Колин Фалконър
Пътят на коприната (121)

119

В Кашгар лятото клонеше към края си и улиците бяха пълни с прахоляк и мухи, черни рояци, които пълзяха по главите на овцете и тлъстите, провесени за продан, дробове на улиците. Таджики с бради и кривооки киргизци лющеха със зъби слънчогледови семки, докато наперено вървяха из тържищата или се излежаваха на дървени дивани из чайханите, пиеха зелен чай, подправен с канела, от очукани порцеланови чашки.

Сергиите на пазара се огъваха под тежестта на късния урожай: праскови, дини, смокини, пъпеши, грозде и нар. Уличките тънеха до глезен в пъпешови кори. Но с плодовете на лятото идваха и предвестниците на зимата. Магарешки каручки тракаха из прашните улици, натоварени с вързопи с клони и цепеници, гориво за огнищата.

По върховете под Покрива на света имаше сняг.

Жосеран отвори очи. Една болка пулсираше в рамото му, друга прорязваше черепа му. Устата му беше подута и суха. Ноздрите му потрепнаха от уханията, които се промъкваха в стаята: прясно изпечен плосък хляб, въглища, печени меса; всички познати миризми на пазара.

— Та — чу глас — жив си значи.

Пред погледа му изплува лице. Уилям. Опита се да проговори, но от устните му не излезе звук. Отецът повдигна главата му и приближи до устните му чаша вода. Тя беше леденостудена и за Жосеран имаше вкус на вино.

— Къде… съм?

— Не си в Рая, ако това си очаквал.

— Щом те видях… разбрах, че не съм в Рая.

Лежеше върху дебело натрупани килими. Това беше ханг, издигната тухлена платформа, нагрявана отдолу от огън и успокояващо затопляща гърба му.

— Къде съм?

— В крепостта на Кашгар сме. Донесоха те преди три дни таджики. Открили те в полусвяст да се скиташ из планините на татарски кон. Имаш две рани на главата и рана от стрела на рамото, която е много възпалена. Вече са взети мерки за нея без участието на татарите. Искаха да изпратят мръсните си шамани да извършат своето магьосничество върху теб, но аз ги разубедих. Молих се за невежата ти душа и ти пусках кръв. Вярвам, че моето лечение и Божията милост ти върнаха здравето.

— Благодаря.

— Не благодари на мен. Вече не съм ти длъжник — Уилям стана. — Трябва да благодариш на Бог за избавлението си. Мислех, че повече няма да те видя.

— Да не би това да те е разстроило непоносимо?

Уилям се приведе към него.

— Какво стана в онези планини, тамплиере?

— Когато похитителите ми видяха пайзаха и научиха, че съм християнски посланик и се ползвам с одобрението на Хубилай, ме пуснаха. Из тези места много се грижат за живота на пратениците.

— Къде тогава е пайзахът?

— Сигурно съм го изпуснал.

— Кои бяха?

— Разбойници. Нападнали ни с надеждата да намерят плячка, нищо повече.

— Стори ми се, че сред тях видях вещицата — заяви Уилям.

Жосеран поклати глава.

— Сторило ти се е — рече и обърна глава към прозореца. — Сартак и татарите му отнасяха ли се добре с теб?

— Не ми е прерязал гърлото, нито е сварил вътрешностите ми за вечеря и благодаря на Бог за това.

— Страхувах се, че сте тръгнали за Котан или Ош.

— След засадата Сартак нареди да се върнем в крепостта. Оттогава стоим тук, зад тези стени, но нямам представа за причината. Може би е било, за да изчакаме завръщането ти. Тъй като тези хора не говорят езика на цивилизованите хора и само бръщолевят като маймуни, не можах нищо да науча. Сартак иска впрочем да говори с теб веднага след като се оправиш.

— Уморен съм. Утре ще го видя. Засега искам само да спя.

— Тогава ще те оставя — Уилям спря на вратата. — Когато те донесоха тук и не беше на себе си, бърбореше като дете.

— Какво казах?

— Нещо за баща ти — отвърна той. Излезе и тежката врата се затвори зад него.

Чак на следващия ден Жосеран се съвзе достатъчно, за да приеме Сартак и да научи истинската причина, поради която се бяха върнали в крепостта. След засадата Сартак изпратил съобщение в Бухара, искал от наместника на Чагатайския хаганат, Органа, да подсили охраната му. Докато чакал отговор в Кашгар, получил съобщение от ям, че Органа е свален от съюзника на Арик Буке, Алгу, и получил заповеди от самия Хубилай да остане, където е, докато се намери решение на създалото се положение.

— И кой е поставил засадата, Варварино? Чии бяха тези войници? — Когато Жосеран се подвоуми, той сам си отговори: — Кайду ги е изпратил.

— Да.

— Какво се случи с другите, които бяха взети в плен с теб?

— Убиха ги.

— От хубава смърт ли умряха?

Жосеран се почуди как да отговори. Дали за един татарин сваряването е хубава смърт?

— Отсякоха им главите. Бързо беше.

— Сигурен ли си?

— Видях с очите си.

Сартак сякаш си отдъхна.

— Това поне е било благословия. Дай Сечен — използва истинското име на Пияницата — беше мой зет.

— Умря като мъж — каза Жосеран и отмести поглед. Така беше по-милостиво, отколкото да му съобщи, че са направили чорба от него. Лъжа, но имаше истини, които по-добре да си останат скрити.