Нийл Стивънсън
Диамантената ера (63)

Особени обичаи в гората. Реформистката разделена република. Необичаен разговор в дървена колиба. „Криптнет“. Семейство Хакуърт заминава

Половиндневната бавна езда на изток ги отведе нагоре по склоновете на Каскадите, където вечно прииждащите от Тихия океан облаци изсипваха товара си от огромни количества влага. Дърветата бяха гигантски и се издигаха високо над главите им. Дънерите бяха покрити с мъх. Пейзажът представляваше шахматна дъска от древна гора, редуваща се с участъци, залесени през миналия век. Хакуърт се опитваше да насочва Похитител към тях, защото нямаше толкова храсталаци и се яздеше по-лесно. Минаха през останките на изоставен дървен град. Половината от къщите бяха малки дъсчени постройки, а останалите — покрити с мъх и ръждясали каравани. През мръсните им прозорци се виждаха избелели, еднотипни надписи: „ТОВА ДОМАКИНСТВО ЗАВИСИ ОТ ДЪРВЕНИЯ МАТЕРИАЛ“. От пукнатините на улиците растяха триметрови дръвчета. Боровинки и къпини стърчаха от водосточните тръби на къщите и гигантските стари автомобили, паркирани косо и със спаднали, напукани гуми се бяха превърнали в подпори за различни увивни растения. Минаха също през стар миньорски лагер, изоставен много отдавна. Като цяло следите от съвременно обитаване бяха малко. Къщите тук бяха в един и същи непретенциозен стил, любим на софтуерните ханове край Сиатъл. Групи от тях заобикаляха централно площадче с детска площадка, кафенета и магазини. Двамата с Фиона спряха на две такива места, за да разменят упета за кафе, сандвичи и сладки с канела.

Необозначените, пресичащи се пътеки бяха объркващи за всички останали, освен за местните. Хакуърт никога не бе идвал по тези места. Координатите ги бе взел от втората сладка с късметче в багажното отделение на Похитител, която далеч не беше толкова неразбираема, колкото първата. Нямаше как да каже дали наистина отива някъде. Убедеността му започна да се разколебава едва с наближаването на вечерта, когато вечните облаци станаха от сребристи тъмносиви и той забеляза, че вихрогонът ги отвежда все по-нависоко към по-рядко заселени земи.

После видя скалите и разбра, че е тръгнал по правилната пътека. Пред тях изникна стена от кафяв гранит, тъмна и влажна от кондензиращата се влага. Чуха я преди да я видят — тя не издаваше звук, но присъствието й променяше акустиката на гората. Мъглата се сгъстяваше и те почти не различаваха силуетите на ниските, възлести планински дървета, стигащи чак до върха на скалата.

Сред тези дървета стоеше фигура на човешко същество.

— Тихо — беззвучно прошепна на дъщеря си Хакуърт, после дръпна юздите на Похитител и вихрогонът спря.

Човекът беше късо подстриган и носеше обемисто яке до кръста и еластични панталони. По заоблените хълбоци можеха да определят, че е жена. На тези хълбоци висяха неоново-зелени ремъци: катерачески принадлежности. Но освен това не се забелязваше нищо особено — нямаше раница или каска, а на върха на скалата едва се различаваше силуетът на кон, който ровеше с нос земята. От време на време жената си поглеждаше часовника.

Надолу от върха, на който стоеше тя, се спускаше тънко неоново въже. Последните няколко метра свободно висяха в мъглата пред малко пространство, заслонено под скалата.

Хакуърт се обърна, за да привлече вниманието на Фиона, после посочи към нещо: друг човек, който се движеше в основата на канарата, скрит от погледа на жената горе. Той внимателно и тихо се приближаваше, стигна до въжето, предпазлива хвана края му и го завърза за нещо, очевидно халка, закрепена за скалата. После се върна по същия път, по който бе дошъл.

Жената остана неподвижна още няколко минути, като все по-често поглеждаше часовника си.

Накрая отстъпи няколко крачки от ръба, извади ръцете си от джобовете на якето, като че ли няколко пъти дълбоко си пое дъх, после се затича напред и се хвърли от скалата. В същия момент извика, навярно за да се освободи от страха си.

Въжето минаваше през макара, закрепена до върха на канарата. Жената пропадна няколко метра, еластичното въже се опъна, възелът на мъжа издържа и тя постепенно спря точно над купчината отпадъци в основата на скалата. Жената се залюля, хвана се с една ръка и няколко минути вися неподвижно, като се наслаждаваше на чувството за облекчение.

От дърветата се появи трети човек, който до този момент бе останал скрит. Беше мъж на средна възраст и носеше яке, по което се забелязваха отделни, смътно официални белези — лента на ръкава и някакъв знак на джоба на гърдите. Той застана под увисналата жена и освободи въжето, за да я спусне на земята. Тя се освободи от катераческите ремъци и делово започна да разговаря с мъжа, който наля и на двама им чаши с топла течност от термос.

— Чувала ли си за тези хора? Реформистката разделена република — тихо каза на Фиона Хакуърт.

— Познавам само Първата.

— Първата разделена република не се крепи много здраво — в известен смисъл, никога не е целяла друго. Създадена е от хора, които са били почти анархисти. Както навярно сте учили в училище, Републиката се е разцепила на ужасно много фракции.

— Имам приятели в ПРР — рече Фиона.

— Твои съседи ли?

— Да.

— Софтуерните ханове — кимна Хакуърт. — ПРР работи за тях, защото имат нещо общо — стари софтуерни пари. Те са почти като Викторианците — когато станат по-възрастни, мнозина от тях се отказват от племето си и полагат Клетвата. Но ПРР не предлага на широката средна класа основна религия или етническа принадлежност.

— И затова се разпокъсва.

— Точно така. Тези хора — Хакуърт посочи към мъжа и жената в основата на скалата, — са от РРР, Реформистката разделена република. Много подобна на ПРР. Има само една основна разлика.

— Ритуалът, на който току-що присъствахме ли?

— Ритуал е подходящо определение — отвърна Хакуърт. — По-рано днес при онзи мъж и жената са дошли куриери, които са им посочили мястото и времето — нищо друго. В този случай работата на жената е била да скочи от скалата в уречения час. Работата на мъжа е била да завърже края на въжето преди тя да скочи. Съвсем просто…

— Но ако той не го беше направил, тя щеше да е мъртва — довърши Фиона.

— Точно така. Имената се теглят от шапка. Участниците се предупреждават само няколко часа по-рано. Тук ритуалът се изпълнява със скала и въже, защото случайно в околността има скала. В други центрове на РРР процедурата може да има различна форма. Например, човекът А може да влезе в стая, да извади пистолет от кутия, да го зареди с истински пълнител и после да напусне стаята за десет минути. През това време човекът Б трябва да влезе в стаята и да остави муниции с фалшив пълнител със същата тежест. После А се връща в стаята, вдига пистолета до главата си и натиска спусъка.

— Но А няма откъде да знае дали Б си е свършил работата?

— Точно така.

— Каква е ролята на третия човек?

— Проктор. Представител на РРР, който следи двамата участници да не се опитват да разговарят.

— Колко често трябва да изпълняват този ритуал?

— Винаги, когато изтеглят името им, навярно веднъж на всеки две години — отвърна Хакуърт. — Така развиват взаимозависимостта си. Тези хора знаят, че могат да се доверяват един на друг. В племе като ПРР, чиито възгледи за вселената не съдържат абсолюти, този ритуал поражда изкуствен абсолют.

Жената довърши питието си, ръкува се с проктора и започна да се изкачва по полимерна стълба, закрепена за скалата, която я отведе обратно при коня й. Хакуърт пришпори Похитител и пое по пътека, успоредна на основата на скалата. Половин километър по-нататък в нея се вля друга пътека, идваща отгоре. Няколко минути по-късно жената се появи на коня си, старомоден биологичен модел.

Беше силна, с открито лице и румени бузи, все още ободрена от скока си в неизвестността. Тя ги приветстваше от разстояние, без каквито и да е резерви, присъщи на неовикторианците.

— Здравейте — отговори Хакуърт и свали бомбето си. Жената почти не погледна към Фиона. Тя дръпна юздите на коня си и леко спря, впила очи в лицето на Хакуърт. Погледът й беше разсеян.

— Познавам ви — заяви тя. — Но не зная името ви.

— Хакуърт, Джон Пърсивал, на вашите услуги. Това е дъщеря ми Фиона.

— Сигурна съм, че никога не съм чувала това име — отвърна жената.

— Сигурен съм, че и аз не съм чувал вашето — весело каза Хакуърт.

— Маги — рече тя. — Това ме влудява. Къде сме се срещали?

— Може да ви се стори доста странно — внимателно отвърна Хакуърт, — но ако двамата с вас можем да си спомним всичките си сънища — което, разбира се, не е възможно — и ако сравним бележките си, навярно ще открием, че сме живели заедно в продължение на няколко години.

— Много хора имат сходни сънища — каза Маги.

— Извинете ме, но нямах предвид това — възрази той. — Говоря за положение, при което всеки от нас ще запази личната си гледна точка. Аз ще видя вас. Вие ще видите мен. После можем да споделим преживяванията си — всеки от своята перспектива.

— Като в интерактив ли?

— Да — кимна Хакуърт, — но не се налага да плащате. Поне не с пари.

 

 

Местният климат предразполагаше към горещи напитки. Маги дори не си съблече якето преди да влезе в кухнята и да сложи чайник на печката. Къщата беше дървена колиба, по-проветрива, отколкото изглеждаше отвън. Маги очевидно я споделяше с още неколцина други, които в момента отсъстваха. Фиона отиде до банята и се върна очарована, след като бе видяла доказателства за съвместния живот, спане и къпане на мъже и жени.

Докато седяха и пиеха чай, Хакуърт убеди Маги да пъхне пръст в голямо колкото напръстник устройство. Когато извади този предмет от джоба си, Фиона се удиви от силното усещане, че вече го е виждала и това беше важно. Знаеше, че го е измислил баща й — носеше всички особености на неговия стил.

После седнаха да поговорят няколко минути. Фиона имаше много въпроси за РРР, на които Маги, верен последовател на идеята, с удоволствие отговори. Хакуърт бе поставил на масата бял лист хартия, който постепенно започна да се покрива с думи и рисунки. Напръстникът, поясни той, пуснал разузнавателни нанообекти в кръвообращението на Маги, който събрали информация и излетели през порите й, когато записните им устройства се запълнили, после качили данните в хартията.

— Струва ми се, че двамата с теб се познаваме, Маги — няколко минути по-късно заяви Хакуърт. — В кръвообращението ни има много еднакви тупули. Те могат да се разпространяват само чрез определени видове контакт.

— Искаш да кажеш, като обмен на телесни течности ли? — безизразно попита тя.

Фиона за миг се замисли за някогашните кръвопреливания и навярно нямаше да разбере действителното значение на този израз, ако баща й не се бе изчервил и не бе хвърлил поглед към нея.

— Смятам, че се разбрахме, да — каза той.

Маги се замисли и като че ли се раздразни или поне дотолкова, доколкото й позволяваше великодушният й, добродушен характер. Тя насочи следващото си изречение към Хакуърт, но докато се мъчеше да го построи, гледаше към Фиона.

— Въпреки че вие, атлантяните може би си мислите какво ли не за нас, аз не спя… искам да кажа, че не правя с… нямам толкова много партньори.

— Съжалявам, ако съм оставил погрешното впечатление, че имам предубеждения към вашите морални норми — отвърна Хакуърт. — Уверявам те, не смятам, че имам право да съдя другите в това отношение. Обаче, ако проявиш отзивчивостта да ми кажеш кой или с кого през последната година…

— Само един — отвърна Маги. — Годината се точеше бавно. — Тя остави чашата си на масата (Фиона се сепна от отсъствието на чинийки) и се отпусна назад на стола си, като гледаше към Хакуърт. — Странно е, че ти казвам такива неща — на теб, един непознат.

— Моля те, нека ти препоръчам да се довериш на инстинкта си и да не се отнасяш с мен като с непознат.

— Имах една авантюра. Преди месеци. Това е всичко.

— Къде?

— В Лондон. — На лицето й се мярна сянка на усмивка. — След като живея тук, логично е да отида на някое топло и слънчево място. Но отидох в Лондон. Предполагам, че всеки от нас е малко нещо викторианец.

Маги се позамисли, после продължи:

— Отидох в Лондон с две мои приятелки. Едната от тях също беше гражданка на РРР, а другата, Триш, преди три години напусна РРР и стана съоснователка на местен възел на „Криптнет“. Имат малко представителство в Сиатъл, близо до пазара.

— Извинявай, че те прекъсвам — каза Фиона, — но би ли била така любезна да ми обясниш характера на „Криптнет“? Една от приятелките ми от старото училище като че ли се е включила в него.

— Синтетична филозона. Крайно неясна — поясни Хакуърт.

— Всеки възел е независим и самоуправляващ се — допълни Маги. — Ако искаш, още утре можеш да основеш един. Възлите се определят с договори. Подписваш договор, в който се съгласяваш да осигуряваш определени услуги, когато ти бъдат поискани.

— Какви услуги?

— Обикновено в тяхната система се вливат данни. Ти ги обработваш и ги предаваш на други възли. Това изглеждаше естествено за Триш, защото тя беше шифровчик, също като мен, съквартирантите ми и повечето други из тези земи.

— Значи във възлите има компютри?

— Самите хора имат компютри, обикновено имплантирани в тях — отвърна Маги, като несъзнателно разтриваше костта зад ухото си.

— В такъв случай възелът и човекът са едно и също, така ли?

— В много случаи — съгласи се Маги, — но понякога той се състои от няколко души с имплантирани системи.

— Мога ли да попитам какво равнище е постигнал възелът на твоята приятелка Триш? — обади се Хакуърт.

Маги неуверено го погледна.

— Осмо-девето, може би. Във всеки случай, ние отидохме в Лондон. Докато бяхме там, решихме да посетим някои представления. Исках да видя големите постановки. Бяха прекрасни — гледахме един чудесен „Доктор Фауст“ в „Оливър“.

— На Марлоу ли?

— Да. Но Триш имаше дарба да открива всички онези малки, мръсни, рядко посещавани театри, които аз никога не бих успяла да намеря — доколкото можех да видя, нямаха надписи и никаква реклама. Гледахме някакви радикални пиеси — много радикални.

— Не мога да си представя, че използваш това прилагателно в политически смисъл — каза Хакуърт.

— Не, имам предвид представянето им. В един от случаите влязохме в бомбардирана стара сграда в Уайтчапъл, пълна с шляещи се хора. Започнаха да се случват всички тези странни неща и аз чак след известно време разбрах, че някои от хората са актьори, а други публика и че в известен смисъл всички ние сме и актьори, и публика. Беше хитро — предполагам, че можеш да видиш такова нещо по всяко време в мрежата, в интерактив, но беше много по-добре да е с истински, топли тела наоколо ти. Чувствах се щастлива. Както и да е, този човек отиваше до бара за чаша бира и ме покани. Беше страшно интелигентен и секси. Африканец, който знаеше много за театъра. Там имаше задни стаи. В някои от тях имаше легла.

— След като свършихте — попита Хакуърт, — изпита ли необичайни усещания?

Маги отметна глава и се засмя, като си мислеше, че Хакуърт се опитва да я иронизира. Но той бе сериозен.

— След като свършихме ли? — попита тя.

— Да. Да, речем, няколко минути след това.

Маги внезапно се смути.

— Всъщност, да — каза тя. — Стана ми горещо. Адски горещо. Трябваше да си тръгнем, защото си помислих, че съм хванала грип или нещо подобно. Върнахме се в хотела и аз се съблякох, и излязох на балкона. Температурата ми беше четирийсет градуса. Но на другата сутрин се чувствах чудесно. И оттогава е все така.

— Благодаря ти, Маги. — Хакуърт се изправи и прибра в джоба си листа хартия. Фиона го последва. — Преди посещението ти в Лондон, водеше ли активен обществен живот?

Маги леко поруменя.

— Няколко години наред — сравнително активен, да.

— С какви хора? От „Криптнет“ ли? Които прекарват много време край водата?

Маги поклати глава.

— Край водата ли? Не разбирам.

— Запитай се защо си била толкова пасивна, Маги, след връзката си с господин…

— Бек. Господин Бек.

— С господин Бек. Възможно ли е преживяването да ти се е сторило малко обезпокоително? Обмен на телесни течности, последван от рязко повишаване на температурата?

Лицето на Маги беше неразгадаемо като на картоиграч.

— Препоръчвам ти да проучиш въпроса за спонтанното възпламеняване — подхвърли Хакуърт. После без повече церемонии взе бомбето и чадъра си от антрето и изведе Фиона обратно в гората.

— Маги не ти каза всичко за „Криптнет“ — рече той. — На първо място, смята се, че той има многобройни неприятни връзки и Протоколната служба постоянно го наблюдава. Освен това… — Хакуърт мрачно се засмя, — …абсолютно невярно е, че най-високото равнище е десетото.

— Каква е целта на тази организация? — попита Фиона.

— Тя представлява прост, сравнително преуспяващ колектив, занимаващ се с обработка на данни. Но действителните му цели са известни само на привилегированите, включени в тръстовите граници на трийсет и трето равнище — отвърна Хакуърт и провлачи глас, като се мъчеше да си спомни защо знае всички тези неща. — Носят се слухове, че всеки от членовете на този избран кръг може да убие който и да е друг, просто като си помисли за това.

Фиона се наведе напред, прегърна баща си и отпусна глава между лопатките му. Мислеше си, че въпросът за „Криптнет“ е приключен, но четвърт час по късно, докато Похитител бързо ги носеше сред дърветата надолу към Сиатъл, баща й отново заговори, подемайки изречението оттам, където го беше прекъснал, сякаш просто бе спрял, за да си поеме дъх. Говореше бавно и разсеяно, почти като в транс. Спомените изплуваха от дълбоките кътчета на ума му, без намеса на съзнанието му.

— Действителният стремеж на „Криптнет“ е Семето — технология, която в техния дяволски план някой ден ще измести Захранването, основа на нашето и на много други общества. Протоколът ни донесе напредък и мир — за „Криптнет“ обаче, той е омразна потисническа система. Те смятат, че информацията има почти мистична сила на свободен поток и самовъзпроизводство, както водата сама определя равнището си или както искрите летят нагоре — и тъй като не притежават какъвто и да е морален кодекс, те неизбежно бъркат какво е Добро. Според тях някой ден вместо Захранването да води до синтетични компилатори, ние ще имаме Семена, от които, след като ги засеем в земята, ще поникват къщи, хамбургери, въздушни кораби и книги — че Семето неизбежно ще се развие от Захранването и че на тази основа ще се изгради по-развито общество.

Той замълча за миг, дълбоко си пое дъх и като че ли се събуди. Когато отново заговори, гласът му бе по-ясен и силен.

— Разбира се, това не може да се допусне — Захранването не е система за контрол и потискане, както твърди „Криптнет“. Това е единственият начин, по който в съвременното общество може да се поддържа ред — ако всеки притежаваше Семе, той би могъл да произвежда оръжия, чиято разрушителна мощ да съперничи на елизабетинските ядрени оръжия. Ето защо Протоколната служба има толкова неясна представа за дейността на „Криптнет“.

Дърветата се отдръпнаха, за да разкрият дълго синьо езеро под тях. Похитител излезе на пътя и Хакуърт го пришпори в галоп. Няколко часа по-късно баща и дъщеря се настаняваха в леглата на второкласна каюта на борда на въздушния кораб „Фолклендски острови“, пътуващ за Лондон.