Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Age, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ivantim (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Мистериозен сувенир от д-р Х.; Хакуърт пристига във Ванкувър; кварталът на новоатлантяните в този град; сдобива се с нов начин на превозване

Д-р Х. бе изпратил един вестоносец на Шанхайския аеродрум с инструкции да намери Хакуърт. Вестоносецът се бе промъкнал до него, докато той общуваше с един писоар, беше го поздравил веселяшката и сам се бе изпикал. След това двамата господа си размениха визитните картички, като ги поемаха с двете ръце и се покланяха.

Картичката на Хакуърт беше почти толкова помпозна, колко бе и той самият. Беше бяла с напечатани отгоре доста едрички големи букви. Като всички картички, и неговата бе направена от хартия с изкуствен интелект и все още имаше много памет за съхраняване на дигитална информация. Точно тази съдържаше програма за синтетичен компилатор, свалена от онази, която бе произвела „Илюстрирания буквар на младата дама“. Тази версия съдържаше алгоритми за автоматично произвеждан глас, вместо да се разчита на професионални интерактори, както и всички необходими жокери, които щяха да трябват на специалистите по разшифроване на д-р Х., за да преведат текста на китайски.

Картичката на доктора беше някак по-живописна. По повърхността й бяха изрисувани няколко знака на ханзи, а освен това се виждаше и запазеният знак на д-р Х. Сега, когато хартията беше различна, запазените знаци бяха динамични. Печатът зареждаше хартията с програма, която я караше постоянно да върти малки картинки. Запазеният знак на д-р Х. изобразяваше едно сипаничаво старче с конусовидна шапка на гърба, приклекнало на камък в реката с бамбукова пръчка в ръка, с която вадеше от водата риба — не, чакайте, не беше риба, а дракон, който се гърчеше на кукичката, и точно когато човек разбереше това, старчето се обръщаше с лице към зрителя и се усмихваше някак нагло. След това кичозният скеч спираше на пауза и хитроумно се превръщаше в символите, които участваха в името на д-р Х. След което всичко се връщаше в самото начало. На гърба на картичката имаше няколко медиаглифа, които удостоверяваха, че това е наистина атестат: което ще рече, пълна програма за синтетичен компилатор, свързана с необходимите упета, които трябваха, за да върви. Медиаглифите показваха, че работи само с компилатор от осем кубични метра нагоре, което си беше направо огромно и означаваше, че няма да може да я използва, докато не пристигне в Америка.

Слезе от „Ханжин Такома“ във Ванкувър, който освен че притежаваше най-красивото място за приземяване на въздушни кораби в света, съдържаше и доста обширен анклав на Нова Атлантида. Д-р Х. не му беше дал някакво определено местоназначение — само атестата и номера на полета, така че нямаше смисъл да остава на борда до края на направлението. Оттук можеше съвсем спокойно да се изстреля с някой влак надолу по крайбрежието, ако се наложеше.

Самият град представляваше един проточил се базар от анклави. Поради което беше щедро снабден с площи, притежавани и поддържани от Протокола, където гражданите и поданиците на различни филозони можеха да се събират на неутрална територия и да търгуват, преговарят, развратничат или каквото си пожелаеха. Някои от тези места представляваха просто открити площади в класическия стил, други пък приличаха повече на търговски центрове или административни сгради. Голяма част от по-скъпите и с по-красиви гледки участъци в Стария Ванкувър бяха станали собственост на хонгконгското „Взаимоспомагателно общество“ или нипонците, а конфуцианците притежаваха най-високата административна сграда в централната зона. На изток от града, в плодородната делта на река Фрейзър славяните и германците разполагаха с добре откроени петица Lebensraum, заградени с решетки от някак по-гадни аеростати. Индустанците имаха множество малки анклави из цялата градска зона.

Анклавът на Нова Атлантида се издигаше над водата на един километър на запад от университета, с който беше свързан посредством едно от високите шосета. „Кралска тектоника“ се бе погрижила да изглежда като един от другите острови, сякаш си е там от един милион години. Когато наетият от Хакуърт велосипед го качи върху шосето, а хладният солен въздух обветри наболата му брада, той започна да се отпуска и да усеща, че отново е на родна територия. На едно изумрудено зелено игрище над бреговата ивица се бяха събрали групичка малки момченца по къси панталонки и играеха на топка.

От другата страна на улицата беше девическото училище, което си имаше собствено игрище със същата големина, само дето бе заградено с гъст триметров плет, за да могат момиченцата да си тичат на воля с много къси или прилепнали по тялото дрешки, без да предизвикват проблеми с етикета. Хакуърт не беше спал добре в микрокаютата си, поради което нямаше нищо против да се регистрира в хотела за гости и да подремне, но беше едва единайсет сутринта, а не можеше да си позволи да загуби цял ден. И така, подкара колелото си към центъра на града, спря в първата кръчма, която се изпречи на пътя му, и си поръча обяд. Барманът му каза как да стигне до Кралската пощенска служба, която се намираше само на няколко преки оттам.

Пощата беше доста голяма и бе приютила едно огромно разнообразие от синтетични компилатори, включително и един модел от десет кубически метра, пряко свързан със зареждащата платформа. Хакуърт пъхна картичката на д-р Х. в четеца му и задържа дъха си. Нищо фатално обаче не се случи: дисплеят на контролното табло изписа, че поръчката ще отнеме около два часа.

Хакуърт уби по-голямата част от времето си в разходка из анклава. Центърът на града беше някак мъничък и бързо отстъпи на потънали в зеленина квартали с великолепни къщи във викториански и римски стил, а също така и този от времето на крал Джордж с появяващите се тук-там сгради от периода на Тюдорите, щръкнали на някое възвишение или приютени в някоя живописна низина. Отвъд къщите имаше пояс от селски ферми, смесени с игрища за голф и паркове. Той седна на една пейка в пълна с цветя обществена градина и разгъна листа медиатронна хартия, който следеше движението на оригиналното копие на „Илюстрирания буквар на младата дама“.

То като че ли бе прекарало известно време в един зелен пояс, а след това бе потеглило нагоре по един хълм по посока на анклава Нова Атлантида.

Хакуърт извади писалката си и написа кратко писмо, което адресира до лорд Финкъл-Макгроу.

Ваша милост,

Откакто приех доверието, което изразихте към мен, се опитвам да бъда напълно честен и да служа като отворен проводник за цялата информация, свързана с възложената задача. В този дух трябва да ви уведомя, че преди две години в отчаяните си опити да намеря загубилото се копие, започнах да претърсвам Земите под аренда… (и т.н., и т.н.)

Моля разгледайте приложената карта, както и другите данни, свързани с последните маневри на книгата, чието местонахождение не ми беше известно чак до вчера. Няма как да разбера в чии ръце е, но като се има предвид програмирането й, трябва да е малко отреп момиченце, вероятно между пет и седем годишна възраст. Книгата сигурно е била на закрито през последните две години, защото иначе системите ми щяха да я засекат. Ако предположенията ми са верни и ако изобретението ми не е попаднало в злонамерени ръце, то тогава може спокойно да се предположи, че книгата е станала важна част от живота на въпросното момиченце…

Продължи с това, че книгата не трябва да се взима от момиченцето, ако той се е оказал прав; като се позамисли още малко обаче, задраска тази част от писмото и тя изчезна от страницата. Не беше негова работа да казва на Финкъл-Макгроу какво да прави. Хакуърт подписа писмото и го изпрати.

Половин час по-късно писалката му позвъня отново и той си провери пощата.

Хакуърт,

Съобщението прието. По-добре късно, отколкото никога. Нямам търпение да се видя с момиченцето.

Ваш,

Финкъл-Макгроу

Когато се върна в пощата и надникна през прозорчето на големия синтетичен компилатор, Хакуърт видя как на неясната червена светлина придобива форма някаква голяма машина. Тялото вече бе завършено и сега се издигаше бавно на четирите крака, които се компилираха под него. Д-р Х. беше снабдил Хакуърт с вихрогон.

Хакуърт забеляза с голяма доза одобрение, че конструкторите на този модел бяха наблегнали на простотата и мощността за сметка на удобството и стила. Съвсем по китайски. Не бяха положени никакви усилия да заприлича на истинско животно. Голяма част от механизмите по краката бяха изложени на показ, така че се виждаше как работят ставите и свръзките, нещо като да гледаш колелата на старите парни локомотиви. Тялото изглеждаше хърбаво, като скелет. Беше направено от звездообразни свръзки, където се срещаха по пет или шест оси с размерите на цигара. Осите и свръзките образуваха неправилно разпределена мрежа, оплетена под формата на геодезична пространствена рамка. Осите можеха да променят дължината си. Хакуърт бе виждал същата конструкция по други места и знаеше, че мрежата може да променя размерите и формата си до невероятна степен, за да постигне комбинацията от устойчивост и гъвкавост, необходима на контролната система в момента. Във вътрешността на пространствената рамка Хакуърт виждаше сфери и елипсоиди с алуминиево покритие, които без никакво съмнение бяха пълни с вакуум и съдържаха машинно-честотните вътрешности на превозното средство: основно лостова логика и някой енергиен източник.

Краката се компилираха бързичко, но стъпалата бяха малко по-сложни и отнеха повече време. Когато работата беше свършена, Хакуърт запълни вакуума и отвори вратата.

— Сгъни се — нареди той.

Краката на вихрогона се сгънаха и той падна на пода на синтетичния компилатор. Пространствената му рамка се събра колкото беше възможно и вратът му стана по-къс. Хакуърт се наведе, прокара пръсти през пространствената рамка и повдигна вихрогона с една ръка. Пренесе го през фоайето на пощенската служба, покрай смаяните клиенти, и излезе на улицата.

— Стани — каза той.

Вихрогонът се изправи, но до приведено положение. Хакуърт метна единия си крак през седлото, което бе подплатено с някаква еластомерна материя, и веднага усети как полита нагоре. Краката му се отлепиха от земята и се размахаха във въздуха, докато не намери стремената. Една облегалка го притисна плътно откъм бъбреците и едва тогава машината изтрополя по улицата и се отправи обратно към шосето.

Не трябваше да направи това. Хакуърт се канеше да му каже да спре. Тогава се сети защо е получил картичката в последния момент: инженерите на д-р Х. бяха програмирали мозъка на превозното средство така, че да го направляват накъде да води Хакуърт.

— Име? — попита Хакуърт.

— Без име — отвърна вихрогонът.

— Преименувай на Похитител — заповяда Хакуърт.

— Име „Похитител“ — отвърна Похитител; и понеже усети, че е стигнал до края на търговския район, започна да препуска. След няколко минути вече се носеха по високото шосе в див галоп. Хакуърт се обърна назад към Атлантида, за да провери дали ги преследват някакви аеростати; ако обаче Нейпиър го следеше, то го правеше доста умело.