Нийл Стивънсън
Диамантената ера (57)

Из „Буквара“: принцеса Нел пресича пътя на мистериозната Миша армия; посещение при един инвалид

Сечището, което се виждало смътно през дърветата отпред, било много приятна гледка, защото горите на крал Койот били непреодолимо гъсти и загърнати в хладни мъгли. Сред облаците започнали да се провират лъчи слънчева светлина. Принцеса Нел решила да си почине на откритото пространство и, ако извади малко късмет, да се погрее на слънце. Когато обаче стигнала до сечището, открила, че това въобще не е покрита с цветя зелена поляна, както била очаквала; по-скоро било един откос, прорязан през гората при преминаването на някаква титанична сила, която била сравнила дърветата със земята и изровила земята под себе си. Когато се отърсила от изненадата и овладяла страха си, принцеса Нел решила да се възползва от уменията по ориентиране в гората, които била придобила по време на многобройните си приключения. Искала така да научи нещичко за природата на това неизвестно същество.

Както разбрала много скоро, в този случай не били необходими уменията на особено напреднал следотърсач. Още при пръв поглед към утъпканата земя не се виждали (за разлика от нейните очаквания) няколко огромни стъпки, а милиони мънички, насложени една върху друга толкова много, че по земята нямало едно-едничко местенце, по което да не личали нокти и лапки. По този път бил минал цял порой от котки; дори да не била познала принцеса Нел стъпките, целите кичури козина и мъничките белези, разпръснати навсякъде, щели да й подскажат за какво става въпрос.

Котки, които са се придвижвали в стадо! Било нещо прекалено необичайно. Нел вървяла по дирята известно време, като се надявала да разбере тайната на това явление с Божията намеса. След няколко километра пътят се разширил до един запустял лагер, обсипан с останките от многобройни малки лагерни огънчета. Нел обиколила зоната за повече следи и пооткрила някои неща: било пълно с миши изпражнения и множество миши следи около огньовете. От комбинацията на стъпките ставало ясно, че котките били концентрирани на няколко малки места, докато очевидно мишките са владеели по-голямата част от лагера.

Последната част от мозайката дошла на мястото си, когато Нел открила малко парченце усукано въже, което се намирало до един от малките лагерни огньове. Докато го въртяла из пръстите си, Нел разбрала, че то много наподобява конска юзда — само дето по големина пасвало на котешка глава.

Тя стояла на пътеката на една огромна армия от мишки, които яздели котки така, както рицарите яздели коне.

Била чувала разни истории за Мишата армия в други части на Отвъдната земя, но ги била отписала като древни суеверия.

Веднъж обаче, няколко години преди това, в една странноприемница високо в планината, където била отседнала за през нощта, принцеса Нел се била събудила рано сутринта от звука от някаква мишка, която ровела в багажа й…

Принцеса Нел изрекла една магическа реплика за създаване на светлина, на която я била научила Пурпур, и по средата на стаята увиснало лъчисто кълбо. Думите от магията били погълнати от виенето на планинските ветрове, които веели през крехката постройка на старата странноприемница, поради което мишката била съвсем изненадана при внезапната поява на светлината. Нел пък се изненадала, че животинчето не гризяло хранителните й запаси, както би направила всяка мишка, а по-скоро разглеждало някои от листовете й хартия. Като това не била обичайната претърсваща работа за намиране на материали за миши дом — мишката можела да чете и търсела някаква конкретна информация.

Принцеса Нел хванала мишката-шпионин в шепите си.

— Какво търсиш? Ако ми кажеш, ще те пусна да си отидеш! — казала й тя. Приключенията й я били научили постоянно да бъде нащрек за трикове от всякакъв характер, поради което за нея било важно да разбере кой е изпратил този мъничък, но много ефикасен шпионин.

— Аз съм една малка и безобидна мишка! — изпищял шпионинът. — Не ме интересува дори храната ти — искам само информация!

— Ще ти дам едно голямо парче сирене, само за теб, ако ти ми дадеш малко информация — казала принцеса Нел. Хванала мишката за опашката и я повдигнала във въздуха, за да могат да си говорят очи в очи. Междувременно с другата си ръка разхлабила връвта на чантата си и извадила оттам едно прилично парче синьо сирене.

— Ние търсим изчезналата си кралица — казала мишката.

— Мога да те уверя, че в нито един от моите листове няма информация за каквато и да било изчезнала миша кралска персона — обяснила принцеса Нел.

— Ти как се казваш? — попитала мишката.

— Това не е твоя работа, шпионино! Тук аз задавам въпросите.

— Да, но е много важно да разбера името ти — настояла мишката.

— Защо? Та аз не съм мишка. Не съм виждала никакви малки мишки наоколо с корона на главата.

Мишката-шпионин не казала нищо. Взирала се внимателно в принцеса Нел с малките си очички като мъниста.

— Ти случайно да си дошла от един омагьосан остров?

— Значи си подслушвал приказките ми — рекла принцесата, без да успее да прикрие изненадата си. — Не срещам никакво сътрудничество от твоя страна, поради което не заслужаваш никакво сирене. Възхищавам се на смелостта ти обаче и заради това ще ти дам малко. Хайде, радвай се! — Тя поставила мишката на земята и извадила ножа си, за да й отреже парченце от сиренето; докато направи това обаче, мишката вече била изчезнала. Успяла само да зърне крайчеца на розовата й опашка под вратата.

На следващата сутрин Нел намерила трупа на мишката на пода в коридора. Котката на съдържателя на странноприемницата я била хванала…

Значи Мишата армия наистина съществувала! Принцеса Нел се чудела дали въобще са намерили изчезналата си кралица. Продължила да върви по следите им още няколко дни, защото те се движели в общо взето правилната посока и били доста удобни за път. Принцесата минала и през още няколко импровизирани бивака. В един от тях дори намерила малко гробче, отбелязано с мъничък надгробен камък от парче варовик.

Издълбаните букви върху паметничето били твърде малки, за да може да ги прочете. Принцеса Нел обаче носела със себе си една лупа, която била намерила в съкровищницата на един от кралете-магьосници. Тя извадила лупата от подплатената й кутийка и кадифената калъфчица, за да прочете надписа.

В горната част на надгробния камък имало малък барелеф на мишка-рицар, облечена в броня, с шпага в едната ръка, която се покланяла пред един празен трон. Надписът гласял:

Тук лежи Детелина, с опашка и всичко останало.

Добродетелите й бяха много повече

от недостатъците.

Тя от седлото падна и загина

под лапите на коня своя смел.

Не знаем ний дали последният й път

до ада или рай е я отвел.

Където и обаче да се скита,

на Нел Принцесата тя предана остава.

Принцеса Нел разгледала останките от огъня, повърхността на дърветата, които Мишата армия била изсякла, състоянието на изпражненията им и изчислила, че са минали оттам преди много седмици. Един ден тя щяла да се срещне с тях и да разбере защо са се привързали така към нея; засега обаче имала много по-наложителни ангажименти.

Щеше да се поинтересува от Мишата армия по-късно. Днес беше събота, което означаваше, че тази сутрин щеше да ходи на посещение при брат си в Земите под аренда. Отвори гардероба в ъгъла на спалнята си и извади оттам роклята, с която пътуваше. Като усети намеренията й, придружителката й излетя от нишата си и изскимтя по посока на вратата.

Макар и все още съвсем млада, прекрачила само с няколко години прага на женствеността, Нел вече имаше основание да е благодарна за присъствието на робокомпаньонката, която я следваше навсякъде извън дома. Зрелостта й бе донесла редица особености, които привличаха вниманието на другия пол, а и на жените с такива наклонности. Коментаторите рядко пропускаха да споменат за очите й, за които се говореше, че излъчвали далечна екзотичност. Във формата и големината им нямаше нищо особено необичайно и цветът им — меко преливане на зелено и светлокафяво, изпъстрено със златни точици — не изпъкваше сред преобладаващия англосаксонски расов тип. Но очите на Нел излъчваха дива жизненост, която привличаше вниманието. Неовикторианското общество раждаше много млади жени, които въпреки високата си образованост и начетеност, на възрастта на Нел изглеждаха съвсем сиви. А нейните очи говореха за съвсем друго нещо. Когато няколко месеца по-рано Академията на госпожица Матисън я представи в обществото заедно с още няколко момичета на нейната възраст, тя не беше най-добра в танците и определено не най-добре облечена или най-общителна. Въпреки това тогава около нея се насъбра цяла тълпа от млади мъже. Те не проявиха неблагопристойността да се мотаят наоколо, но се държаха на разстояние под установения максимум, така че където и да идеше в балната зала, навсякъде попадаше сред необикновено много младежи.

Особено бе разпалила интереса на племенника на лорда на справедливостта в Атлантида/Торонто, който й написа няколко пламенни писма. Тя му отговори с думите, че не желае да продължава връзката и една сутрин, навярно с помощта на таен монитор, той я бе пресрещнал заедно с компаньонката й, докато Нел яздеше към Академията на госпожица Матисън. Тя му напомни за отговора си, като се направи, че не го познава, но младежът прояви настойчивост и когато Нел стигна до портала на Академията, компаньонката вече бе събрала достатъчно улики, за да докаже обвинение в очевиден сексуален тормоз в случай, че Нел пожелае да го повдигне.

Тя, разбира се, не го направи, защото това щеше да предизвика масово презрение, което би могло да навреди на кариерата му. Затова пък копира продължаващ пет секунди кадър от компаньонката, на който при приближаването на младежа Нел казваше: „Извинете, но се опасявам, че ме поставяте в неудобно положение“, а той продължаваше да упорства, сякаш не я беше чул. После записа тази информация в робовизитка и я прати в жилището на семейството му. Съвсем скоро получи официално извинение и проблемите й престанаха.

Тъй като вече бе представена в обществото, приготовленията й за посещението в Земите под аренда бяха също толкова сложни, колкото и на която и да е друга дама от Нова Атлантида. Извън града тя и вихрогонът й бяха заобиколени отвсякъде от летящи охранителни капсули, изпълняващи ролята на предна линия за лична защита. Вихрогонът на съвременната дама имаше У-образно тяло, което премахваше необходимостта да язди, седнала настрани, така че Нел можеше да носи сравнително нормална рокля: корсаж, който подчертаваше модерно тънкия й кръст, толкова грижливо оформен на упражнителните машини в Академията, че сякаш бе изработен на струг. Полите, ръкавите, яката и шапката й гарантираха, че никой от младите грубияни в Земите под аренда няма да има възможност да проникне с поглед в телесното й пространство, а за да не ги изкушава прекалено много с особеното си лице, тя носеше и воал.

Воалът представляваше поле от микроскопични чадъроподобни аеростати, програмирани да летят плътно един до друг само на няколко сантиметра пред лицето й. Всички чадъри бяха насочени навън от нея. Обикновено бяха затворени, което ги правеше почти невидими — приличаха на сянка пред лицето й, макар че гледани отстрани образуваха фина искряща стена във въздуха. По заповед на Нел те можеха да се отварят до определена степен. Външните им повърхности бяха огледални, вътрешните матовочерни, така че тя бе в състояние да гледа навън като през опушено стъкло. Но другите виждаха само искрящия воал. Чадърите можеха да се програмират да застават по различен начин, винаги запазвайки една и съща обща форма — така че да изглеждат като маска или като фина коприна, в зависимост от модата.

Воалът й осигуряваше защита от нежелани погледи. Много делови жени в Нова Атлантида също използваха воали, като начин за изправяне пред света според техните собствени правила — така се подсигуряваха, че ще ги приемат според достойнствата, а не според външния им вид. Воалът изпълняваше и защитна функция — отблъскваше вредните слънчеви лъчи и спираше многобройните вредни нанообекти.

Тази сутрин последната функция особено вълнуваше управителя Муър.

— Напоследък е адски гадно — каза той. — Боевете бяха много тежки. — Нел вече бе разбрала това от някои особености в поведението на управителя: в последно време оставаше до късно вечер, редеше някакъв сложен план на медиатронния си под и тя подозираше, че е нещо, свързано с бойните линии или дори с война.

Докато яздеше вихрогона си из Давтейл, Нел стигна до височина, от която в ясен ден се разкриваше прекрасна гледка към Земите под аренда, Пудонг и Шанхай. Но влагата се бе сгъстила в облаци, образуващи плътен слой на около триста метра под нейното равнище, така че тази висока част от Ню Шузан приличаше на остров — единствена суша в целия свят, освен покрития със сняг конус на анклава Нипон на няколко километра към крайбрежието.

Излезе през главната порта и пое надолу по склона. Движеше се близо до облачния слой, но никога не стигаше съвсем до него — колкото по-ниско се спускаше, толкова по-слаба ставаше светлината и няколко минути по-късно Нел вече не можеше да види пръснатите из Давтейл селища, нито кулите на „Св. Марк“ и източника Виктория над него. Скоро мъглата стана толкова гъста, че видимостта се ограничаваше до няколко метра и миришеше на химическите изпарения от океана. Тя подмина някогашното място на анклава Сендеро. Сендеросите бяха жестоко изкоренени, когато Протоколната служба разбра, че действат в съучастие с бунтовниците от Ню Тайпинг, фанатичен култ, противопоставящ се и на „Юмруците“, и на Крайбрежната република. Това имение отдавна бе преминало в ръцете на донгите, племенно етническо малцинство от югозападен Китай, което гражданската война бе изтласкала от родните му земи. Те бяха разрушили високата стена и бяха издигнали една от характерните си, многоетажни пагоди.

Иначе ЗПА не изглеждаха чак толкова променени. Операторите на големите колкото стена медиатрони, които толкова бяха ужасили Нел в първата й нощ в Земите под аренда, бяха усилили максимално яркостта в опит да компенсират мъглата.

Като проява на милосърдие, съставителите на Ню Шузан бяха предоставили известно пространство на Ватикана в крайбрежната част, недалеч от Аеродрума. През първите години там имаше само двуетажна мисия за отрепи, последвали логичния завършек на живота си и оказали се бездомни, пристрастени към наркотици, преследвани от кредитори, от закона или от оскърбяващи ги членове на собствените им семейства.

В по-ново време Ватиканът беше програмирал основата на сградата така, че да издържи много повече етажи. Той бе имал сериозни етични проблеми по отношение на нанотехниката, но в крайна сметка беше решил, че в нея няма нищо лошо, стига да не се занимава с ДНК или да осъществява директен интерфейс с човешкия мозък. Възможността за използване на нанотехника за издигането на сгради беше чудесна, тъй като Ватиканът/Шанхай ежегодно трябваше да прибавя по два етажа към Безплатния туберкулозен санаториум. Сега той се извисяваше над всички останали постройки край брега.

Както и с която и да е друга такава сграда, планът бе еднообразен и всички етажи бяха абсолютно еднакви. Стените бяха от бежов материал, използван за изграждането на много от постройките в ЗПА, което беше жалко, защото почти като магнит привличаше безбройни орди въздушни нанообекти. Подобно на всички други такива сгради, през годините Безплатният туберкулозен санаториум бе почернял, при това не равномерно, а на вертикални ивици. Често се шегуваха, че отвън много приличал на вътрешността на дробовете на обитателите си. „Юмруците на справедливата хармония“ обаче бяха направили всичко възможно, за да го разкрасят, като през нощта целия го бяха облепили с червени плакати.

Харв лежеше на трипластова койка на двайсетия етаж, като си поделяше малката стая с пречистен въздух с още дванайсет болни от хронична астма. Лицето му беше скрито от фантаскоп и от устата му стърчеше дебела тръба, свързана с атомизаторен щекер на стената. По нея в дробовете му се вливаха газообразни лекарства, изпращани директно от синтетичния компилатор, и не позволяваха на бронхите му да се затворят.

Нел спря за миг, преди да го откъсне от интерактива му. Някои седмици той изглеждаше по-добре, но не и този път. Тялото му бе подпухнало, лицето му беше кръгло и тежко, пръстите му се бяха превърнали в топчести цилиндри — лекуваха го със силни стероиди. Но тя така или иначе щеше да разбере, че е изкарал тежка седмица, защото Харв обикновено не използваше интерактиви. Обичаше от онези устройства, които можеш да държиш в скута си върху лист хартия с изкуствен интелект. Нел се опитваше ежедневно да му праща писма, написани с обикновени медиаглифи и известно време той се мъчеше да й отговаря. Последната година се бе отказал, макар че тя предано продължи да му пише.

— Нел! — каза Харв, когато свали очилата си. — Извинявай, преследвах някакви богати викита.

— Нима?

— Да. Или по-скоро ги преследваше Грубияна Скъд. В интерактива. Виждаш ли, кучката на Грубияна забременява и трябва да си купи „машина на свободата“, за да се избави от бебето, затова започва работа като момиче за всичко при някакви сополиви викита и им обира част от хубавите стари вещи, като смята, че така по-бързо ще си осигури парите. Кучката избягва, те започват да я преследват на викитата си и тогава се появява Грубияна Скъд с големия си камион, преобръща всички маси и се впуска да преследва тях. Ако го направиш както трябва, можеш да накараш викитата да паднат в огромна яма с тор! Страхотно е! Трябва да се пробваш — каза Харв. После, изтощен от това усилие, хвана кислородната си тръба и известно време диша с нея.

— Звучи ми забавно — отвърна Нел.

Временно ням заради кислородната тръба, Харв внимателно наблюдаваше лицето й и не остана убеден.

— Извинявай — изпъхтя той между две вдишвания, — забравих, че моят интерактив не те интересува. В онзи твой „Буквар“ нямат ли Грубияна Скъд?

Нел насилено се усмихна на шегата, която Харв пускаше всяка седмица. Тя му подаде кошничката с бисквити и пресни плодове, която бе донесла от Давтейл, и поседя при него час. Разговаряше за нещата, за които обичаше да приказва той, докато видя, че вниманието му блуждае обратно към фантаскопа. Нел се сбогува и го целуна.

Тя включи воала си на най-високо равнище непрозрачност и се насочи към вратата. Харв импулсивно хвана кислородната си тръба и силно всмука няколко пъти, после я повика по име точно, когато се готвеше да излезе.

— Да? — попита Нел и се обърна към него.

— Нел, искам да ти кажа, че изглеждаш прекрасно — заговори той, — също като най-красивите викториански дами в цяла Атлантида. Не мога да повярвам, че си онази същата моя Нел, на която носех разни неща в стария апартамент — спомняш ли си онези дни? Зная, че пътищата на двама ни се разделиха още от онази сутрин в Давтейл, зная и че това е свързано главно с онзи „Буквар“. Просто искам да ти кажа, сестро, че макар понякога да говоря лоши неща за викитата, аз се гордея с теб и се надявам, че когато четеш онзи „Буквар“ — пълен с неща, които никога няма да успея да разбера и даже не бих могъл да прочета — ще си спомняш, че преди години братчето ти Харв го видя да се валя в канавката и си науми да го занесе на сестричката си. Ще си го спомняш ли, Нел? — С тези думи той пъхна кислородната тръба обратно в устата си и ребрата му започнаха да се надигат.

— Разбира се, че ще си спомням, Харв — отвърна Нел. Очите й се напълниха със сълзи и тя слепешком се върна обратно, за да прегърне подпухналото му тяло. Воалът закръжи като вода, лисната в лицето на Харв. Малките чадърчета се отдръпнаха, когато тя вдигна лицето му към своето и го целуна по бузата.

Воалът отново се оформи, щом Харв потъна обратно в дунапреновия дюшек — същият като дюшеците, които много години по-рано я бе научил да прави в синтетичния компилатор. Нел се обърна и изтича от стаята, разтърсвана от ридания.