извърнат. Оттам насетне всичко мина под знака на разбира се, мадам и моля ви, настанете се съвсем удобно и бихте ли желали чай, мадам. За първи път, откакто бе напуснала дома заедно с майка си, някой й предлагаше чай, вместо да й нарежда тя да направи. Но знаеше също така, че ще е и последен за няколко години напред, дори да извадеше голям късмет.

Тат-машината работи върху нея в продължение на цели шестнайсет часа; инжектираха й валиум в рамото, за да не вие от болка. Повечето тати ги усещаше като леко потупване по рамото. „Сигурна ли сте за черепа?“, „Да, сигурна съм“, „Напълно?“, „Напълно“, „Добре…“ и ПРАС, ей ти го черепът, стичат се кръв и лимфна течност, които се изстрелват през епидермиса ти с такова налягане, че почти падаш от стола. Кожната мрежа обаче беше нещо съвършено различно, а пък Джоуди беше най-висша мода, имаше сто пъти повече нанозити в сравнение с мрежата с ниско съпротивление, използвана от повечето порно звездички — бяха сигурно десет хиляди и то само по лицето. Най-тежкото беше, когато машината слезе надолу в гърлото й, за да присади поредица от нанофони от гласните струни та чак до венците на зъбите й. Тя си затвори очите при тази манипулация.

Радваше се, че го е направила в деня преди Коледа, защото след това нямаше да може да се грижи за децата. Лицето й се поду както я бяха предупредили, особено около очите и устата, където гъстотата на нанозитите беше най-голяма. Дадоха й разни кремове и успокоителни, които тя въобще не се поколеба да използва. На следващия ден господарката й промени изражението си, когато Миранда се качи горе, за да приготви закуската за децата. Но не каза нищо, защото вероятно бе предположила, че някое пийнало гадже на Миранда я е зашлевило на коледното парти. Което въобще не беше в стила на Миранда, но пък бе много удобно предположение за една жена от Нова Атлантида.

Когато лицето й възприе абсолютно същия вид, както преди да посети козметичния салон, Миранда събра всичките си вещи в една платнена торба и хвана метрото за града.

Кварталът с театрите си имаше добра страна и лоша страна. Добрата страна се състоеше точно в онова, което беше и мястото, където се намираше векове наред. Лошата страна беше в по-скоро вертикалното, отколкото хоризонтално развитие под формата на два небостъргача, които сега бяха станали терен за не особено почтени занимания. Също като много подобни постройки, и те бяха неприятни за окото, но от гледната точка на някоя компания за интерактиви бяха направо идеални. Бяха проектирани така, че да побират голям брой хора, които работят рамо до рамо в обширни зали, разделени на полулични боксове.

— Я да хвърлим едно око на мрежата ти, бонбонче — й каза някакъв мъж, който се представи като господин Фред („това не е истинското ми име“) Епидермис, след като извади пурата от устата си и посвети на Миранда един дълъг, методичен оптичен преглед на цялото тяло.

— Моята мрежа не е „Бонбонче“ — каза тя. Запазените марки „Бонбонче“ и „Герой“ бяха мрежите, които се правеха на милиони жени и мъже съответно. Собствениците въобще не искаха да бъдат интерактори, а просто да изглеждат добре, когато им се случеше да бъдат в някой интерактив. Някои бяха достатъчно глупави, за да повярват на рекламата, че тези мрежи могат да се превърнат във врата към славата; голяма част такива момичета по всяка вероятност в крайна сметка стигаха до разговора с Фред Епидермис.

— Охо, ставам много любопитен — подхвърли той с жест, който накара Миранда едва-едва да разтегне устната си. — Хайде да те поставим на сцената и да видим с какво разполагаш.

Боксчетата, в които се бяха нагъчкали интеракторите му, бяха просто сцени за глава. Имаше обаче и няколко сцени за тяло, вероятно за създаване на напълно интерактивно порно. Фред й посочи една от тях. Тя влезе, затръшна вратата, обърна се към медиатрона, който покриваше цялата стена, и за първи път видя новата си Джоуди.

Фред Епидермис беше пуснал на сцената модел „Съзвездия“. Миранда се бе изправила пред една чисто черна стена, изпъстрена с двайсет-трийсет хиляди отделни точици бяла светлина. Когато се възприемаха като цялост, те оформяха нещо като триизмерно съзвездие на Миранда, което следваше движенията на нейното тяло. Всяка точица светлина маркираше един от нанозитите, които бяха вкарани в кожата й чрез тат-машината по време на онези шестнайсет часа. Не се виждаха обаче нишките, които ги свързваха в цялостна мрежа — една нова телесна система, която се припокриваше и преплиташе с нервната, лимфната и съдовата.

— Боже мили! Това да не е някоя втора Хепбърн! — възкликна Фред Епидермис, който я наблюдаваше на един друг екран извън сцената.

— Това е Джоуди — отвърна тя, но се обърка с думите, защото звездното пространство се задвижи по следите на разместванията по челюстта и устните й. Навън Фред Епидермис направо щеше да побърка контролното табло в опитите си да разгледа цялото й лице, което беше плътно като ядро на галактика. В сравнение с него ръцете и краката й бяха просто призрачни мъглявини, а тилът й почти не се виждаше, като всичко на всичко около скалпа й имаше стотина нанозити, които приличаха на зенита на геодезически купол. Очите представляваха празни дупки, освен (представяше си тя) когато не ги държеше затворени. Само за да провери дали това наистина е така, Миранда премигна срещу медиатрона. Нанозитите на клепачите й бяха гъсти като тревни стръкове на игрище за голф, но бяха в синхрон с изключение на случаите, в които клепачът излизаше извън окото. Фред Епидермис усети движението на клепача и пусна такова увеличение на мигащото й око, че тя за малко да си седне на задните части. Чу го как мърмори доволно:

— Ще свикнеш, скъпа. Само задръж за малко да проверя нанозитите на устните ти.

Той се съсредоточи върху устните й, въртя ги насам, после натам, докато тя през това време ги бръчкаше и свиваше. Беше много доволна, че бе в безсъзнание, докато й правеха устните; в тях имаше хиляди нанозити.

— Струва ми се, че си имаме истинска артистка — каза Фред Епидермис. — Я да те пробвам в една от най-трудните ни роли.

Изведнъж на медиатрона се появи синеока жена с руса коса. Тя имитираше напълно поведението на Миранда, имаше буйна коса, носеше бял пуловер с едно голямо F в средата, както и зашеметяващо къса пола. Държеше в ръце някакви големи и цветни пухкави неща. Миранда разпозна в нея — от старите пасиви, които бе гледала по медиатрона — американска тийнейджърка от предишния век.

— Това е Душичка. За нас с теб е малко старомодна, но пък тия, дето пътуват в метрото, я харесват много — обясни Фред Епидермис. — Е, твойта мрежа е малко над нейното ниво, но мамка му, винаги даваме на клиентите онова, което искат — да ги размърдаме ония наддавания, нали се сещаш.

Миранда обаче не го слушаше; за първи път й се случваше да гледа как някой повтаря напълно нейните движения, защото сцената проектираше мрежата й върху въображаемото тяло. Миранда присви устни, както след като си сложеше червило, и Душичка направи същото. Тя премигна и Душичка също премигна. Пипна си носа и по лицето на Душичка се появиха разни тампони.

— Дай сега да те пробваме и в една сцена — каза Фред Епидермис.

Душичка изчезна и на нейно място се появи един електронен формуляр с празни графи за името, разни номера, дати и други данни. Фред мина набързо през него, още преди Миранда да успее да го изчете; за суха тренировка нямаха нужда от договор.

След това тя отново видя Душичка, но този път от два различни ъгъла на камерата. Медиатронът се бе разделил на няколко панела. Единият даваше кадър с лицето на Душичка, което продължаваше да следва движенията на лицето на Миранда. Другият показваше как Душичка и някакъв възрастен господин стоят в някаква стая, пълна с разни големи машини. На друг панел се виждаше възрастният мъж в близък план, чиято роля — както осъзна Душичка — се играеше от Фред Епидермис. Възрастният господин каза:

— Не забравяй, че обикновено правим този епизод в сцените за глава, така че не е необходимо да контролираш ръцете и краката на Душичка, а само лицето й…

— А как мога да ходя насам-натам? — попита Миранда. Устните на Душичка се движеха заедно с нейните, при което от медиатрона долетя гласът й — писклив и задъхан едновременно. Сцената беше програмирана да приема сигналите от нанофоните в гърлото й и да ги пуска в различен формат.

— Няма да ходиш. Компютърът решава къде ще ходиш и кога. А ето я и нашата малка мръсна тайна: това всъщност не е онзи интерактив, а само сюжетно дърво… но е достатъчно добро за клиентелата ни, защото всичките листа на дървото — нали се сещаш, краищата на клоните — са абсолютно еднакви, а именно това, което, иска клиентът… следваш ли мисълта ми? Е, нищо, сега ще разбереш… — каза възрастният господин на екрана, когато прочете объркването на Миранда чрез лицето на Душичка. Онова, което при Миранда приличаше на сдържан скептицизъм, при Душичка се появяваше като празноглава невинност.

— Жокера! Следвай проклетите жокери! Това да не ти е курс по квалификация! — изкрещя възрастният господин.

Миранда огледа другите панели на екрана. На единия й се стори, че вижда карта на стаята, на която личеше къде се намират и тя, и възрастният господин, като някакви премигващи стрелки от време на време указваха посоката на движение. Другият панел беше суфлиращ и на него я очакваше съответната й реплика, просветваща в червено.

— О, здравейте, господин Уили! — прочете тя. — Знам, че училището свърши, така че трябва да сте доста изморен, след като цял ден сте учили тъпите момчета на счетоводство. Чудя се обаче, дали мога да ви помоля за една много голяма услуга?

— Разбира се, кажи, не се притеснявай — отвърна Фред Епидермис чрез лицето и тялото на господин Уили, без дори да си направи труда да изрази някаква емоция.

— Ами, имам си тук един уред, който е много важен за мен, но май се е счупил. Чудех се дали знаете как да го поправите… — каза Миранда. Душичка каза същото на медиатрона. Ръката й обаче се движеше. Вдигаше нещо към лицето. Нещо продълговато, гладко, бяло и пластмасово. Вибратор.

— Нали знаеш — отвърна господин Уили — научния факт, че всички електрически уреди работят на един и същи принцип, така че на теория би трябвало да мога да ти помогна. Ще ти призная обаче, че никога не съм виждал точно такъв уред. Можеш ли да ми обясниш какво представлява и какво прави?

— За мен ще е истинско удоволствие да… — започна Миранда, но тогава екранът замръзна и Фред Епидермис я прекъсна, като изкрещя през вратата:

— Достатъчно. Трябваше само да проверя дали можеш да четеш. — Отвори вратата на сцената и заяви: — Наемам те. Бокс 238. Комисионата ми е осемдесет процента. Спалнята е на горния етаж — избери си една койка и си я почисти. Не можеш да си позволиш да живееш никъде другаде.