Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Епично приключение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silk Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Автор: Колин Фалконър

Заглавие: Пътят на коприната

Преводач: Еверина Пенева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Нина Джумалийска

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Димитър Матеев

ISBN: 978-954-330-404-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1969

История

  1. — Добавяне

50

Всеки ден започваше призори, когато Едноокия ставаше тихо и опъваше молитвеното си килимче към Мека. После изпълняваше молитвения си ритуал, коленичил, покланяше се и се просваше на земята, обръщаше длани нагоре в молба към Аллах.

След това отвеждаше камилите до товарите им. С подръпване на поводите, прикачени към носовете им, той ги караше да коленичат една по една, така че татарите да могат да натоварят дисагите си на дървените самари, закрепени на гърбиците им. Конопените въжета, с които бяха завързани, се прикрепяха под гърдите на добичетата въпреки техните ревове на протест, на които той не обръщаше никакво внимание. После, когато небето на изток придобиеше мърляв оранжев цвят, а последните замръзнали звезди още грееха на небето, керванът им поемаше отново на път, докато слънцето изгряваше над пустинята.

Едноокия беше вързал повода на едната камила към товарния самар на другата и така всички камили вървяха навързани една за друга. Последната камила в редицата имаше звънче на врата си. Едноокият знаеше, че ако не чува звънчето, една или повече камили са се отвързали. Жосеран скоро привикна към нежното прозвънване заедно с ритмичното глухо тупкане на камилските копита по коравия пясък, тържественото скърцане на въжетата и прошепнатото „сук-сук“ на камиларя, който вървеше напред и водеше.

Горещият вятър ги изсуши напълно. Жосеран вече не чувстваше устните си, които бяха подути и покрити с твърда коричка от напукана и разкъсана кожа. Нямаше вода, с която да се измият, но това беше без значение, сухият въздух спираше всяко потене, веднага отнемаше всяка влага от кожата. Дори Уилям беше изгубил вонята си.

Бодливите храсти тамариск бяха единствената оцеляла растителност. Вятърът беше отвял земята около тях и ги беше оставил като червенеещи туфи. Но дори и в най-отчаяните места стада диви кози пасяха от тях и откриваха някак храна в тази дяволска земя.

Бедната им храна го беше направила слаб. Жосеран се страхуваше да не полудее, безкрайното небе и сивата, еднообразна пустиня се сливаха и дори самото време беше станало еднакво. Жегата се надигаше от повърхността на пустинята и раждаше призраци на хоризонта, привидения от дървета и замъци, а в следобедите, когато очите му бяха изморени, а гърлото му продрано, в далечината му се привиждаха планини, които миг по-късно се оказваха само шепа камъни. Или пък виждаше обширни езера, а когато се вгледаше отново, от тях нямаше и следа.

За да запази разсъдъка си, той си наложи да си припомни песни на жонгльорите от тържищата в Троа и Париж или да рецитира псалми и молитви. Но жегата и изтощението някак му бяха отнели способността да се занимава дори с такива прости задачи. Мислите му блуждаеха и понякога забравяше къде се намира.

Постоянно го мъчеше жажда. Понякога стигаха до плитко езерце със спечена кал и тръстика, а и с няколко локви накиселяваща вода. Насекоми подскачаха над пяната по повърхността. Татарите въодушевено пълнеха меховете си от тази богата на вкусове супа.

Пясъчни бури танцуваха и вилнееха като духове в пустинята.

Една вечер Хутлун го улови да ги наблюдава, докато правеха стана си в каменистата равнина.

— Духове — каза тя.

— Винаги са по двама — измърмори той, — вият се в противоположни посоки.

— Уйгурите казват, че това са духовете на двама влюбени от различни кланове, на които не позволили да се оженят заради враждата между племената им. Не могли да понесат мисълта да живеят разделени, избягали в пустинята, за да бъдат заедно, и загинали в пясъците. Сега прекарват дните си, като танцуват и тичат из хълмовете.

— И свободни ли са вече?

— Да — отвърна тя, — сега са свободни.

 

 

Градчетата оазиси се появяваха стряскащо на сивия небосклон. Изведнъж изникваше тънка, зелена граница на хоризонта, виждаха групички дървета, езеро с набраздена от леки вълнички повърхност, които след минути отново се разтваряха в маранята.

От време на време в дългите следобеди съзираха тези изкушаващи видения. Най-накрая езерото се превръщаше в мираж, създаден от пясъчните бури или от прииждащата на талази жега, но дърветата бяха достатъчно истински, стройни, златисти и зелени на вечерната светлина. Точно преди мръкване се оказваше, че яздят по засенена улица, покрай белобради старци на магарешки каруци и поля с жито и дини, покрай заградени със зидове градини и тъмни дворове, из които тук-там имаше черници и ясени.

Всички в градчето излизаха от къщите си, за да видят пристигането им: земеделци с посивели бради, жени с повити бебета, поставени на гърбовете им, голи дечурлига, които пищяха и тичаха през калните вади.

Винаги имаше джамия със сини нефритени мозайки, които проблясваха на слънцето. А в град, наречен Кука, откриха напълно нова религия.

Прекосяваха чакълестата равнина, из която се срещаха могили и кални саркофази. Изведнъж два гигантски каменни идола се извисиха, застанаха като на пост от двете страни на пътя им. Тези богове имаха еднакви блажени усмивки, а десниците им бяха вдигнати за благословия. Ерозията на пясъчника и вятърът бяха издълбали фини криволици по широките им бузи.

Камилите минаха под сенките на гигантските статуи и Жосеран потисна трепването си. Почуди се какво ли ново дяволско дело ги чака напред по пътя.

 

 

— Казва се Боркан — каза Хутлун на Жосеран същата нощ, докато седяха до огъня в двора на кервансарая.

— Бог ли е?

— Много подобно на бог. В някои места е почитан като пророк, както и самия велик Мохамед.

— Не разбирам. Вие сте господари тук, а разрешавате на тези хора да строят своите идоли открито?

— Разбира се.

— Но тези земи принадлежат на татарите. А ги оставяте така да показват религията си?

— Естествено. Този Боркан е по-маловажен бог. Ако беше по-силен от Тенгри, Духът на Синьото небе, нямаше да ги победим във войните. Затова им позволяваме да си запазят боговете. Така е по-добре за нас. Това ги държи слаби.

Жосеран беше удивен от това разсъждение. За Рим беше немислимо да остави каквато и да било религия да процъфтява там, където са установили господството си. Папа Инокентий III дори беше заповядал да се проведе кръстоносен поход срещу катарите в Лангедок, защото отказали да признаят върховенството на папата и литургията на Рим. Много от тези градове все още тънеха в разруха четирийсет или петдесет години по-късно, а полята на катарите продължаваха да пустеят до разрушените селца.

А ето че тези татарски дяволи — както би се изразил Уилям — оставяха онези, които бяха под тяхна власт, да живеят, както разбират, стига да плащат налозите си. Струва ми се, помисли си той, че ние, християните, има много да учим от тези варвари.

Само че имаше вярвания, чието съществуване не приемаше с такава лекота.

 

 

Жосеран видя как една от камилите в началото на върволицата едва пристъпя и рухва на колене. Главата й беше извита назад и докосваше първата гърбица, устата й зееше към небето. Звуците, които издаваше в предсмъртната си агония, накараха стомахът му да се присвие.

— Змия — извика Хутлун. — Видях я как я ухапа!

Жосеран извади меча си.

— Какво правиш? — извика Едноокия, хукнал да го спре, робата му се развяваше зад него.

— Ще я отърва от мъките й.

— Не може! — присъедини се Хутлун към камиларя.

— Но това е милост.

— Не можеш да убиеш камила! Душата й ще ни донесе лош късмет. Трябва да чакаш и да видиш дали ще умре.

— Естествено, че ще умре. Вижте я! Има ли лек срещу ухапване от отровна змия?

— Независимо от това — знаеше си своето Хутлун, — трябва да чакаме.

Така че той чака заедно с Хутлун и камиларя. Изминаха безкрайни минути, но накрая камилата изрева за последно и се катурна на една страна. Краката й заритаха конвулсивно и се отпуснаха неподвижни.

— Видя ли — каза й Жосеран. — Можехме да спестим мъките на животното.

— Щеше да е лоша поличба да я убием — повтори Хутлун и се отдалечи.

Жосеран прибра меча си в ножницата.

— Суеверие! — изсъска той.

— Не, Варварино! — възрази му Едноокия. — Тя е права. Духът й щеше да се върне и да ни преследва до края на пътуването ни.

Камиларят въздъхна, наскърбен от загубата на едно от безценните му животни.

Жосеран поклати глава. Кой би могъл да проумее тези хора, които оставяха другите свободно да изповядват религията си под тяхна власт и вярваха, че дори животното има душа? Какво да мисли един християнски рицар за това?