Нийл Стивънсън
Диамантената ера (40)

Реакцията на Миранда на събитията от вечерта; успокоение от неочакван източник; из „Буквара“: смъртта на един герой, бягство към Отвъдната земя и владенията на крал Сврака

Театър „Парнас“ имаше доста приятен бар, макар и да не беше нищо кой знае колко бляскаво — просто една заличка в страничната част на първия етаж, като самият барплот бе поставен на едната стена. Старата мебелировка и снимките бяха плячкосани от червените барети, след което бяха заменени с пост-маоистки неща, ала те не бяха толкова хубави. Управителят държеше пиячката под ключ, докато интеракторите работеха, защото не споделяше романтичната представа за алкохолизиралите се творчески гении. Миранда се домъкна от килийката си, поръча си обикновена сода и се отпусна на един пластмасов стол. Събра разтрепераните си ръце като книга, след което закри лицето си с тях. След няколко дълбоки вдишвания тя позволи на сълзите да потекат спокойно, макар че те бяха съвсем безмълвни, нещо като моментно изпускане на парата, а не катарзиса, на който се бе надявала. Още не си беше заслужила катарзиса, знаеше това много добре, защото онова, което се бе случило, беше още първият акт от пиесата. Просто първоначалният инцидент или както там го наричаха по книгите.

— Тежка сесия ли? — чу някакъв глас тя. Миранда го познаваше, но бегло: принадлежеше на Карл Холивуд — драматургът, който беше реалният й шеф. Тази вечер обаче той не звучеше като гадно копеле, което си беше истинска находка.

Карл караше четирийсетте, беше висок около метър и деветдесет, с доста здрава физика и обичаше да носи безкрайни черни сака, които почти метяха пода. Имаше дълга чуплива руса коса, която бе силно сресана назад, както и брада като на крал Тут. Или се беше обрекъл на безбрачие, или смяташе, че особеностите на сексуалните му ориентация и нужди са безкрайно сложни, за да може да ги сподели с колегите си. На всички им се подкосяваха краката от страх при появяването му и на него това му харесваше; нямаше да може да си върши работата, ако беше приятел с всички интерактори.

Тя чу звука от каубойските му ботуши, докато той приближаваше по голата, омазнена китайска рогозка. Конфискува й содата.

— Не искам да пиеш тая газирана гадост, когато плачеш. Ще ти излезе през носа. Трябва ти нещо като доматен сок — да замести загубените електролити. Знаеш ли какво — говореше той, докато подрънкваше огромната си връзка с ключове, — ще наруша правилата и ще ти направя едно божествено „Блъди Мери“. Обикновено сипвам вътре малко „Табаско“, защото така се прави в родното ми място. Но тъй като лигавицата ти е вече раздразнена, ще ти го направя от скучния тип.

Докато свърши с речта си, Миранда поне си бе махнала ръцете от лицето. Тя се извърна на другата страна.

— Малко е странно да се интерактира в онази миниатюрна кутийка, нали — каза Карл, — малко е изолирано. Преди не беше така в театъра.

— Изолирано? Малко? — погледна го Миранда. — Тази вечер мога да понеса и повече изолация.

— Казваш ми да те оставя на мира или…

— Не! — прекъсна го Миранда и дори на себе си прозвуча доста отчаяно. Опита се да овладее гласа си, преди да продължи: — Не, не това имах предвид. Просто човек никога не знае каква роля ще трябва да играе. А някои роли могат да те засегнат доста надълбоко. Ако някой ми дадеше сега ръкопис на това, което направих преди малко, и ме попиташе дали мисля, че си заслужава, щях да откажа.

— Някакво порно ли беше? — попита Карл Холивуд. Гласът му звучеше малко приглушено. Сякаш изведнъж нещо се ядоса. Беше спрял по средата на помещението и стискаше напитката й, като че ли смяташе да я строши в дланта си.

— Не. Не беше нищо такова — отвърна Миранда. — Поне не бе порно в смисъла, който ти имаш предвид, макар че човек никога не знае от какво могат да се възбудят хората.

— Клиентът очакваше ли да се възбуди?

— Не. В никакъв случай — отвърна тя.

Мина доста дълго време, преди Миранда да каже:

— Беше едно дете. Едно малко момиченце.

Карл я изгледа изпитателно, след което се сети за добрите си обноски и отклони погледа си, като се направи, че се наслаждава на дърворезбата на барплота.

— Следващият въпрос е — каза Миранда, след като се бе подкрепила с няколко глътки от чашата си, — защо трябва така да се разстроя от един детски интерактив.

Карл поклати глава.

— Нямаше да ти задам този въпрос.

— Но се чудеше.

— За какво се чудя си е моя работа — рече Карл. — А сега да се съсредоточим върху твоите проблеми. — Той се намръщи, седна срещу нея и прокара разсеяно ръка през косата си. — Това големи приходи ли докарва? — Той имаше достъп до нейните отчетни листове; знаеше как си прекарва времето.

— Да.

— Аз съм наблюдавал някои от тези сесии.

— Знам.

— Изглежда ми малко по-различно от обичайните детски истории. Има си го образователният елемент, но е някак по-мрачно. Доста непроменени неща от братя Грим. Въздействащо.

— Да.

— Много ми е странно, че едно дете може да прекарва толкова време…

— И на мен. — Миранда отпи отново, след което отхапа от стръка целина и подъвка известно време замислено. — В крайна сметка се получава така, че аз възпитавам децата на някого си.

Карл я погледна право в очите за първи път от доста време.

— И току-що беше изсрано някакво много голямо лайно.

— Някакво много голямо лайно, да.

Карл кимна.

— Толкова е голямо — продължи Миранда, — че в момента не знам дали момиченцето е живо, или не.

Карл вдигна поглед към красивия старинен часовник на стената, чийто циферблат беше пожълтял от полепналите по него катран и никотин през последния век и половина.

— Ако е жива — каза той, — то по всяка вероятност има нужда от теб.

— Точно така — съгласи се Миранда. Стана и тръгна към изхода. Изведнъж обаче, още преди Карл да успее да реагира, тя се завъртя на токчето си, наведе се и го целуна по бузата.

— О, я стига — скастри я той.

— До скоро, Карл. Благодаря ти. — И Миранда побягна по тясното стълбище, което водеше към нейната работна кутийка.

Барон Бърт лежал мъртъв на пода в Черната крепост. Принцеса Нел била ужасена от всичката кръв, която се леела от раната му, но се приближила смело към него и откопчала връзката с ключовете за дванайсетте катинара от колана му. След това събрала нощните си приятелчета, загърнала ги в една по-големичка салфетка и набързо приготвила храна за пикник, докато Харв събирал одеяла, въжета и разни инструменти за пътешествието им.

Тъкмо вървели през двора на Черната крепост по посока на голямата порта с дванайсетте катинара, когато изведнъж пред тях застанала злата царица — висока като великан, — обгърната от светкавици и гръмотевици! От очите й се леели сълзи, които се превръщали в кървави капки, докато се търкаляли надолу по лицето й.

— Вие ми го отнехте! — извикала тя. И Нел разбрала, че това е нещо ужасно за злата й мащеха, защото се чувствала слаба и безпомощна без мъж до себе си. — Заради това ще ви прокълна да останете завинаги затворени в Черната крепост! — И посегнала с ръка като пипало и грабнала връзката ключове от ръката на Нел. След това се превърнала в голям лешояд и отлетяла над океана към Отвъдната земя.

— С нас е свършено! — извикал Харв. — Сега никога няма да можем да се измъкнем от това място! — Но принцеса Нел не губела надежда.

Скоро след като царицата била изчезнала към хоризонта, при тях долетяла една друга птица. Бил гарванът — техният приятел от Отвъдната земя, който ги посещавал редовно и ги забавлявал с разкази за далечни земи и прочути герои.

— Сега е единственият ви шанс да избягате — рекъл той. — Злата царица е замесена в голяма магьосническа битка с кралете и кралиците на приказното царство в Отвъдната земя. Хвърлете едно въже през онази дупка и спокойно изпълзете навън.

Принцеса Нел и Харв се качили по стълбата до едно от укрепленията от двете страни на главната порта на Черната крепост. Те имали тесни прозорчета, от които в старите времена войниците пускали стрелите си по нападателите. Харв завързал единия край на въжето за някаква кука в стената, а самото въже хвърлил през тясното прозорче. Принцеса Нел метнала навън приятелчетата си, защото знаела, че ще се приземят непокътнати. След това се провряла през прозорчето и се спуснала по въжето.

— Тръгвай след мен, Харв! — извикала тя. — Тук долу всичко е наред и просто не можеш да си представиш колко е светло!

— Не мога — отвърнал й той. — Много съм голям да мина през отвора. — И той започнал да й хвърля самуните хляб, бучките сирене, меховете с вино и кутиите с туршия, които си били приготвили за обяд.

— Тогава се връщам обратно по въжето и оставам с теб — казала му благородно принцеса Нел.

— Не! — отсякъл Харв и навил въжето, като оставил принцесата навън.

— Ама аз ще се загубя без теб! — извикала тя.

— Недей да говориш като мащехата си — обяснил й Харв. — Ти си едно силно, умно и смело момиченце и можеш да се справиш без мен.

— Харв има право — казал гарванът, който кръжал над главата й. — Съдбата ти е да стигнеш до Отвъдната земя. Побързай, да не би мащехата ти да се върне и да те хване отново.

— Тогава ще отида в Отвъдната земя с нощните си приятелчета — съгласила се принцеса Нел, — ще намеря дванайсетте ключа и един ден ще се върна тук, за да те измъкна от Черната крепост.

— Не че ми спира дъхът — казал Харв, — но ти благодаря все пак.

На брега имало една малка лодка, която бащата на Нел бил използвал навремето, за да обикаля острова. Нел се покатерила вътре с нощните си приятелчета и започнала да гребе.

Гребала много часове наред, докато ръцете и гърбът й я заболели непоносимо. Слънцето се скрило на запад, небето потъмняло и вече било много трудно да се различи гарванът на фона на пълния мрак. За голямо нейно облекчение обаче нейните приятелчета се съживили, както ставало винаги в полунощ. На лодката имало предостатъчно място за принцеса Нел, Пурпур, Питър и Патето, но Динозавър бил толкова голям, че за малко да я обърне; трябвало да седне на кърмата и да гребе, докато останалите седели в задната част и се опитвали да го уравновесяват.

Със силното гребане на Динозавър се придвижвали много по-бързо; рано призори обаче ги връхлетяла буря и много скоро вълните се издигали високо над главите им, дори и над главата на Динозавър, а дъждът бил толкова пороен, че Пурпур и принцеса Нел трябвало да изхвърлят водата от лодката, като използвали шлема на Динозавър за кофа. Динозавър изхвърлил цялото си бойно снаряжение, за да намали товара, но скоро станало съвсем ясно, че това не е достатъчно.

— Тогава ще изпълня воинския си дълг — рекъл той. — Ползата от мен свърши, принцесо. Отсега нататък ще трябва да се вслушваш в съветите на другите си нощни приятелчета и да използваш наученото от мен, само когато нищо друго не върши работа. — И той се гмурнал във водата и изчезнал сред вълните.

Лодката подскочила нагоре като коркова тапа. След около час бурята започнала да утихва и когато слънцето се появило, океанът вече бил гладък като огледална повърхност. На западния хоризонт се откроявала една зелена земя, която била по-голяма, отколкото принцеса Нел някога си била представяла: Отвъдната земя.

Принцесата плакала горко за загубата на Динозавър и искала да чака на брега, в случай че той се е хванал за някоя плаваща останка от потънал кораб или разбил се самолет и се е спасил.

— Не трябва да оставаме тук — казала Пурпур, — защото могат да ни видят някои от часовите на крал Сврака.

— Крал Сврака ли? — възкликнала принцеса Нел.

— Един от дванайсетте крале и кралици добри магьосници. Този бряг е част от неговата територия — обяснила Пурпур. — Има си едно ято скорци, които наблюдават границите на кралството му.

— Твърде късно! — извикал Питър, който имал много остро зрение. — Разкрити сме!

В този момент слънцето изгряло напълно и нощните приятелчета отново се превърнали в плюшени играчки.

По сутрешното небе към тях летяла самотна птица. Когато се приближила, принцеса Нел видяла, че в крайна сметка това не е един от скорците на крал Сврака; бил техният приятел Гарванът. Кацнал на един клон над главата й и извикал.

— Една добра и една лоша новина! С коя да започна?

— С добрата — отвърнала принцесата.

— Злата царица загуби битката. Мощта й беше разбита от останалите дванайсет владетели.

— А лошата каква е?

— Всеки от тях взе по един от дванайсетте ключа като плячка и го заключи в кралското си ковчеже. Никога няма да успееш да събереш и дванайсетте.

— Но аз съм се заклела да ги намеря — казала принцеса Нел, — а снощи Динозавър ми показа, че един воин трябва да изпълни дълга си, дори това да доведе до унищожението му. Покажи ми как да стигна до замъка на крал Сврака; от него ще вземем първия ключ.

Тя се шмугнала в гората и не след дълго открила един черен път, който според думите на Гарвана щял да я отведе до замъка на крал Сврака. След като се наобядвала и си починала, тя поела по този път, като с едно око постоянно гледала високо в небето.

Последва един малък весел пасаж, в който Нел откри по земята следите на друг пътник, към който се присъедини още един, а после и още един. Това продължи до падането на нощта, когато Пурпур огледа всички следи и осведоми принцеса Нел, че цял ден се е движила в кръг.

— Ама нали следвах пътеката внимателно — възкликнала Нел.

— Този път е един от триковете на крал Сврака — отвърнала Пурпур. — Кръгъл е. За да можем да намерим замъка му, трябва да си сложим умните шапчици и да помислим със собствените си глави, защото всичко в тази страна е някакъв трик.

— Но как ще намерим замъка му, ако всички пътища са направени с цел да ни заблудят? — попитало зайчето Питър.

— Нел, носиш ли си иглата за шиене? — попитала Пурпур.

— Да — казала Нел, след което бръкнала в джобчето си и извадила чантичката с разни нужни принадлежности.

— Питър, носиш ли си вълшебния камък? — продължила Пурпур.

— Да — отвърнал Питър и извадил камъка от джоба си. Не приличал на вълшебен, защото представлявал една сива буца, но имал вълшебната способност да привлича малки парченца метал.

— Пате, а ти можеш ли да запазиш корковата тапа от една от бутилките с лимонада?

— Тази е почти празна — отвърнало Патето.

— Много добре. Трябва ни и купа вода — рекла Пурпур, след което събрала трите неща от приятелите си.

Нел продължи да чете „Буквара“, при което научи как Пурпур направила компас, като намагнетизирала иглата, прокарала я през корковата тапа, която пък пуснала да плува в купата с вода. Прочете за тридневното им пътуване през земите на крал Сврака, както и за всички трикове, които срещнали по пътя си — животни, които им крадяли храната, подвижни пясъци, внезапни дъждовни бури, ароматни, но отровни горски ягоди, уловки, капани и ями, които били заложени, за да се хващат неканени гости. Нел знаеше, че ако иска, може да се върне назад и да задава въпроси за всичко това по-късно и да прекара много часове над тази част от пътешествието им. Важното обаче като че ли бяха разговорите с Питър, с които всеки ден привършваха приключенията.

Зайчето Питър бил техен водач през всичките опасности. Имал остър поглед от многото моркови, а огромните му уши усещали задаващите се неприятности от много километри. Душещият му нос веднага откривал опасностите, а умът му бил толкова остър, че мигновено разбирал триковете на крал Сврака. Не след дълго те стигнали до покрайнините на града на крал Сврака, около който дори нямало стена, защото кралят бил напълно уверен, че никой натрапник не ще може да премине през всичките уловки и капани в гората.