Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Age, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ivantim (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Охранителните мерки, възприети от Атлантида /Шанхай

Атлантида/Шанхай заемаше най-високите деветдесет процента от земната територия на Ню Шузан — едно вътрешно плато около километър и половина над морското ниво, където въздухът беше по-хладен и чист. Части от платото бяха отделени с красива ограда от ковано желязо, но истинската граница бе отбелязана с помощта на нещо, което се наричаше решетката-глутница — една гора от привидно независими един от друг аеростати.

Аеростат означаваше всичко, което виси във въздуха. В днешно време този трик се постигаше много лесно. Направените с нанотехнология материали бяха много по-здрави. Компютрите бяха безкрайно малки. Енергийните източници даваха много повече енергия. Беше почти трудно да не се правят неща, които са по-леки от въздуха. Най-простичките неща, като материалите за пакетиране — отпадъците с други думи — често летяха насам-натам така, сякаш нямаха никаква маса, а пилотите на самолети, които се носеха на десет километра над морското равнище, бяха свикнали с гледката на празни, изхвърлени пакети за провизии, които профучаваха покрай предните им стъкла (след което двигателите им ги засмукваха). Ако се гледаше от ниска орбита около Земята, горната част на атмосферата изглеждаше като покрита с пърхот. От Протокола настояваха всичко да се прави по-тежко, отколкото е необходимо, за да може да пада и да бъде разграждано чрез ултравиолетови лъчи. Някои хора обаче нарушаваха Протокола.

При условие, че беше толкова лесно да се правят неща, които се носят из въздуха, не костваше кой знае какво усилие да се прибави една въздушна турбина. Тя не представляваше нещо повече от малка перка — или серия от перки — прикачена към цилиндрично отверстие, направено в тялото на аеростата, което от едната страна засмукваше въздух, а от другата въздухът излизаше под налягане, за да образува тласъци. Съоръжение, построено от няколко такива тласкачи, насочени по различни оси, можеше да остане в едно и също положение или дори да се придвижва из космоса без проблем.

Всеки аеростат в решетката-глутница имаше огледална повърхност и беше под формата на аеродинамична сълза, която в най-широката си част бе достатъчно голяма, че да побере топче за пинг-понг. Тези малки тумбачета бяха програмирани да висят във въздуха под формата на хексагонална композиция на около десет сантиметра над земята (което беше достатъчно малко, за да спре всяко куче, но не и една котка, поради което и се наричаше „решетката-глутница“), а колкото по-високо отиваха, толкова по-голямо ставаше разстоянието между тях. По този начин около неприкосновеното въздушно пространство над анклава Нова Атлантида се образуваше нещо като полукръгъл купол. Когато задухаше вятър, всичките капки се заклащаха като ветропоказатели и решетката се деформираше малко от раздвижването им; всички до една обаче в крайна сметка се връщаха по местата си, носеха се нагоре с течението като пасаж малки рибки, въртяха се перките на въздушни турбини. Самите турбини издаваха лек съскащ звук — сякаш бръснарско ножче реже въздуха — който, като се умножеше по броя на всички капки, представляваше едно не особено приятно преживяване.

Батерията на всяка от капките се изхабяваше при достатъчно дълга схватка с вятъра. Тогава тя се понасяше нагоре, за да се слее с някоя от съседките си. Двете се чифтосваха във въздуха, при което по-слабата вземаше енергия от по-силната. Системата включваше и по-големи аеростати, наречени „медицински пчелички“, които си летяха наоколо и доставяха големи количества енергия в безразборно избрани от капкообразните аеростати в решетката, които пък от своя страна я предаваха на съседните. Ако някоя от капките сметнеше, че има механичен проблем, изпращаше послание, при което от инсталацията на Кралската охрана под източника „Виктория“ излиташе нова капка и заместваше повредената, за да може тя да отлети обратно вкъщи и да бъде разградена.

Както бяха открили всички осемгодишни момченца, човек не можеше да се покатери по решетката-глутница, защото капките нямаха достатъчно оттласкване, за да издържат теглото му; кракът ти просто залепяше още първата капка на земята. Тя се опитваше да се освободи, но ако заседнеше в калта или пък турбините откажеха да работят, се налагаше да идва друга капка, която да я замести. По същия начин човек можеше да си вземе която си иска капка от мястото й и да си я занесе вкъщи. Когато Хакуърт беше правил този номер като дете, той бе открил, че колкото по-надалеч отиваше малкия аеростат от мястото си, толкова по-топъл ставаше, като през цялото време те информираше учтиво с отсечена военна дикция, че е по-добре да го пуснеш, за да не станеш жертва на някои набързо изброявани последици. По времето на нашия разказ обаче човек можеше да си краде по една-две от тях, когато си пожелаеше, и веднага идваше нова, която да я замести; ала щом усетеха, че вече не са част от решетката, капките се сбръчкваха сами и незабавно се превръщаха в обикновени сувенири.

Подобно приятелско отношение обаче не означаваше, че промяната в решетката оставаше незабелязана или пък, че на подобни действия се гледаше с добро око. Човек можеше да си мине съвсем спокойно през решетката, като махне няколко капки от пътя си, освен ако от Кралската охрана не са предупредили капките да ти пуснат електричество или да те препратят към някое приятелче. Ако положението беше такова, те учтиво те предупреждаваха, преди да го направят. Но дори когато бяха в много по-пасивно състояние, аеростатите виждаха и чуваха всичко, така че нищо не минаваше през решетката-глутница, без незабавно да се превърне в медийна знаменитост със стотици униформени фенове в Кралското командване на обединените сили.

Освен ако това нещо не беше съвсем микроскопично. Микроскопичните нашественици бяха голямата заплаха по онова време. Ще дам само един пример с устройството „Червената смърт“, известно още под името „седемминутен специалитет“ — една миниатюрна аеродинамична капсула, която избухваше след сблъсък, при което в кръвния поток на жертвата се освобождаваха около хиляда частици с размерите на кръвните телца, известни на жаргон под името „формички за сладки“. Бяха необходими около седем минути, за да може всичката кръв в едно нормално човешко тяло да направи пълен цикъл, след който интервал „формичките за сладки“ се разпределяха напосоки из органите и крайниците на жертвата.

„Формичките за сладки“ бяха под формата на таблетки аспирин, с изключение на това, че горната и долната им част бе по-закръглена, за да устояват на обкръжаващото ги налягане; защото като повечето други нанотехнологични устройства, и „формичката за сладки“ беше изпълнена с вакуум. Във вътрешността й имаше две центрофуги, които се въртяха на една и съща ос, но в противоположни посоки, което предпазваше частицата от това да се превърне в жироскоп. Устройството можеше да бъде задействано по множество начини; най-примитивните бяха елементарни седемминутни бомби със закъснител.

Детонацията разчупваше връзките, които държаха центрофугите заедно, при което всяка от хилядата балистични частици внезапно политаше навън. Корпусната обвивка се разчупваше много лесно, а освен това всяка балистична частица произвеждаше ударна вълна, като пораженията в началото бяха изненадващо малки под формата на тесни линейни нарушения, а от време на време откъсваше по някоя тресчица от костите. Много скоро обаче те забавяха скоростта си до тази на звука, при което всяка ударна вълна се натрупваше върху предишната, за да се образува в крайна сметка звуков взрив. И тогава настъпваха изведнъж всички възможни поражения. В зависимост от началната скорост на центрофугата, това можеше да се случи на най-различни разстояния от точката на детонацията; почти всичко в рамките на радиуса оставаше незасегнато, но всичко отвъд него ставаше на желе; поради което се и наричаха „формички за сладки“. Тогава жертвата произвеждаше много силен шум, нещо като плющенето на камшик, когато няколко фрагмента излизаха от неговата или нейната плът и минаваха през звуковата бариера във въздуха. Озадачените свидетели се обръщаха тъкмо навреме, за да видят как жертвата проблясва в яркорозово. По цялото й тяло внезапно се появяваха кървавочервени полумесеци; те маркираха геометричното пресичане на детониралите частици с кожата и бяха истинска благодат за разните съдебни типове, които можеха по този начин да идентифицират вида на „формичката за сладки“ като сравнят белезите с някой джобен справочник, който им е подръка. В този момент жертвата вече приличаше на голям, подгизнал от кървава каша чувал, който разбира се никога не оцеляваше.

Подобни изобретения бяха породили загрижеността сред някои, че хората от филозона А могат съвсем тайничко да вкарат няколко милиона смъртоносни устройства в телата на членовете от филозона Б, като по този начин приложат възможно най-сладкото от техническа гледна точка изопачаване на изтърканата, древна мечта да можеш да превърнеш за секунди едно цяло общество в сос. Няколко посегателства от този род вече бяха направени, последвани от масови погребения със затворени ковчези, но случаите не бяха много. Никак не беше лесно да се контролират подобни устройства. Ако човек изпиеше или изядеше някое от тях, то така или иначе щеше да се окаже в тялото му, но можеше просто да попадне в храносмилателния тракт и да се рециклира в тялото на някой от близките му. Големият проблем обаче беше имунната система на носителя, която създаваше достатъчно голяма хистологична шумотевица, за да довърши евентуалните жертви.

Онова, което работеше в тялото, можеше да работи навсякъде, поради което филозоните вече си имаха свои собствени имунни системи. Парадигмата за непробиваемия щит не действаше на нанониво; човек трябваше да разсече сам средната свободна пътека. Всеки добре защитен анклав беше ограден с въздушна буферна зона, населена плътно с имуночастици — микроскопични аеростати, предназначени да откриват и унищожават нашествениците. В случая на Атлантида/Шанхай например, тази зона на нито едно място не беше по-тънка от двайсет километра. Най-вътрешният слой представляваше зелен пояс, разположен от двете страни на решетката-глутница, а най-външният се наричаше Земя под аренда.

В Земята под аренда винаги беше доста мъгливо, защото всичките имуночастици във въздуха служеха като ядра при кондензирането на водната пара. Ако човек се вгледаше внимателно в мъглата и фокусираше погледа си на няколко сантиметра пред лицето си, щеше да види как мъглата проблясва, сякаш изпълнена с множество микроскопични прожектори, тъй като имуночастиците обхождаха пространството с лидарни лъчи. Лидарът беше също като радара, само че използваше по-малките дължини на вълните, които по стечение на обстоятелствата бяха видими за човешкото око. Проблясването на мъничките светлинки беше доказателство за микроскопичните смелчаци, които се преследваха неумолимо един друг из мъглата, също като подводниците и унищожителите в черните води на северния Атлантически океан.