Нийл Стивънсън
Диамантената ера (46)

Хакуърт получава двусмислено съобщение; езда през Ванкувър; татуирана жена и тотемни стълбове; той навлиза в тайния свят на Барабанчиците

Похитител имаше първокласна жабка на врата си. Докато яздеше по високото шосе, Хакуърт реши да я отвори, защото искаше да види дали е достатъчно голяма, за да побере бомбето му, без да сгъва, пречупва, разнищва или по някакъв начин разваля изящната му хиперболична периферия. Отговорът беше, че жабката е прекалено малка за това. Д-р Х. обаче бе проявил голяма съобразителност и бе поставил вътре някои дребни неща за ядене: няколко сладки с късметчета или по-точно три. Изглеждаха вкусни. Хакуърт взе едната и я отвори. Върху лентичката хартия се виждаше някаква приятно раздвижена геометрична система от знаци, дълги редици от някакви неща, които се застъпваха и блъскаха едно в друго. Изглеждаше му смътно познато: това трябваше да са стръкчета бял равнец, които таоистите използваха за предсказване. Вместо обаче да образуват хексаграма на „И Чинг“, те започнаха да се подреждат едно след друго така, че да оформят букви на псевдо-китайски, който се използваше в логото на китайските ресторанти с една звезда. Когато и последната си отиде на мястото, предсказанието гласеше:

ТЪРСИ АЛХИМИКА.

— Много ви благодаря, д-р Х. — ядоса се Хакуърт. Той продължи да гледа надписа още известно време, като се надяваше, че ще се превърне в нещо, което носи малко повече информация, но той не помръдна, просто един отпадък сега и завинаги.

Похитител смени на тръс и мина някак целенасочено през университета, след това зави на север и прекоси един мост към полуострова, където се намираше по-голямата част от самия Ванкувър. Вихрогонът се справяше много добре със задачата да не гази никого и Хакуърт скоро се научи да не се притеснява и да се доверява на инстинктите му. Така погледът му бе свободен да се рее по забележителностите на Ванкувър, което нямаше да е препоръчително, ако бе дошъл на велосипед. При предишните си посещения беше забелязал откровеното и влудяващо разнообразие на това място, където всеки човек като че ли представляваше самостоятелна етническа група със собствен костюм, диалект, религия и произход. Изглеждаше така, сякаш рано или късно всяка част на света се превръщаше в Индия и по този начин преставаше да функционира по какъвто и да било смислен начин за категоричните картезиански рационалисти като Джон Пърсивал Хакуърт, семейството му и приятелите му.

Малко след като подминаха аеродрума, стигнаха до Стенли Парк — един непокътнат полуостров с диаметър от няколко километра, който — слава Богу — беше откупен от Протокола и беше запазен в автентичното си състояние: с все същите ели и покритите с мъх червени кедри, които си растяха от време оно. Хакуърт бе идвал тук няколко пъти и имаше смътна представа за разположението на нещата: по някой ресторант тук-там, алеи по брега, една зоологическа градина и един аквариум, обществени игрища.

Похитител го отведе на дълга разходка по един чакълест плаж, след това някак рязко заподскача по стръмен склон, като за целта превключи на походка, която нито един истински кон не използва. Краката му се скъсиха, при което започна да се катери със сигурни стъпки по четирийсет и пет градусовия наклон също като някой планински лъв. Един зашеметяващо бърз слалом между поредица от елхови дървета ги изведе на открито тревно пространство. Едва тогава Похитител забави ход, сякаш беше истински кон, който трябваше да разпусне мускулите си постепенно, и Хакуърт скоро се озова в полукръг от стари тотемни стълбове.

До един от стълбовете стоеше млада жена със скръстени зад гърба ръце, което щеше да й придава доста смел и безстрашен вид, ако не беше чисто гола и по тялото й не пробягваха медиатронни татуировки. Дори косата й, която падаше свободно чак до кръста, бе посипана с някакви нанозити, от които цветът на всеки косъм се променяше от едно място на друго в съответствие с модел, който засега не беше известен на Хакуърт. Жената се бе вторачила в инкрустацията на един тотемен стълб и очевидно не правеше това за първи път, защото татуировките й бяха направени в много подобен стил.

Гледаше тотемен стълб, чиято рисунка беше почти изцяло заета с образа на подобно на кашалот животно с главата надолу и опашката нагоре, като тръбната перка се издигаше перпендикулярно на стълба и очевидно бе изработена от отделно парче дърво. Около носната дупка на кашалота беше издълбано човешко лице. По този начин устата на лицето и носната дупка на кашалота съвпадаха. Това очевидно отричане на всякакви граници можеше да се види навсякъде по тотемните стълбове, както и по татуировките на жената: втренчените очи на някоя мечка представляваха едновременно и лицата на някакви други същества. Носните отвори на жената, също като този на кашалота, представляваха устата на човешко лице, като понякога това лице се превръщаше в устата на по-голямо лице, чиито очи всъщност бяха зърната на гърдите й, а брадичката му — интимното й окосмяване. Щом обаче Хакуърт разбираше каква е идеята на някоя рисунка, тя веднага се променяше в нещо друго, защото за разлика от тотемните стълбове, татуировките бяха динамични и си играеха с образите във времето, също както стълбовете си играеха с образите в пространството.

— Здравей, Джон — каза жената. — Много е лошо, че те обичах, а ти трябваше да тръгнеш.

Хакуърт се опита да види лицето й, което не трябваше да е проблем, защото все пак беше в предната част на главата й; погледът му обаче се отклоняваше по всички други мънички личица, които се появяваха, изчезваха и сливаха едно с друго, за част от секундата използвайки очите й, устата й, дори ноздрите й. Бе започнал да вижда някаква закономерност и в косата й, което вече беше прекалено за възприятията му. Бе почти сигурен, че току-що е зърнал Фиона пред себе си.

Тя му обърна гръб, при което косата й се развя като широки поли, и точно в този момент той получи някакво прозрение и разбра смисъла на образа. Беше сигурен, че там някъде видя как Гуен и Фиона се разхождат по един бряг.

Слезе от вихрогона си и я последва пеша. Похитител тръгна след него мълчешком. Вървяха през парка около два километра, като през цялото време Хакуърт спазваше прилична дистанция, защото ако се приближеше твърде много, от образите в косата й му се завиваше свят. Тя го отведе до един безлюден участък от плажа, по който лежаха разпръснати огромни елхови трупи. Докато Хакуърт прескачаше трупите в опита си да следва жената, той често попадаше на места за хващане на ръцете, които като че бяха направени от някого преди много, много време.

Трупите бяха палимпсести^[1]. Два се издигаха от края на водата, но не напълно вертикално, а като забити стрели в подвижния пясък. Хакуърт минаваше между тях, а вълните се разбиваха около краката му чак до коленете. Видя поизтрити указания под формата на лица и диви зверове, които живеят по горите, на гарвани, орли и вълци, вплетени в органично единство. Краката му бяха започнали да замръзват от студената вода и той пъшкаше на всеки няколко вдишвания, но жената продължаваше да върви; водата вече бе стигнала над кръста й, а косата й плуваше около нея, поради което неясните образи отново можеха да се разгадават. След това тя изчезна под една заляла я двуметрова вълна.

Същата вълна бутна Хакуърт по гръб и го носи на известно разстояние с развети безпомощно ръце и крака. Когато върна равновесието си, той остана седнал известно време, като остави по-малките вълни да обгръщат гърдите и кръста му. Чакаше жената да се появи, за да си поеме дъх. Това обаче не стана.

Там долу имаше нещо. Хакуърт се изправи и тръгна направо към водата. Точно когато вълните вече бяха обгърнали лицето му, усети под краката си нещо твърдо и гладко, което се раздвижи под неговата тежест. Водата хукна към някаква пропаст под морската повърхност и го засмука надолу. Над главата му се затвори люк и той изведнъж пак можеше да диша. Светлината беше сребриста. Хакуърт седеше във вода до височината на гърдите му, но тя се оттегли много бързо, като че изсмукана от някаква изпомпваща система, след което той се озова в единия край на някакъв сребрист тунел. Жената вървеше по него, на един хвърлей от Хакуърт.

Хакуърт бе влизал в няколко подобни тунела, но те обикновено бяха в много по-промишлени зони. Входът беше изкопан в брега, но останалата част бе един носещ се тунел, пълна с въздух тръба, която беше захваната за дъното. Това бе доста евтин начин за създаване на жизнено пространство; нипонците използваха тези неща за спални помещения за работниците-чужденци. Стените бяха направени от мембрани, които теглеха кислород от околната морска вода и изхвърляха въглероден двуокис, поради което от гледна точка на рибите тунелите пускаха пара като топли спагети върху студена метална чиния, докато изхвърляха безброй микромехурчета от замърсен въглероден двуокис. Тези съоръжения се точеха в реката като коренчетата, които поникват по неправилно съхранявани картофи, разклоняваха се на някои места и пускаха нови филизи, за да могат да се разрастват по команда. Първоначално те бяха празни и свити, а когато усетеха, че им е дошло времето, се изпълваха с пречистен кислород и ставаха твърди.

Когато студената вода в ушите на Хакуърт се оттече, той чу някакво дълбоко барабанене, което в началото бе помислил за разбиването на вълните над главата му; този звук обаче беше с постоянен ритъм, който го мамеше напред.

Хакуърт тръгна по тунела, следвайки жената, но постепенно светлината започна да намалява, а тунелът — да става все по-тесен. Той подозираше, че стените на тунела имат медиатронни способности, защото през цялото време виждаше разни неща с крайчеца на окото си, които изчезваха, когато завъртеше цялата си глава в тяхна посока. Бе решил, че сигурно скоро ще стигнат до някакво помещение, някаква подутина в тунела, където приятелите на жената си седят и думкат на огромни барабани, но преди да се появи каквото и да било от този сорт, стигна до едно място, където тунелът беше абсолютно тъмен и трябваше да застане на колене, за да опипва пътя си. Когато докосна здравата, но еластична повърхност на тунела с двете си колена и двете си ръце, той усети барабаненето в костите си и си даде сметка, че звукът е вграден в материята на тунела; самото барабанене можеше да бъде където и да е, а също така можеше да е на запис. Или може би нещата стояха много по-просто, може би тръбите провеждаха добре звука и някъде из системата от тунели някакви хора просто удряха по стените.

Главата му се удари в тунела. Хакуърт легна по корем и започна да лази. Ята от малки искрящи светлинки през цялото време минаваха покрай лицето му и той разбра, че това са ръцете му; в плътта му имаше вградени нанозити, които излъчваха светлина. По всяка вероятност бяха попаднали там с намесата на лекаря на д-р Х.; но не се бяха задействали, докато не бе влязъл в този тунел.

Ако жената вече не беше минала оттук, той щеше да се откаже, като си помисли, че пътят свършва — просто тунелът се е затворил, защото не е успял да се разшири. Барабаненето вече го бе заобиколило отвсякъде. Не виждаше нищо, макар че от време на време му се струваше, че мярва проблясването на малка жълтеникава светлинка. Тунелът се поклащаше леко в дълбоките подводни течения — реки от ужасно студена вода, които пълзят по дъното на проливите. Винаги, когато Хакуърт си позволеше да отклони мислите си по посока на това, че се намира много под повърхността на океана, той трябваше да спира и да полага максимални усилия да не изпадне в паника. „Мисли си за хубавия, изпълнен с въздух тунел, а не за това, което го заобикаля.“

Пред него съвсем определено се виждаше светлина. Изведнъж се озова в едно разширение на тръбата, достатъчно само да седне и да се облегне назад за малка почивка. Светеше някаква лампа, резервоар, изпълнен с нещо като топящ се въглеводород, от който не оставаше нито пепел, нито дим. По медиатронните стени имаше движещи се образи, които се виждаха едва-едва на мъждивата светлина: животни, които танцуваха в гората.

Хакуърт се придвижва по тръбите известно време, което беше доста дълго, но колко точно — не можеше да прецени. От време на време стигаше до поредното разширение с лампа и рисунки по стените. Докато пълзеше през дългите и напълно черни тунели, започна да получава зрителни и слухови халюцинации, които отначало бяха доста смътни, просто като случайни звуци в нервната му система, но ставаха все по-ясно отчетливи и реални. Халюцинациите предизвикваха у него съноподобно състояние, в което нещата, които наистина бе виждал наскоро — като Гуен, Фиона, д-р Х., въздушния кораб, момченцата, които играеха на топка — се сливаха с образи, които бяха толкова чужди, че той едва разбираше за какво става въпрос. Беше му неприятно, че умът му вземаше нещо толкова мило за него като Фиона и го превръщаше в бъркотия от чуждоземни гледки и идеи.

Виждаше нанозитите по кожата си. Доколкото знаеше обаче, беше съвсем възможно в момента да има още милиони такива, но в мозъка си, които си играят с аксоните и дендритите му и си изпращат информация един на друг като проблясъци светлина. Един втори мозък работеше успоредно с неговия собствен.

Нямаше причина информацията да не може да се предава от един такъв нанозит на друг, после през тялото и навън към нанозитите по кожата му, а оттам през тъмнината към други. И какво щеше да стане, когато Хакуърт се приближеше към други хора с подобни животинки?

Когато накрая стигна до голямото помещение, вече не можеше да каже със сигурност дали е реално или е още една халюцинация, създадена от машина. Помещението беше под формата на заравнена фунийка за сладолед — куполообразен таван над един леко наклонен конусовиден под. Таванът представляваше широк медиатрон, а подът служеше като амфитеатър. Хакуърт буквално бе изплют в помещението, точно когато барабаненето беше стигнало до кресчендо. Подът бе хлъзгав и той се плъзна надолу съвсем безпомощен, докато не стигна до дупката в средата. Търкулна се по гръб и видя върху купола над главата си огнена гледка. С периферното си зрение пък улавяше пода на театъра, по който удряха с ръце хиляди живи съзвездия.