Нийл Стивънсън
Диамантената ера (34)

Дилемата на Хакуърт; неочаквано завръщане в бърлогата на д-р Х.; невиждани досега подразделения на помещенията на д-р Х.; един престъпник попада под ударите на закона

Хакуърт имаше време да обмисли логиката на цялата работа още веднъж, докато чакаше в преддверието на бърлогата на д-р Х. Чакаше старецът да се освободи от нещо, което звучеше като конференция на дванайсет киноканала. При първото си посещение тук той беше твърде нервен, за да обърне внимание на каквото и да било, но сега се бе разположил удобно в разнебитения кожен фотьойл в ъгъла, беше си поръчал чай от прислугата и прелистваше книгите на д-р Х. Такова облекчение да не носиш нищо, което се страхуваш, че може да загубиш.

От силно обезпокоителното посещение на Чанг насам Хакуърт беше на предела на душевните си сили. Бе направил голям слон от цялата работа. Рано или късно престъплението му щеше да излезе наяве и семейството му щеше да изпадне в немилост, независимо от това дали ще даде пари на Чанг или не. Дори да успееше по някакъв начин да си върне „Буквара“, животът му беше съсипан.

Когато получи известие, че д-р Х. е спечелил състезанието по откриването на загубеното копие на „Буквара“, нещата вече не бяха лоши, а един фарс. Бе си взел един ден почивка и бе отишъл на дълга разходка из Кралския екологичен резерват. Докато се върна вкъщи, изгорял от слънцето и приятно изморен, настроението му се беше подобрило неколкократно. Това, че д-р Х. бе намерил „Буквара“, наистина оправяше положението му.

В замяна за книгата докторът по всяка вероятност щеше да иска нещо от Хакуърт. В този случай много малко вероятно беше да става въпрос за обикновен подкуп, както бе намекнал Чанг; всичките пари, които Хакуърт имаше или някога въобще щеше да направи, не представляваха никакъв интерес за д-р Х. Много по-вероятно беше докторът да поиска някаква услуга — можеше да помоли Хакуърт да проектира нещо, да даде няколко професионални съвета, както си му е редът. Хакуърт толкова искаше да стане точно така, че бе доказал напълно пред себе си хипотезата с един милион доказателства — както действителни, така и въображаеми — през втората част от екскурзията си в планината. Беше добре известно, че Небесното кралство изостава отчайващо от нанотехнологичната надпревара във въоръжаването; че самият д-р Х. отделя голяма част от ценното си време да се рови в дебрите на имунната система на Нова Атлантида също доказваше хипотезата му. Уменията на Хакуърт можеха да им бъдат от безкрайна полза.

Ако това беше вярно, то за Хакуърт имаше изход. Той щеше да свърши нещо за доктора. В замяна щеше да получи „Буквара“ обратно, което бе най-основното нещо в живота му в този момент. Като част от сделката д-р Х. със сигурност щеше да намери начин да елиминира Чанг от списъка с проблемите на Хакуърт; престъплението на Хакуърт никога нямаше да стане известно на неговата филозона.

 

 

Както викторианците, така и конфуцианците бяха намерили нови приложения на фоайето, преддверието или както там му беше името, а също и за остарелия етикет, свързан с визитните картички. Поради тази причина всички племена, които разполагаха с последните постижения на нанотехнологиите, знаеха, че посетителите трябва да бъдат внимателно проверявани, преди да бъдат приети в нечии вътрешни покои, и че подобна проверка, извършвана от хиляди усърдни червейчета-разузнавачи, отнемаше доста време. Етикетът на чакалнята така се бе усъвършенствал, че изисканите хора навсякъде по света знаеха, че дори когато се отбиеха у някого, независимо дали е близък приятел или не, ще прекарат известно време в пиене на чай и разглеждане на списания в някое преддверие, претъпкано с добре прикрито оборудване за разузнаване.

Една цяла стена от фоайето на д-р Х. представляваше медиатрон. Кинокадри или съвсем прости графики можеха да бъдат излагани по дигитален път на подобни стени, също като плакатите и постерите в по-старо време. Ако не бъдеха отстранени, с течение на времето те започваха да се припокриват и да оформят нещо като колаж от подвижни образи.

В средата на медийната стена на д-р Х., частично закрит от по-новите клипове, се виждаше клипът, който беше толкова популярен в северен Китай, колкото е било през предишния век лицето на Мао — злият брат-близнак на Буда. Хакуърт никога не си бе направил труда да седне и да го изгледа целия, но му беше хвърлял по едно око толкова често по такситата в Пудонг или по стените на сградите в Земите под аренда, че го знаеше наизуст. Западняците го наричаха Жанг в Шанг.

Действието се развиваше пред един луксозен хотел на един от архипелазите на Шангри-ла, проточил се по свръхскоростната магистрала Коулуун-Гуангжу. Автомобилната алея под формата на конска подкова беше направена от напасващи се плочки, месинговите дръжки на вратите проблясваха, а в саксии с размерите на лодка във фоайето растяха цели плантации от тропически растения. Мъже в делови костюми разговаряха по мобилните си телефони и непрестанно поглеждаха часовниците си, по автомобилната алея търчаха лакеи с бели ръкавици, вадеха огромни куфари от багажниците на червени таксита и ги забърсваха с чисти влажни парцали.

Автомобилната алея беше свързана с осемлентова пътна артерия — не шосето, а обикновен път между сградите — с метална ограда с шипове, която минаваше по цялото му протежение, за да не могат пешеходци да пресичат там, където не трябва. Пътната настилка, която беше нова, но вече се рушеше, бе посипана с червен прах, довян от последния тайфун от опустошените хълмове на Гуангдонг.

Движението изведнъж оредяваше и камерата тръгваше нагоре: виждаше се как няколко ленти са блокирани от цяло нашествие от велосипедисти. От време на време някое червено такси или някой мерцедес се промъкваха плътно покрай металната преграда и се отскубваха от задръстването, докато шофьорите им така здраво натискаха клаксоните, че сякаш всеки момент щяха да спукат въздушните възглавници. Хакуърт не чуваше пищенето на клаксоните, но когато камерата увеличи изображението на мястото на действието, вече се виждаше как един шофьор си маха ръката от клаксона и размахва пръст към тълпата велосипедисти.

Когато видя кой кара велосипеда си най-отпред, той се извърна пребледнял от страх, а ръката му тупна върху скута му като мъртва лястовица.

Водачът беше един набит мъж с побеляла коса, на около шейсетгодишна възраст, но безмилостно въртящ педалите на съвсем обикновено черно колело, облечен в дрехите на черноработник. Той се придвижваше с измамно голяма скорост, след което навлезе в автомобилната алея пред хотела. На улицата се получи емболия от стотиците велосипеди, които се опитваха да влязат през тесния вход. И точно тук настъпваше още едиц класически момент: главният лакей напусна поста си и хукна към велосипедиста, като му махаше с ръце да се маха и бълваше ругатни на кантонски, но когато стигна на около два метра от него, разбра, че пред него е Жанг Хан Хуа.

Жанг нямаше професионално звание, понеже по принцип бе пенсионер — една иронична метафора, че китайските премиери от края на двайсети и началото на двайсет и първи век по всяка вероятност са имитирали американските мафиотски босове. Може би признаваха, че притежаването на професионално звание е под достойнството на най-могъщия човек на земята. Хората, които бяха ставали близки с Жанг, твърдяха, че никога не го възприемали във връзка със светската му власт — армията, ядрените оръжия, тайната полиция. Единственото, за което се сещали, било, че по времето на Великата културна революция, когато бил на осемнайсетгодишна възраст, Жанг Хан Хуа повел партийната си бойна група от червени барети в ръкопашна схватка с някаква друга група, за която смятали, че се горещи прекалено много, и че при завършването на схватката Жанг направил пир със суровата плът на покойните си противници. Никой не можеше да застане лице в лице с Жанг, без да си представи как кръвта се стича по брадичката му.

Лакеят пада на колене и започва буквално да целува земята. Жанг изглежда отвратен, вмъква обутото си в сандал стъпало под яката му и така го вдига отново на крака, след което му казва няколко думи на селския акцент на родния си фуджиянски. Докато се връща към хотела, лакеят почти не спира да се кланя; на лицето на Жанг е изписано неудоволствие — единственото, което иска, е да бъде обслужен бързо. През следващите минута-две служители на хотела с нарастващи по ранг постове се точат от вратата и се подмазват на Жанг, който просто не им обръща внимание и вече изглежда откровено отегчен. Никой не знае дали Жанг е конфуцианец и маоист по това време на живота му, но в този момент това няма никакво значение: защото според конфуцианското схващане за обществото, също както и според комунистическото, селяните са най-висшата класа, а търговците — най-нисшата. Този хотел не е за селяни.

Най-накрая се появява един мъж в черен официален костюм, заобиколен отвсякъде с бодигардове. Изглежда още по-ядосан и от Жанг, защото си мисли, че е станал жертва на някаква непростимо тъпа шега. Това е търговецът на търговците: четиринайсетият най-богат мъж в света, трети в Китай. Притежава почти всичките недвижими имущества на разстояние половин час път с кола около този хотел. Той не променя крачка, когато стъпва на алеята и вижда, че пред него стои Жанг; отправя се директно към него и го пита какво иска, защо такъв стар човек като него си е направил труда да измине целия път от Бейжинг и да му се меси в работите с тъпата си колоездачна обиколка.

Жанг просто пристъпва напред и прошепва няколко думи в ухото на богаташа.

Богаташът отстъпва назад, сякаш Жанг го е ръгнал в гърдите. Устата му е отворена, при което се виждат идеалните му бели зъби, а погледът му е разконцентриран. След няколко мига той прави още няколко крачки назад, което му осигурява достатъчно пространство за следващата маневра: навежда се, поставя едното си коляно на паважа, после и другото, привежда се в кръста, докато застане на четири крака, след което се просва в цял ръст на красиво напаснатите плочки. Залепя лице на земята. Той се кланя на Жанг Хан Хуа.

 

 

Един по един минаващите през долби система гласове в съседната зала замлъкнаха, докато не останаха само тези на д-р Х. и някакъв друг господин. Разправяха си нещо несвързано, като правеха дълги паузи между престрелката от засукани ораторски пасажи, за да си почистват лулите, да си наливат чай или каквото там правеха тия двама господа, докато се опитваха да покажат колко не им пука един от друг. Дискусията позаглъхна, вместо да стигне до ожесточена връхна точка, както тайничко и дяволито се бе надявал Хакуърт, след което един младеж дръпна завелата и каза:

— Д-р Х. ще ви приеме сега.

Д-р Х. беше във великолепно, щедро настроение, може би добре изчислено, за да създаде впечатлението как винаги е знаел, че Хакуърт ще се върне при него рано или късно. Той стана на крака, стисна топло ръката на Хакуърт и го покани да отидат на вечеря „на едно място наблизо — както самонадеяно се изрази той, — което е съвсем дискретно“.

Беше дискретно, защото едно от уютните му частни сепарета бе пряко свързано със задните помещения в сградата на д-р Х., така че човек можеше да стигне до него по една от криволичещите, пълни с въздух тръби от нанобар, която щеше да се проточи половин километър, ако я извадеха от Шанхай, отнесяха я до Канзас и я дръпнеха от двата края. Като примижаваше през прозрачните стени на тръбата, докато придружаваше д-р Х. до вечерята му, Хакуърт видя замъглено как няколко десетки човека извършват множество дейности в няколко различни сгради, през които д-р Х. очевидно си бе извоювал правото да преминава. Най-накрая тръбата ги изплю в един приятно обзаведен салон с килим на пода. Беше също така снабден и с механично задвижвана хлъзгаща се врата. Вратата се отвори точно когато сядаха и Хакуърт за малко да загуби равновесие, когато от тръбата задуха нанофилтриран вятър; на вратата беше застанала една сервитьорка, не повече от метър и трийсет висока, която бе усмихната до уши и която затвори очи и се приведе напред при появата на очакваната въздушна вълна. Каза на идеален английски от долината Сан Фернандо:

— Искате ли да ви изредя специалитетите ни?

Д-р Х. положи доста усилия да убеди Хакуърт, че му съчувства за положението му; толкова големи, че Хакуърт започна да се чуди дали д-р Х. вече е знаел за това.

— Стига сме го разисквали вече — каза накрая д-р Х., като прекъсна Хакуърт по средата на някакво обяснение, след което Хакуърт не успя повече да привлече вниманието му върху тази тема. Подейства му успокояващо, но и притесняващо, защото не можеше да се отърве от усещането, че току-що по някакъв начин е направил сделка, чиито условия не са били установени предварително, че дори не са били и обмислени. Цялото поведение на д-р Х. обаче сякаш изпращаше посланието, че ако ще подписваш не особено изгодна сделка с някоя древна и загадъчна персона от шанхайския свят на организираната престъпност, едва ли ще намериш нещо по-подходящо от доброжелателния д-р Х., който беше толкова щедър, че вероятно щеше веднага да забрави за нея или просто ще прибере услугата, която ти е направил, в някое пожълтяло чекмедже някъде из покоите си. До края на дългата вечеря Хакуърт вече се чувстваше толкова успокоен, че почти бе забравил както за лейтенант Чанг, така и за „Буквара“.

Всъщност, докато вратата не се отвори отново и не се появи самият лейтенант Чанг.

В началото Хакуърт почти не можа да го познае, защото беше облечен в много по-традиционни дрехи от обикновено: широки индигови шалвари, сандали и плитко кепе от черна кожа, което закриваше около седемдесет и пет процента от възлоподобния му череп. Освен това беше започнал да си пуска мустак. Най-страшното обаче беше, че на пояса му имаше ножница, а пък в ножницата имаше сабя.

Той пристъпи в салона и се поклони превъзнесено на д-р Х., след което се обърна с лице към Хакуърт.

— Лейтенант Чанг? — каза с отмалял глас Хакуърт.

— Полицай Чанг — отвърна натрапникът — от областния съд на Шанхай. — След което каза китайските думи за Средно кралство.

— Мислех, че сте от Крайбрежната република.

— Последвах господаря си в една нова земя — обясни полицаят Чанг. — Със съжаление искам да ви кажа, че съм тук, за да ви арестувам, Джон Пърсивал Хакуърт.

— По какво обвинение? — попита Хакуърт, като се насили да се усмихне, сякаш това си беше някаква рутинна шегичка между добри приятели.

— Че на… ден от месец…, 21… година сте внесъл крадена интелектуална собственост в Небесното кралство — и по-специално в бърлогата на д-р Х. — и сте използвал тази собственост, за да компилирате незаконно копие на едно определено устройство, известно под името „Илюстриран буквар на младата дама“.

Нямаше смисъл да се твърди, че това не е вярно.

— Но аз съм дошъл тук тази вечер, точно за да си възвърна правата на собственост върху същото това устройство — рече Хакуърт, — което е в ръцете на многоуважавания ми домакин тук. Вие, разбира се, нямате намерение да арестувате многоуважавания д-р Х. за това, че е внесъл крадена собственост.

Полицаят Чанг погледна д-р Х. с очакване. Докторът си пооправи одеждите и придоби лъчезарна, покровителствена усмивка.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че някой недобронамерен човек очевидно ви е дал погрешна информация — каза той. — Всъщност аз нямам представа къде се намира „Буквара“.

Измеренията на капана му бяха толкова обширни, че умът на Хакуърт продължаваше да се гърчи из него, блъскаше се безпомощно ту в едната стена, ту в другата, дори когато двайсет минути по-късно беше издърпан пред областния съдия. Бяха импровизирали съдебна зала в една голяма, древна градина във вътрешността на Стария Шанхай. Представляваше открит квадрат, павиран с плоски сиви камъни. От едната му страна се издигаше сграда, отворена към квадрата от едната си страна, с наклонен керемиден покрив, чиито краища се бяха вирнали високо във въздуха и чиито стрехи бяха украсени с глинен фриз, на който бяха изографисани два дракона, застанали един срещу друг, а между тях имаше голяма перла. Хакуърт осъзна, макар и доста смътно, че всъщност това е сцената на летен театър, което подсилваше усещането му, че той е единственият зрител на пиеса с много преплетен сюжет, написана и представена само за него. Пред една ниска, покрита с брокатена покривка маса в средата на сцената беше седнал съдията, облечен във великолепна тога и с внушителна шапка с периферия, украсена с избродиран еднорог. Зад него и малко встрани стоеше дребна жена с нещо, което според Хакуърт бяха феноменоскопски очила. След като показа на Хакуърт мястото върху сивите плочки, където трябваше да коленичи, полицаят Чанг се качи на сцената и зае мястото от другата страна на съдията. В рамките на квадрата се намираха и няколко други длъжностни лица, като по-голямата част бяха д-р Х. и придружаващите го членове от неговата свита, подредени в две успоредни редици, които образуваха нещо като тунел между Хакуърт и съдията.

Първоначалният прилив на ужас на Хакуърт беше заглъхнал. Вече бе изпаднал в черногледо очарование от невероятния кошмар на ситуацията си, както и от великолепното представление, организирано от д-р Х., за да отпразнува това. Коленичи мълчешком и остана така в стъписано, свръхрелаксирано състояние, също като зашеметена жаба на масата за дисекции.

Минаха през необходимите формалности. Съдията се казваше Фенг и очевидно беше от Ню Йорк. Обвинението бе повторено, макар и с малко по-сложни думи. Жената пристъпи напред и представи доказателствата: кинозапис, който пуснаха на един голям медиатрон, заел цялата задна стена на сцената. Беше за това как заподозреният Джон Пърсивал Хакуърт отрязва едно парченце от кожата на палеца си и го дава на (невинния) д-р Х., който (без да знае, че го въвличат в извършването на кражба) измъква един терабит прясна информация от червейче под формата на репей и т.н. и т.н.

— Единственото, което ни остава, е да докажем, че тази информация наистина е била открадната — макар че това е доста очевидно по поведението на заподозрения — каза съдията Фенг. В подкрепа на същото твърдение полицаят Чанг пристъпи напред и разказа за посещението си в дома на Хакуърт.

— Господин Хакуърт — обърна се към него съдия Фенг, — искате ли да опровергаете твърдението, че тази собственост е била открадната? Ако е така, ще ви задържим тук, докато не бъде направено копие на информацията за полицията на Нейно величество; те ще могат да разберат от работодателя ви дали сте направил нещо нечестно. Искате ли да го направим?

— Не, Ваша светлост — отвърна Хакуърт.

— Значи не отричате, че собствеността е била открадната и че сте подмамили един поданик на Небесното кралство да ви стане съучастник в престъпното ви деяние?

— Виновен съм по обвинението, Ваша светлост — каза Хакуърт — и оставям съдбата си в ръцете на милостивия съд.

— Чудесно — кимна съдията. — Обвиняемият признава вината си. Присъдата е шестнайсет удара с пръчка и десет години затвор.

— Милостиви Боже! — възкликна тихо Хакуърт. Колкото и да беше неадекватна, подобна реплика бе единственото, което му дойде в главата.

— Що се отнася до ударите с пръчка, тъй като обвиняемият е бил мотивиран от родителската си преданост към дъщеря си, ще ги отменя всичките, с изключение на един, но при едно условие.

— Ваша светлост, ще се опитам да се подчиня на каквито и да било условия, които можете да ми наложите.

— Че дадете на д-р Х. ключа за дешифриране на въпросните данни, за да могат да се доставят копия от книгата на децата, които изпълват домовете ни за сираци.

— Ще го направя с удоволствие — рече Хакуърт, — но има някои усложнения.

— Чакам — заяви съдията, но в гласа му се долавяше силна нотка на недоволство. Хакуърт имаше усещането, че цялата тази работа за боя с пръчка и „Буквара“ е прелюдия към нещо по-голямо и че съдията просто иска да мине през нея колкото се може по-бързо.

— За да мога да изложа сериозността на тези усложнения — каза Хакуърт, — ще трябва да разбера колко копия приблизително има намерение Ваша светлост да направи.

— В рамките на стотици хиляди.

Стотици хиляди!

— Моля да ме извините, но разбира ли Ваша светлост, че книгата е създадена за момиченца, които започват да се занимават с нея на около четиригодишна възраст?

— Да.

Хакуърт бе шокиран. Не беше трудно да се повярва, че има стотици хиляди деца от двата пола и всички възрасти. Стотици хиляди момиченца на четиригодишна възраст обаче беше нещо неразбираемо за човешкия мозък. Само едно си бе истинско постижение. Но това беше Китай в крайна сметка.

— Магистратът чака — напомни полицаят Чанг.

— Трябва да обясня съвсем подробно на Ваша светлост, че в по-голямата си част „Буквара“ е интерактивен — което ще рече, че е необходимо участието и на възрастни интерактори. Докато едно или две допълнителни копия могат да минат безпроблемно, то един голям допълнителен брой ще задръстят вградената система, с която се заплащат подобни услуги.

— Тогава част от задълженията ви ще бъде да извършите такива промени в „Буквара“, които да го направят подходящ за нашите изисквания — можем да минем и без онези части от книгата, които залагат изцяло на външни интерактори, и да осигурим наши собствени в някои от случаите — отвърна съдия Фенг.

— Това може да се постигне. Мога да вградя функция за автоматично производство на гласове — не толкова добри, но ще вършат работа. — Точно в този момент, почти без да мисли и без да оценява последиците от това, което правеше, Джон Пърсивал Хакуърт изигра един трик, който премина незабелязано през радара на съдията, д-р Х. и всички останали хора в театъра, които бяха по-добри в засичането на трикове от всички останали хора по света. — Докато се занимавам с това, ако ще доставя удоволствие на съда, мога също така — каза Хакуърт със съвсем невинно изражение — да направя някои промени в съдържанието, за да стане то по-подходящо за уникалните културни изисквания на ханската читателска аудитория. Това обаче ще отнеме известно време.

— Чудесно — одобри съдията, — отменям всички удари с пръчката, без един, в очакване на изпълнението на тези промени. Що се отнася до десетте години затвор, с неудобство трябва да споделя с вас, че понеже е много малка, тази област не разполага със затвор, поради което ще се наложи заподозреният да бъде освободен още тази вечер, след като бъде изпълнен ударът с пръчка. Бъдете сигурен обаче, господин Хакуърт, че присъдата ви ще бъде изпълнена по един или друг начин.

Божественото откровение, че ще бъде освободен да се върне при семейството си още същата вечер, фрасна Хакуърт като дълбоко засмукване на дим от опиум. Ударът мина бързо и ефикасно; нямаше време да се притесни, което малко му помогна. Болката незабавно го хвърли в шок. Чанг издърпа отпуснатото му тяло от конструкцията за изтезания и го отнесе до една твърда скамейка, където той полежа в полусъзнание няколко минути. Донесоха му чай — добър „Киймън“ със силен лавандулов привкус.

Без повече разправии Хакуърт беше незабавно ескортиран до пределите на Средното кралство, след което попадна на улиците на Крайбрежната република, която по време на цялата процедура си беше на една ръка разстояние, но която можеше да е и на хиляди километри и хиляди години. Веднага се отправи с широко разтворени крака и ситни стъпки към един обществен синтетичен компилатор, за да си компилира някои средства за първа медицинска помощ — болкоуспокоителни и някои хемокули, които се надяваше да затворят раните му.

За втората част на изречението и за начина, по който може да я изпълни, не го споходиха никакви идеи, докато не стигна до средата на Високото шосе, понесен на бързите си автокънки, докато вятърът проникваше през тъканта на панталоните му и дразнеше раздирането, грижливо направено напречно на задните му части, също като следа от камион. Този път беше заобиколен от рояк аеростати с големината на стършели, които се придвижваха в елипсовидна формация около него, съскаха нежно и невидимо в нощта и само чакаха да се появи най-малък повод да нападнат.

Тази охранителна система, която му бе изглеждала като нещо огромно, докато я бе компилирал, сега приличаше на жалък жест. Можеше да спре атаката на някоя младежка банда. Без да усети обаче, той беше пресякъл равнината на дребните престъпници и бе попаднал в една нова област, управлявана от сили, които му бяха почти неизвестни. Хората като Джон Пърсивал Хакуърт ги познаваха единствено доколкото те пресичаха пътищата на някакви маловажни хорица и сили, които по една случайност бяха близо до него. Той не можеше нищо друго, освен да продължи да пада през орбитата, която му бе предопределена. Тази идея го успокояваше повече от всичко, което беше научил през целия си живот и когато се прибра у дома, той целуна заспалата Фиона, погрижи се отново за раните си с терапевтичните технологии от синтетичния компилатор, облече си пижамата, за да ги скрие и се пъхна под завивките.