Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Age, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ivantim (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Карл Холивуд се връща в Шанхай; детството му в земите на самотните орли; чайната на госпожа Куан

От запад към Шанхай прииждаха проливни дъждове като предвестници на „Юмруците на справедливата хармония“ и на настъпващото Небесно кралство. Още със слизането си от въздушния кораб от Лондон Карл Холивуд усети, че е попаднал на място, различно от онова, което беше напуснал. Старият град винаги бе див, но по сложен, градски начин, а сега сякаш се намираше на границата. Той почувства промяната още преди да излезе от Аеродрума — тя струеше от улиците като озон преди гръмотевична буря. През прозорците се виждаше проливният дъжд, който прочистваше въздуха от каквато и да е нанотехника и я изсипваше в каналите, от които щеше да се излее в Хуанг Пу и накрая в Янгцзе. Дали заради дивата атмосфера или заради перспективата да се намокри, Холивуд спря носачите си преди да стигнат до главния изход, за да си смени шапката. Кутиите с шапки бяха на една от количките. Той прибра бомбето си в най-малката и най-горна кутия, която беше празна, после измъкна изотдолу най-голямата и извади шапка с огромна периферия, която приличаше на носен на главата чадър. Холивуд хвърли поглед към улицата — кафявите водни потоци носеха боклук, уличен прах, разпространяваща холера мърсотия и тонове нанотехника към каналите, — събу кожените си обувки и ги смени с чифт ръчно ушити каубойски ботуши, направени от лъскава змийска и птича кожа, чиито пори бяха запушени с нанообекти — те щяха да запазят краката му сухи дори да решеше да мине през канавката.

След тези приготовления Карл Холивуд излезе на шанхайските улици. Когато се появи от вратите на Аеродрума, дъждобранът му се изду от студения вятър и дори просяците отстъпиха от пътя му. Преди да продължи той спря да запали пура без никой да му досажда. Дори бежанците, които гладуваха или поне твърдяха, че гладуват, изпитаха повече удоволствие само от вида му, отколкото ако бяха получили монетите в джоба му. Той измина четирите пресечки до хотела си, следван от носачите и от тълпа малчугани, очаровани от гледката на истински каубой.

Дядото на Карл беше самотен орел, измъкнал се от тълпите и мърсотията на Силикон Вали през деветдесетте години на двайсети век и установил се в изоставено ранчо край студена река на източния склон на планината Уинд Ривър. Оттам бе водил спокоен живот на свободен шифровчик и консултант. Съпругата му го беше напуснала заради ярките светлини и обществен живот на Калифорния и се бе стреснала, когато той успял да убеди съдията, че има повече възможности да гледа сина им. Дядо му беше отгледал бащата на Карл Холивуд предимно на открито, водейки го на лов, за риба и да секат дърва, когато не седеше в къщата над изчисленията си. С годините към тях постепенно се бяха присъединили хора с подобна съдба и възгледи за живота, така че по време на Междуцарствието бяха образували общност от няколкостотин души, рядко заселени на територия от няколко хиляди квадратни километра пустош. В електронен смисъл обаче, те живееха толкова близо, колкото и обитателите на което и да е малко село в Стария Запад. Технологичната им сила, изумителното им богатство и многобройните им големи оръжия ги бяха направили опасна група и случайните, използващи пикапи бандити, които нападаха изолирани ферми, се оказваха обкръжени с катастрофална скорост. Дядото обичаше да разказва за тези престъпници, как се опитвали да се оправдават с твърдението, че били икономически онеправдани или страдащи от наркомания и как самотните орли — мнозина от които сами се били спасили от бедността или наркоманията — ги разстрелвали и ги оставяли по границите на териториите си като знаци „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, които можели да четат дори неграмотните.

Появата на Общия икономически протокол успокоила положението и в очите на старовремците започнала да разрушава общността им. Вече нямало такива неща като ставане в три сутринта и обхождане на отбранителния периметър при отрицателни температури със заредена пушка, които да изграждат чувство за отговорност и взаимосвързаност. Най-ясните и приятни спомени на Карл Холивуд бяха от времето, когато излизаше на такива обиколки заедно с баща си. Но докато стояха на утъпкания сняг и си правеха кафе, те слушаха радио и чуваха репортажи за джихада, вилнеещ оттатък Ксинджиан, за отблъскването на китайците още по на изток и за първите случаи на нанотехнологичен тероризъм в Източна Европа. Бащата на Карл не трябваше да му обяснява, че общността им бързо придобива характера на исторически тематичен парк и че скоро ще се наложи да се откажат от конните патрули, за да ги заменят с по-съвременни охранителни системи.

Дори след тези нововъведения и след присъединяването на Първата разделена република към общността Карл, баща му и дядо му продължиха да живеят по стария начин, да ходят на лов за лосове, да отопляват къщите си с дърва и да седят пред компютърните си екрани в тъмни стаи до късно през нощта, за да превеждат кодове на програмен език от високо ниво. Домакинството им беше чисто мъжко (майката на Карл бе починала при инцидент със сал, когато той беше деветгодишен) и той избяга от дома си, веднага щом откри начин. Отиде в Сан Франциско, после в Ню Йорк и Лондон и започна да се занимава с театрални постановки. Но колкото по-възрастен ставаше, толкова повече разбираше колко неща го свързват с мястото, на което бе израснал. И никога не го беше усещал така силно, както сега, докато крачеше в бурята по оживената шанхайска улица, пушеше дебела пура и гледаше ручейчетата, стичащи се по периферията на шапката му. Най-силните и чисти усещания в живота му бяха попили в беззащитния му младежки мозък по време на първия му патрул призори, когато бе знаел, че бандитите са някъде наоколо. Той постоянно се връщаше към тези спомени и се опитваше да изпита същата чистота и сила на усещанията или да опита да накара да я изпитат интеракторите му. Сега за първи път от трийсет години чувстваше същото нещо, този път на улиците на Шанхай, разбунен и пулсиращ на ръба на антидинастичен бунт, като артерии на възрастен мъж преди да изпита първия си оргазъм от години наред.

Той влезе съвсем за кратко в хотела си, където натъпка джобовете на дъждобрана си с листове хартия, писалка, сребърна кутия, заредена с пури като патрони в пълнител, и няколко контейнера нанонаркотик, който можеше да използва, за да настройва функционирането на мозъка и тялото си. Освен това взе тежък бастун — истинска вълшебна пръчица, заредена с охранителни аеростати, — който щеше да го върне обратно в хотела му в случай на безредици. После отново излезе на улицата и измина километър и половина сред тълпата, докато стигна до чайна, в която често се отбиваше вечер по време на работата си в „Парнас“. Старата госпожа Куан топло го посрещна, многократно се поклони и го отведе на любимата му маса в ъгъла, от която можеше да гледа към пресечката на Нанжин Роуд и тясна странична улица, пълна с малки сергии. Единственото, което се виждаше сега, бяха гърбовете и задниците на хора на улицата, притиснати до стъклото от тълпата. Поръча си голяма кана от любимия си зелен чай, най-скъпият вид, който се береше през април, докато листата са нежни и млади. После извади листовете си на масата. Тази чайна бе напълно интегрирана в световната медийна мрежа и страниците автоматично се включиха в нея. Под тихите команди на Карл Холивуд те започнаха да се покриват с колони анимиран текст и прозорци с образи и кинокадри. Той отпи първата си глътка от чая — винаги най-приятната, извади от джоба си голямата си писалка, свали капачето и я допря до хартията. Започна да дава команди с думи и рисунки. Когато свърши, думите се разиграха пред него и като прокара линиите между правоъгълниците и кръговете, бяха осъществени връзки и информацията потече.

Отдолу на страницата Карл Холивуд написа думата „МИРАНДА“ и я огради в кръг. Все още не беше свързана с нищо друго в диаграмата. Надяваше се, че това скоро ще се промени. Той работи до късно вечерта и госпожа Куан постоянно пълнеше каната му, носеше му малки сладки, а когато се спусна нощта и в чайната се смрачи, украси краищата на масата със свещи, защото си спомняше, че обича да работи на меката им светлина. Китайците навън, отделени от него с едносантиметров диамант, го наблюдаваха е носове, сплескани в бели елипси в прозореца. Лицата им блестяха на светлината на свещите като зрели праскови, увиснали сред тучен тъмен листак.