Колин Фалконър
Пътят на коприната (79)

77

— Кажи ми, Варварино, кой е твоят хан?

— Моят крал се казва Луи.

— Той ли те изпрати тук?

— Не, господарю. В Земите отвъд служех на Великия майстор на рицарите от Храма, които поставят услугите си в краката на папата, който е глава на християнската църква.

Хубилай се замисли над думите му. Вероятно подобна организация му се струваше фантастична и объркваща.

— Къде са тези Земи отвъд, за които говориш?

— Намират се далеч на запад от тук, господарю. Столицата им е място, което наричат Акра, близо до Алепо, което принц Хулегу обсажда.

— Обсадата приключи. Още преди много месеци научих, че Хулегу сега е господар на Алепо и на друг град на име Дамаск.

Жосеран се вгледа в златистите очи на императора и се почуди какво ли още знае. Дали татарите не са подложили на обсада и някои от другите замъци в Земите отвъд? Дали вече са успели да разгромят напълно сарацините и сега обсаждат Акра? Ако Хубилай знаеше отговорите на тези въпроси, очевидно беше, че възнамерява да ги запази за себе си.

— Откъде си, Варварино?

— Аз съм франк, велики господарю. Идвам от място, наречено Троа.

— А там имате ли хубави пасища? Отглеждате ли много коне?

— Земите са много различни от тези тук.

— Казват, че конете, които сте довели, били големи и тромави и дори не са преживели пътуването до Покрива на света.

— Моят кон ми служи вярно по време на много походи.

— Но е умрял при пътуването.

— Нямах с какво да го храня.

— Конете ви не могат ли сами да си намират храна?

— Не, велики господарю. Не е в природата им. Не са привикнали на планините и пустините.

И така разговорът им продължи в този дух. Въпросите на Хубилай нямаха край: франкските крале дали живеят в дворци като този? Какво е наказанието за кражба на кон? Какво е наказанието за това да сложиш нож в огъня — действие, за което Жосеран научи, че е ужасно сред татарите. Искаше да знае всичко, което може да научи за християнския свят, но не изглеждаше склонен да позволи Жосеран на свой ред да задава въпроси.

Най-накрая Хубилай започна да пита за вярата.

— Мар Салах е един от Светлата религия. Почита онзи, когото нарича Отца. А и този Свети дух, също. Вие имате ли тези богове?

— Има само един Бог. Христос е негов син на земята.

— Само един бог ли? На мен ми се струва, че въпреки цялата ви шумотевица не отдавате подобаващо място на религията.

— Напротив. Ние воюваме за нашата религия. Затова предприемаме въоръжено поклонничество в Земите отвъд. Там на място, което наричаме Светите земи, се е родил Синът Божи. Мъже от всички краища на християнския свят идват да го защитят.

Императорът дълго го изучава.

— И заради това търсите съюз с нас срещу сарацините. За да можете да притежавате това място?

— Именно.

Жосеран зачака, чувстваше как сърцето му бие лудо в гърдите.

Най-накрая бяха стигнали до въпроса, заради който бяха пътували шест месеца.

Изражението на Хубилай беше непроницаемо.

— Ще обмисля предложението ви — каза той накрая. — Може би ще останете тук, в Шанту и ще се радвате на гостоприемството на двора ми, докато обсъждам този договор с моите министри. Междувременно съм любопитен към вашата религия и какви са разликите с Иисус, който вече имаме тук. Бих искал също да разбера повече за този папа, за когото говорите.

— Моят спътник, който е свещеник, и е пратен от самия папа, с най-голямо удоволствие ще ви даде по-нататъшни подробности.

— Той умее ли да прави магии?

— Магии ли? — озадачен погледна към него Жосеран.

— Да, шаманът, който те придружаваше. Умее ли да прави магии?

— Страхувам се, че не, господарю.

— Мар Салах твърди, че този Исус можел да възкресява мъртвите и превръщал водата във вино. Могат ли този папа и неговите свещеници да правят същото?

— Нашият спасител го е можел, да — каза Жосеран. — Но Уилям е обикновен човек.

Хубилай, господарят на Небето, изглеждаше разочарован от този отговор. Кимна бавно.

— Какво й е хубавото на религията без магия?

Шест месеца по-рано дори не би разбрал този въпрос. Но в този момент Жосеран Сарацини, грешник и рицар, почувства странна симпатия към недоумението на Великия хан.

— Бих искал да разговарям с вашия шаман, но има много държавни дела, които вече заемат времето ни. Но ако ви е угодно, има друг човек, който може би ще се заинтересува от онова, което трябва да кажете.

Жосеран чакаше, докато императорът го изучава с измамно кротките си кафяви очи.

— Ще го уредя.

Когато Жосеран се върна в двореца, пред вратата на Уилям стояха стражи. Според Сартак имали заповед да държат „лудия варварин“ в стаите му, докато бесовете му не утихнат.

Жосеран пое дълбоко въздух и внимателно отвори вратата.

Уилям стоеше до прозореца с побеляло от гняв лице. Дълго време нито един от двамата не проговори.

— Какво означава поведението ти? — попита най-накрая той.

— Ти си причината за него. Застраши живота и на двама ни.

— Аз съм пратеникът на папата! Ти ме съпровождаш като охрана, не си ми господар!

— Не те ли предупредих да си по-съобразителен! Не те ли приканих към повече дипломатичност? Защо не се вслуша в думите ми?

— Знам защо са те изпратили тук. Твоят Велик майстор, Томас Берар, мисли, че е по-могъщ от Светия отец. Ти си тук, за да сключиш таен съюз с татарите, не е ли вярно? Ако папата чуе за твоето коварство, ще оттегли подкрепата си за твоя Орден и ще бъдете унищожени!

— Заплашвай ме, колкото си щеш. Трябва да изпълня дълга си и не мисля да се отказвам. Ако искаш Хубилай да те изслуша, ще ти се наложи да ми се довериш.

— Да ти се доверя? По-скоро бих се доверил на змия!

— Така да е, но ти нося новини. Ханът, ще се зарадваш, като чуеш, иска да разкриеш принципите на христовата вяра пред дъщеря му.

Уилям се строполи на леглото, загубил ума и дума.

— На дъщеря му?

— Да. Така че независимо от онова, какво мислиш за мен и действията ми, бих ти казал, че днес и двамата отбелязахме напредък.

— Слава на Бога — Уилям падна на колене и прошепна кратка благодарствена молитва. Когато отново стана, изглеждаше поутешен. — Много добре, тамплиере. Засега ще се доверя на похватите ти. Не ни е съдено да познаваме Божиите мистерии. Може би една от тях е ти да си Негов инструмент.

— Благодаря ти — с усмивка рече Жосеран и излезе от стаята, кипнал вътрешно.