Нийл Стивънсън
Диамантената ера (6)

Сутрешни размишления на Хакуърт; закуска и тръгване за работа

Потънал в мисли за предстоящото на другия ден престъпление, Джон Пърсивал Хакуърт почти не мигна и става на три пъти под претекст, че трябва да отиде до тоалетната. На всяко ставане той се вглеждаше във Фиона, която бе заспала изтегната в бялата си дантелена нощничка, с ръце над главата, сякаш правеше задно салто в ръцете на Морфей. Лицето й едва се виждаше в тъмнината на стаята. Изглеждаше така, сякаш наблюдаваш луната през диплите на бяла коприна.

В пет сутринта от нечовешките медиатрони на севернокорейците избухна остра заря по цялото музикално петолиние. Анклавът им, който беше известен под името Сендеро, не бе кой знае колко над морското равнище: на километър и половина по-ниско в сравнение със сградата на семейство Хакуърт и средно около двайсет градуса по-топло през деня. Когато обаче женският хор запищя с пронизващите си като куршуми гласове припева, в който се разказваше за всепроникващото благодеяние на Сияйния вожд, на човек му се струваше, че са направо в двора му.

Гуендолин дори не се размърда. Щеше да си спи така дълбоко поне още един час или докато Тифани Сю — камериерката й — не влезеше с гръм и трясък в стаята и не започнеше да приготвя дрехите й: фино ластично бельо за сутрешната й гимнастика, елегантен костюм, шапка, ръкавици и воалетка за по-късните часове на деня.

Хакуърт извади от гардероба един копринен халат и го метна на раменете си. Докато завързваше колана на кръста си, а студените пискюли го биеха по пръстите, той погледна през вратата към килера на Гуендолин, а оттам и към будоара й. Пред далечния прозорец на въпросната стая се намираше бюрото, на което тя пишеше личната си кореспонденция — всъщност нищо повече от една маса с плот от истински мрамор, по който бяха разхвърляни най-различни канцеларски материали — както нейни, така и на другите, — които можеха дори от такова разстояние да се видят горе-долу: членски карти, визитки, бележници, покани от най-различни хора, които все още не бяха минали през класифициране и подреждане. По-голямата част от пода на будоара бе покрита с килим от ароматична трева, износен на някои места до такава степен, че се виждаше основата му от юта, но затова пък ръчно изработен и изваян от истински китайски роби по времето на династията Мао. Единствената му истинска функция беше да предпазва пода от спортните уреди на Гуендолин, които проблясваха на слабата светлина и разпръсваха облаците от Шанхай: степ-пътечка, произведена в железарска работилница за фино изкуство, уред за гребане, хитроумно изработен под формата на извиващи се морски влечуги и нереиди без капчица тлъстина по тях, набор от дискове за щанга, който се подпираше от четири закръглени кариатиди — не някакви дебели гъркини, а съвременни жени по една от всяка основна раса, като всеки трицепс, бедрен мускул, гръден мускул, подбедрен мускул и коремен мускул хвърляше свои собствени отблясъци. Класическа архитектура без никакво съмнение. Кариатидите трябваше да играят ролята на модели и въпреки едва доловимите расови различия, всяко тяло отговаряше на настоящия идеал: четирийсет и пет сантиметрова талия, не повече от 17% тлъстина по тялото. Подобна фигура не би могла да бъде постигната с помощта на разните там видове бельо, нищо, че модните списания твърдяха обратното; с дългите стегнати корсети на съвременната мода, както и съвременните материи, които бяха по-фини и от сапунено мехурче, всичко си личеше съвсем ясно. Повечето жени, които не притежаваха свръхчовешка воля, не можеха да се справят без помощта на камериерка, която да ги насилва да правят по две, че и повече много строги тренировки на ден. Та, след като Фиона спря да суче и дойде моментът, в който Гуен трябваше да зареже дрехите си за бременни, те бяха наели Тифани Сю — просто още един от свързаните с детето разходи, които Хакуърт въобще не си беше представял, докато не започнаха да пристигат сметките. Полу на шега, полу на истина, Гуен го обвиняваше, че е хвърлил око на Тифани Сю. Подобно обвинение беше почти рутинна формалност в рамките на съвременния брак, защото камериерките бяха винаги млади, хубавички и с безупречно гладка кожа. Тифани Сю обаче си беше един типичен отреп — говореше високо, без класа, и ходеше много силно гримирана, поради което Хакуърт просто не можеше да я понася. Ако въобще беше хвърлил око на някого, то това бяха кариатидите, които поддържаха тежестите за щангата; те поне бяха направени с много вкус.

Госпожа Хъл не го бе чула и продължаваше да се блъска по разни неща из покоите си, защото не се беше разбудила като хората. Хакуърт постави една кифличка в тостера и излезе на малкото балконче на апартамента им с чаша чай в ръка, при което до него достигна частица от сутрешния бриз откъм устието на река Янгцзе.

Сградата на семейство Хакуърт беше една от няколкото, разположени по протежение на дългата градина, където вече бяха излезли няколко ранобудници, за да разходят шпаньолите си или да се навеждат и изправят. Далеч в ниското, в долната част на склоновете на Ню Шузан, Земята под аренда беше започнала да се разбужда: последователите на Сендеро излизаха накуп от бараките си и се подреждаха по улиците, за да рецитират и пеят, докато правят сутрешната си гимнастика за пластичност. Всички други отрепи се тъпчеха в малките лепкави анклави, които принадлежаха на синтетичните им филозони, увеличаваха докрай звука на собствените си медиатрони, за да заглушат сендероските, а освен това пускаха в ход фишеци или автоматични оръжия — той така и не се научи да ги различава. Имаше и няколко любители на моторите с вътрешно горене, които запалваха огромните си превозни средства и то колкото се може по-силно. Хора, които трябваше да изминат дълъг път до работното си място, се трупаха по станциите на метрото, защото се налагаше да пресекат Високото шосе и да стигнат до Великия Шанхай, който се виждаше само като буреносен облак от облян в неонова светлина и наситен с миризма на въглища смог, покрил целия хоризонт.

Подигравателно наричаха този квартал Спуканото тъпанче. На Хакуърт обаче шумът не му пречеше чак толкова. Щеше да бъде прищявка на по-доброто възпитание или на по-големите претенции, ако човек е много чувствителен към подобни неща, ако се оплаква от олелията през цялото време, ако си мечтае за къща извън града или дори малко именийце още по-надалеч.

Най-накрая камбаните на „Св. Марк“ отбелязаха шест часа. Госпожа Хъл се втурна в кухнята още при първия удар, засрамена от това, че Хакуърт я е изпреварил в кухнята и шокирана, че е нарушил сакралността й. Синтетичният компилатор в единия ъгъл на кухнята се включи автоматично и започна да създава педомотив, с който Хакуърт да се добере до работата си.

Още преди да заглъхне последният удар на камбаните, вече се чуваше силното тряс-тряс-тряс на една вакуумна помпа. Инженерите от „Кралски вакуумни уреди“ вече бяха започнали работа и разширяваха евтактична околна среда. Ако се съдеше по звука, помпите бяха големи, вероятно от „безстрашните“, и Хакуърт заключи, че по всяка вероятност се приготвят за издигането на някоя нова постройка, като например ново крило на Университета.

Той седна до кухненската маса. Госпожа Хъл вече мажеше мармалад по кифличката му. Докато тя поставяше върху масата чиниите и сребърните прибори, Хакуърт взе един голям празен лист.

— Както обикновено — каза той, след което листът вече не беше празен; изведнъж той се бе превърнал в първата страница на „Таймс“.

Хакуърт получаваше всички новини, които му се полагаха, предвид положението му в живота, плюс няколко допълнителни услуги по негов избор: най-актуалното от любимите му карикатуристи и публицисти от цял свят; извадки по най-различни конкретни горещи теми, които му изпращаше баща му, който непрекъснато се притесняваше, че дори след всичките тези години не е образовал сина си както трябва; както и истории, свързани с юитландците — под филозоната на Нова Атлантида, която се състоеше от хора с британско потекло, напуснали Южна Африка няколко десетилетия преди това. Майката на Хакуърт беше юитландка, поради която и причина той се бе абонирал за тази услуга.

Някой господин с по-висок ранг и далеч по-големи отговорности по всяка вероятност щеше да получава различна информация, написана по различен начин, а най-висшата класа в Ню Шузан дори получаваха „Таймс“ в хартиения му вариант, напечатан с голяма антична преса, която правеше сто-двеста копия най-много. Получаваха го в три часа всяка сутрин.

Това, че висшето общество получаваше новините си, написани с мастило върху хартия, казваше много за начина, по който Нова Атлантида бе започнала да се различава до такава степен от другите филозони.

Нанотехнологиите в момента бяха направили възможно почти всичко, при което културната роля в решаването на това какво трябва да се прави с нея беше станала много по-важна от това да се обмисля какво може да се направи с нея. Едно от прозренията на Викторианско Възраждане беше, че не е кой знае колко добре всички да четат абсолютно различни вестници сутрин; поради което колкото по-високо се намираше човек на обществената стълбица, толкова по-сходен беше неговият „Таймс“ с този на хората като него.

Хакуърт почти успя да се облече, без да събуди Гуендолин, но тя се размърда, когато той започна да увива ланеца на джобния си часовник около множеството копченца и джобчета на жилетката си. Освен часовника, по него висяха и най-различни други дреболии от рода на кутийка за енфие, която му даваше тонус от време на време, както и една златна писалка, която изсвирваше тихичко при всяко получаване на пощата.

— Дано е приятен работният ти ден, скъпи — измърмори тя. След това премигна един-два пъти, намръщи се, фокусира погледа си към басмения балдахин над леглото и допълни: — Днес свършваш, нали?

— Да — отвърна Хакуърт. — Ще се прибера късно. Доста късно.

— Разбирам.

— Не — сряза я той. Но веднага се сети, че трябва да си държи езика зад зъбите. Даде си сметка, че не бива да се проваля.

— Скъпи?

— Въпросът не е в това, че свършва проектът. След работа обаче смятам да се сдобия с една изненада за Фиона. Нещо много специално.

— Да си си вкъщи за вечеря ще бъде много по-специално от всичко, с което можеш да я изненадаш.

— Не, скъпа. Това е нещо друго. Повярвай ми.

Той я целуна и тръгна към стенда до входната врата. Госпожа Хъл го чакаше с шапката му в едната ръка и куфарчето — в другата. Вече бе махнала педомотива от синтетичния компилатор и го беше нагласила до вратата; уредът беше достатъчно интелигентен, за да знае, че е още в къщата, поради което дългите му крака бяха напълно свити и така той нямаше почти никакво механично предимство. Хакуърт стъпи на стъпенките и усети как каишите се протягат и се увиват около краката му.

Каза си, че още не е късно да се откаже. Ала нещо червено привлече погледа му, той се извърна към вътрешността на къщата и видя как Фиона пълзи по коридора в малката си нощничка, с развята във всички посоки огнена коса, в пълна готовност да изненада Гуендолин, а погледът й му казваше, че е чула целия разговор. Той й изпрати една въздушна целувка и потегли напълно решен.