Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Diamond Age, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „БАРД“ ООД, 1998
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Финансови затруднения в живота на Бъд; посещение при един банкер
Бъд се изненада на себе си, че изкара толкова дълго време, преди да му се наложи да използва черепната си пушка в пристъп на гняв. Самото съзнание за това, че оръжието му е там, му даваше увереността, че никой, който е с всичкия си, няма да се ебава с него, особено когато видеше снайперките и черната кожа. Успяваше да постига каквото иска, просто като погледнеше хората изпод вежди.
Беше време да се придвижи нагоре по стълбицата. Търсеше си работа като съгледвач. Не беше никак лесно. Алтернативната фармацевтична промишленост работеше по скоростна, безупречно съобразена с момента система на доставките, така че за ченгетата да не остават почти никакви следи, по които да тръгнат. Дрогата се отглеждаше в незаконни синтетични компилатори, съхраняваше се в незаети жилищни сгради с ниски наеми, след което се отнасяше от контрабандни разпространители до самите улични продавачи. Междувременно из районите душеха напосоки цели хайки съгледвачи и примамки, като никога не спираха на едно място достатъчно дълго, за да бъдат задържани за безделничене. Те наблюдаваха за евентуалното приближаване на ченгета (или надзорни полицейски отряди) през специални устройства в слънчевите си очила.
По времето, когато прати последния си шеф на майната му, Бъд беше сигурен, че ще получи назначение като нелегален разпространител. Работата не стана обаче, а оттогава бяха пристигнали още два големи въздушни кораба от Северна Америка, които бяха излели хиляди бели и чернокожи отрепи на пазара за работна ръка. Бъд вече бе останал съвсем на червено, а освен това му беше омръзнало да яде безплатната храна от обществените синтетични компилатори.
Банката „Пийкок“ представляваше един красив мъж с прошарена брадичка, който миришеше на цитрусови плодове и беше облечен в изключително елегантен костюм с двуредно закопчаване, който пък очертаваше съвсем сполучливо тясната му талия. Бъд се добра до него в един доста неугледен офис на горния етаж в една туристическа агенция в един от мрачните квартали между Аеродрума и осеяните с бардаци райони по брега.
Банкерът не беше особено словоохотлив, след като се здрависаха, а просто скръсти ръце замислено и се облегна на ръба на бюрото си. В такава позиция той заслуша набързо скалъпените увъртания на Бъд, като от време на време кимаше, сякаш Бъд беше казал нещо особено важно. Всичко това малко обезкуражи Бъд, защото той си даваше ясната сметка, че говори пълни глупости, но пък беше чул, че тия точкоглавци се гордеели с това, че винаги били в услуга на клиентите си.
На едно съвсем случайно място от монолога банкерът прекъсна Бъд, просто като вдигна очи и го погледна открито.
— Искате да си осигурите една поредица от заеми — отбеляза така, сякаш бе приятно изненадан, което не беше кой знае колко вероятно.
— И така може да се каже — склони Бъд, като междувременно се ядосваше, че и той не може да накара нещата да звучат толкова красиво.
Банкерът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади лист хартия, сгънат на три.
— Може да ви бъде от полза, ако прелистите тази брошурка — каза на Бъд той, след което се обърна към самата брошурка и й изломоти нещо на някакъв непознат език.
Когато Бъд пое хартийката от ръката на банкера, върху празната страница се появи красиво цветно лого, а освен това зазвуча и някаква музика. Логото постепенно се превърна в паун. Под него пък започна да върви някаква видеолекция, водена от подобен на вид господин — нещо като смесица от индиец и арабин.
— Парсите ви приветстват с добре дошъл в банка „Пийкок“ — рече той.
— Какво значи „парси“? — обърна се Бъд към банкера, който просто притвори леко очи и потърка брадичката си в листа хартия, който беше приел отправения към него въпрос и вече бе започнал да оформя някакво обяснение. В крайна сметка Бъд съжали, че е задал въпроса си, защото отговорът се оказа една голяма шумотевица около тия парси, които очевидно искаха да са сигурни на всяка цена, че никой не ги бърка с точкоглавците, пакистанците или арабите — не че имаха някакви проблеми с тия много приятни етнически групи, хич да не си помислите такова нещо. Колкото и да се опитваше да не обръща внимание, Бъд погълна повече, отколкото му се искаше да научи за парсите, за странната им религия, за склонността им да живеят по номадски, че дори и за шибаната им кухня, която напълни устата му със слюнка, макар и да изглеждаше доста странна. Чак тогава брошурата се върна към въпроса, за който ставаше дума, което ще рече редове с кредити.
Бъд вече беше виждал всичко това и преди. И банка „Пийкок“ се возеше на същия влак като всички останали: ако те приемеха, веднага ти пъхваха кредитната карта — на място и без много приказки. Момчетата от тази банка я имплантираха в слабинната кост на таза, някои предпочитаха слепоочната кост в черепа — на практика навсякъде, където имаше някоя голяма кост близо до повърхността. Беше необходимо да се присажда в някой кокал, защото картата трябваше да се свързва по радиото, което ще рече, че й трябваше достатъчно дълга антена, която да улавя радиовълните. По този начин човек можеше да си обикаля по цял ден и да си пазарува разни неща, просто като си го пожелае; банката „Пийкок“, търговецът, от който си правиш покупката, и картата в слабините ти се грижеха за всички подробности.
Банките много се различаваха по отношението си към лихвените проценти, минималните месечни вноски, както и всичко останало. За Бъд нито едно от тия неща нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе какво щяха да направят с него, ако попаднеше в списъка на закъснелите с изплащането на дълговете. След като изчака да мине един доста приличен интервал от време, през който се правеше, че слуша много внимателно всичките глупости за лихвените проценти, той сякаш между другото, ей така напосоки, попита за политиката им на събиране на средствата. Банкерът погледна през прозореца, сякаш въобще не го беше чул.
Музикалният съпровод премина в нещо като джазкуул ритъм, при което се появи някаква сцена с мултикултурален екип от дами и господа, които хич не приличаха на закъсали с връщането на кредита. Бяха седнали около някаква маса и сглобяваха на ръка огромни парчета етнически бижута. През цялото време се и забавляваха — пиеха чай и поддържаха оживен разговор. Отпиваха обаче твърде много чай — както видя подозрителното око на Бъд, което беше толкова сляпо за един милион неща, но въпреки това доста наблюдателно, когато ставаше въпрос за тактическите ходове на медийната манипулация. Май обръщаха прекалено много внимание на чашите си.
Забеляза с одобрение, че са облечени в съвсем обикновени дрехи, а не в униформи, и че беше разрешено двата пола да общуват помежду си.
— Банка „Пийкок“ поддържа световна мрежа от чисти и безопасни работилници с много добри условия за работа, така че ако по време на нашите взаимоотношения ви сполетят непредвидени обстоятелства или пък ако по недоглеждане изхарчите заема си твърде бързо, можете да разчитате, че ще бъдете настанен в близост до дома си, докато разрешите проблемите си с банката. Работещите в цеховете на банка „Пийкок“ се радват на лични легла, а в някои случаи дори и на самостоятелни стаи. Естествено децата ви могат да бъдат с вас, докато трае посещението ви там. Условията за работа са едни от най-добрите в тази промишленост, а високият процент на принадената стойност в нашата операция за производство на бижута за широко потребление означава, че независимо от това колко са големи проблемите ви, на практика ще намерите щастлив изход от ситуацията за нула време.
— Каква… ъ-ъ-ъ… тактика използвате, за да сте сигурни, че хората така да се каже ще се отчетат навреме? — попита Бъд. Точно в този момент банкерът изгуби интерес към разговора, изпъна се, заобиколи бюрото си и седна зад него, при което впери поглед над водите, отвъд които бяха Пудонг и Шанхай.
— За тази малка подробност не пише нищо в брошурката — отвърна той, — тъй като повечето от бъдещите ни клиенти не обръщат такова упорито внимание на подробностите, особено около този аспект на договарянето.
Той вдиша през носа си също като някой, който на всяка цена държи да помирише нещо, и понагласи брадичката си.
— Начините ни за принуждаване са на практика три етапа от тактиката ни. Дали сме им много приятни имена, разбира се, но така или иначе те са както следва: първо, учтиво напомняне; второ, доста отвъд границата ви на поносимост на болка; трето, зрелищно фатална.
На Бъд му се прииска на място да покаже на тоя парс какво означава фатално, но както във всяка банка, и този човек си имаше доста добра охрана. Освен това подобна политика си беше съвсем стандартна, така че всъщност Бъд беше един вид доволен, че банкерът се бе изразил толкова ясно и директно.
— Ами, добре тогава, ще се свържа отново с вас — обеща той. — Нали нямате нищо против да задържа брошурата?
Парсът махна с ръка, за да го отпрати заедно с брошурата. Бъд отново заброди по улиците в търсене на пари при по-изгодни условия.