Колин Фалконър
Пътят на коприната (87)

85

Силно думкане по вратата събуди Уилям. Един от облечените с черни раса свещеници на митрополита се изправи, останал без дъх, в коридора, двама от членовете на императорския кесиг бяха зад него. Свещеникът ломотеше нещо неразбрано на безбожния си език.

Един от стражите отиде и доведе Жосеран от стаята му. Най-накрая тамплиерът се появи, рошав и сънен, като припряно се омотаваше в копринения си халат. Изслуша свещеника и после обясни на Уилям, че човекът е бил изпратен от Мар Салах. Митрополитът на Шанту искал да го види още веднъж.

Умирал.

Войниците тръгнаха напред със запалени факли, а те ги последваха през потъналите в мрак улици на Шанту. Стигнаха до огромна къща близо до двореца. Висока стена с покрив от глазирани керамични плочи по характерната местна архитектура обграждаше къщата. Тежката, обкована с желязо врата под покрива се отвори и те последваха свещеника през застлан с плочи двор, по чиито краища растяха върби, борове и проблясваха езерца със златни шарани. Напред водеше покрита аркада на лакирани стълбове. Някои от слугите стояха на прага в края на галерията и ридаеха.

Когато влязоха в главната къща, Жосеран остана поразен от богатата й мебелировка. Видя кръст, направен от сандалово дърво и ахат; сандъци от камфорово дърво с инкрустирани перли, вази от ковано злато и безценен синьо-бял порцелан; килими от дебел брокат, украшения от нефрит и сребро. Мар Салах живееше във великолепие, което не би засрамило никой християнски епископ, забеляза Жосеран.

Свещеници! Навсякъде по света бяха еднакви.

Спалнята също тънеше във великолепие, украсена с коприна и хермелин. В ъгъла стоеше грамадна бронзова ваза, пълна със сухи ароматни листа. Мар Салах лежеше на леглото зад изрисуван параван. Жосеран се стресна от вида му. Беше смъртно блед и морави петна обкръжаваха очите му. Плътта му беше отпусната. Храчеше кръв, в ъглите на устата му избиваше розова пяна.

Трите му съпруги се бяха събрали около леглото и плачеха.

Жосеран разпозна мириса на смъртта, много пъти вече беше я срещал. Само че риданията на жените му се сториха изнервящи и накара войниците да ги изведат от стаята.

Погледна към Уилям, спомни си как беше прекарал изминалите седмици в молитва пред църквата на Мар Салах, молейки за възмездие от Господ. Потръпна, усети косата на тила му да настръхва.

Мар Салах вдигна глава от възглавницата и размърда кривия си пръст, за да покаже на Жосеран да се приближи. Заговори немощно шепнешком.

— Пита какво си му сторил — обърна се Жосеран към Уилям.

Устните на Уилям бяха свити в тънка презрителна линия.

— Кажи му, че не съм направил нищо. Сполетяло го е Божието възмездие, не моето.

— Мисли, че си го омагьосал.

Уилям отметна назад качулката си и си сложи пурпурната стола, която беше донесъл от двореца. В другата си ръка държеше Библията.

— Кажи му, че ще изслушам изповедта му, ако пожелае. Или ще гори във вечния огън.

Мар Салах поклати глава.

— Казва, че не вярва в изповедта — преведе Жосеран. — Твърди, че в сутрите на Евангелието не е спомената никаква изповед.

— Кажи му, че ще отиде в Ада завинаги, освен ако не се изповяда напълно пред мен.

Мар Салах изглеждаше победен и много уплашен. Жосеран му предаде думите на Уилям.

— Страхува се и казва, че ще го направи. Но трябва да му кажеш как.

— Много добре — заяви Уилям. — Но ще го направя само при условие, че преди да умре, извика всичките си свещеници в тази стая и пред тях признае папата като баща на всички християни по света и се съгласи да предаде водачеството на своята църква във властта на върховния понтифекс на Рим.

Жосеран не вярваше на ушите си.

— Изнудваш умиращ човек, така ли?

— Изнудване ли е да обединим Светата ни църква, както Бог повелява? Предай му думите ми.

Жосеран се подвоуми, след това се приведе над умиращия свещеник. Дъхът му вонеше.

— Мар Салах, брат Уилям казва, че преди да опрости греховете ти, трябва да предадеш властта на твоята църква на благословения ни папа в Рим.

— … никога.

— Той настоява.

— Не — програчи Мар Салах.

Жосеран се обърна към Уилям и поклати глава. Перспективата да умре неопростен беше нещо, от което всеки християнин се страхуваше. Помисли си за своите грехове и се почуди отново, дали решимостта му да осъди себе си на същата съдба, няма да се промени в последните му мигове.

— Милост нямаш ли? — попита той Уилям.

— Към грешниците никаква.

— Настоява, че няма да го направи.

— Напомни му отново за мъченията на Ада. Нажежените мечове, изгарящи вечно голата му плът, вилите, които отново и отново се забиват в корема му, бичовете с металните си върхове. Кажи му!

Жосеран поклати глава.

— Не искам.

— Не може да ме предадеш в това! Залогът е бъдещето на Светата ни църква тук в Катай!

— Няма да измъчвам умиращ човек. Това, както ти изчерпателно изясни, е работа на Дявола, а аз няма да участвам в нея.

И въпреки възмутените протести на Уилям излезе от стаята.

Час преди зазоряване, точно когато виковете на монасите, тръгнали с техните купи за подаяние, зазвучаха из улицата отдолу, Мар Салах издъхна и отиде при Дявола и неговия широк набор от изтънчени мъчения.