Колин Фалконър
Пътят на коприната (50)

48

Бързината, с която нощта се спускаше над пустинята, изненада Жосеран. Като че ги хвърляха в донжон без прозорци и след тях здраво хлопваха желязната врата.

Случваше се в късните следобеди да съгледат самотен кервансарай в далечината и тогава Хутлун ги караше да ускорят ход, за да пристигнат преди залез, да намерят подслон зад жълтеникаво-кафявите му стени. Просваха се изтощени сред вързопите и въжетата, котлетата започваха да къкрят над огнищата, а тях ги обземаше благодарност за подслона, който получаваха от неумолимия пустинен вятър.

В други нощи бяха принудени да си направят стан в откритата пустиня, присвиваха се край мижавия огън, запален от изсушени на слънцето камилски изпражнения. Татарите ги наричаха аргол и в тази гола пустош те бяха единственият им огрев. Поне ги имаше в изобилие, тъй като вървяха по пътя, по който минаваха всички кервани. Едноокия пълнеше пътьом кошове с камилски изпражнения, а когато спираха да направят стана си и огънят вече гореше, татарите събираха още с шепи.

После се хранеха с рядката каша от кобилешка извара, която беше станала основната им храна, накрая потъваха в черен, безпаметен сън на твърдата земя, присвити в своите овчи кожи.

И идваше ред на въшките да се гощават.

 

 

Една вечер Жосеран стоеше присвит до нетоплещия огън, дълго след като татарите се бяха сгушили за сън в своите делове. Хутлун също нещо се помайваше. Той се зачуди дали и тя не е започнала да търси компанията му със същата сила, с която той копнееше за нейната.

Уилям стоя буден, колкото можа, истински досадник, но умората най-накрая го надви. Вече сами, Жосеран и Хутлун наблюдаваха как огънят гасне и слушаха хъркането на татарите. В мрака Едноокия забълнува на демоните, които тормозеха съня му. Камилите сумтяха и се обаждаха дрезгаво и рязко.

— Разкажи ми за себе си, християнино — помоли Хутлун.

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за онези земи, които споменаваш. Онези Земи отвъд. Там ли си роден?

— Не, роден съм близо до място, което се нарича Троа, в Бургундия, област в страна на име Франция. Не съм я виждал пет години и дори повече, откакто домът ми е място по име Акра, това е голям град с крепост близо до морето.

— Какво е да живееш в крепост? Понякога нямаш ли чувството, че си в затвор?

— През целия си живот съм живял между каменни стени. Привикнал съм. Всъщност откритите пространства като това ме плашат.

— Не бих могла да живея зад стени. Човек трябва да има трева под краката си и оседлан кон да язди.

Жосеран вдигна поглед към небето. Приличаше на къс черна коприна, обсипана с диаманти. Красиво беше, но го караше да се чувства разголен.

— Веднъж като дете реших да открия колко звезди има там горе. Промъкнах се скришом навън от замъка една нощ и легнал в полето, започнах да броя.

— И колко звезди има?

— Не знам. Заспал съм. Баща ми ме открил под грамаден дъб, почти замръзнал и ме отнесъл у дома. Събудих се на постеля от кожа до запаления буен огън. Никога повече не пожелах да опознавам нощта. Нито пък съм брал такъв студ. Докато не попаднах на Покрива на света.

Припомни си ръцете на баща си около него, как го топлят, как брадата му гъделичка врата му. Споменът трябваше да носи удоволствие, но както много други, и този беше примесен със скръб.

Дали пък не е трябвало да ме остави там под дъба, помисли си Жосеран.

— Баща ми много често ме е прибирал на ръце вкъщи — сподели и Хутлун. — Все бягах нощем. Исках да летя, да докосна звездите с върха на пръстите си. — Протегна ръка към звездното небе. — В Християнство имате ли имена за звездите?

— Онази там е Полярната звезда — посочи на север, — но имаме имена и за струпванията от звезди. — Той посочи над главата си. — Например това там наричаме Голямата мечка. Ако го гледаш достатъчно дълго, можеш да си представиш силует на мечка.

— Тогава имате невероятно въображение — разсмя се тя. — За нас това са Седемте великани. Виждаш ли звездата ей там. Това е Златният пирон. На него боговете привързват конете си.

— Вярваш в повече от един бог, така ли?

— Вярвам, че може да има повече от един. Може ли някой да каже?

— Но има само един Бог, който ни е създал, който е създал и останалите неща.

— Как може да знаеш със сигурност, че има само един бог? Бил ли си на Синьото небе, за да го видиш лично?

— Такава е вярата ми.

— Вярата — повтори тя. — Вярвам, че конят ми ще ме отведе до края на пътуването. Останалото трябва сама да разбера.

Умълчаха се.

— Имаш ли деца, християнино? — изведнъж го попита тя.

— Имах. Дъщеря.

— Какво стана с нея?

— Почина.

— Ами съпругата ти?

Той се поколеба. Доколко можеше да сподели с тази жена миналото си? И ако й разкажеше, колко от него би могла да разбере, когато собствените й обичаи бяха толкова различни?

— Тя е много далеч, във Франция.

— Обичаш ли я?

— Обичах тялото й.

— Колко време има, откакто не си я виждал?

— Стават много години. Според мен дори е забравила как изглеждам.

— Защо не се върнеш при нея?

— Защото тя в действителност не ми е съпруга. Принадлежи на друг. Върху душата ми тежи грях.

Хутлун кимна. Да вземеш чужда жена, беше престъпление и за татарите. Тя пристегна шала около лицето си, за да се предпази от студа. Виждаше само очите й и блясъкът от пламъците се отразяваше в тях.

— Ще ти говоря открито — заяви той. — Винаги съм гледал на жените като на възглавница, нещо меко, с което да си легнеш нощем. Позволявам ли си волности, като говоря така с теб?

— Не, разбира се. И баща ми има много съпруги, които държи заради удоволствията на тялото. Но има само една любимка, а сега вече е стар, кипежът на кръвта му утихна и той прекарва повечето време с нея. Разговарят надълго и нашироко.

— Грешно е да имаш повече от една съпруга.

— Защо?

— Мъжът трябва да сдържа желанията си. Те обиждат Бог.

— И твоят свят човек ли вярва в това?

— Може и да не съм му голям поклонник, но вярвам, че разбира Божият промисъл по-добре от мен.

— Как може един човек да разбере промислите на боговете? Толкова много в живота е несигурно.

— Божият закон е неизменен. На хората се пада да го спазват.

— Като дете ме учеха да не се подчинявам на друг закон, освен този на Чингис, нашият Велик хан, защото това прави империята ни силна. Колкото до боговете, опитваме се и слушаме духовете на Синьото небе, доколкото ни е възможно. Но всичко е несигурно.

— Чингис учеше ли ви, че за един мъж е правилно да има толкова съпруги, колкото му се иска?

— Жената не е просто топло място за твоите желания, християнино. Тя е и гладна уста, а притежава и утроба, с която да ражда деца. Не апетитът на мъжа определя желанието му да има жени, ами неговото състояние. Чингис казва, че по закон един мъж не бива да взима жената на друг заради удоволствието; понеже това наистина е престъпление. Така е, защото застрашава мира в клана, не защото обижда Духа на Синьото небе.

Жосеран никога не си беше помислял, че е възможно да разговаря толкова открито с жена по подобни въпроси. А ето че на това място, под откритото небе, под студения звезден свод и сред самотата на пустинята, той се почувства свободен от ограниченията на своето общество и тиранията на своя бог. Но Бог беше бог на всички човеци, разбира се, не само бог на франките, нали?

— Кажи ми — рече тя, — каква е тази изповед, за която говориш, това нещо, което правите с вашите шамани. Какво им казвате?

— Доверяваме им греховете си.

— Вашите грехове ли?

— Сластолюбието. Разврата.

— Това само нещата, които правите с жените, ли са, това ли трябва да им кажете?

— Не само. Нашите измами, жестокостта ни към другите. А също и нечистите си помисли.

— Помисли?

— Ако си завистлив. Ако си горделив.

— Тогава ти се срамуваш от нещата, които те правят човек, а не бог — в гласа й имаше озадачение. — Това спира ли ви да прегрешавате? По-добре ли се чувствате, когато разказвате за това?

— Понякога. Продължавам да живея в страх, че може да получа вечно наказание.

— Имате бог, който ви прави слаби, после ви наказва за слабостта ви. Не ти ли си струва странно?

Не знаеше как да й отговори. Отново не успя да защити вярата си. Не можеше да защити вярата си дори в спор с една татарка! Вместо това промени разговора:

— Каза, че си видяла старец, който язди до мен в планините.

— Ти не ми вярваш.

— Трудно ми е да го повярвам. Но съм любопитен.

— Старецът е тук, независимо дали вярваш или не. Тук е, независимо дали си любопитен или не си.

— Ако е така, мисля, че знам кой може да е.

— Казвам ти какво съм видяла. Нямам нужда от обяснението ти. Не е необходимо.

— Описваш баща ми.

— Баща ти мъртъв ли е? — Той кимна. — Защо, християнино, за теб това е странно? Предците ни винаги са с нас. Трябва да ги почитаме или ще ни донесат лош късмет.

— Според теб дали духът на баща ми ме е последвал дотук, за да ме защити?

— Разбира се. Защо иначе ще е тук и ще язди с теб?

— Защо иначе? Ами като проклятие.

— Ако те проклинаше, защо не те бутна в планинската пропаст, когато спасяваше твоя шаман?

Жосеран не можа да й отговори. Искаше отчаяно да й повярва. Искаше и да я прегърне. Усещаше как сърцето му бие лудо в гърдите му, а в слабините и стомаха му се разливаше топлина.

— Такава жена като теб не съм познавал — измърмори той.

За един безразсъден миг си представи как се пресяга и я целува. Надяваше се дори тя първа да го направи, че могат да се съединят под това огромно звездно одеяло, докато спътниците им спят на няколко крачки от тях.

Вместо това тя каза:

— Уморих се вече. Отивам да спя.

След като Хутлун се изгуби в мрака, той се сви на земята объркан, изтощен и без да може да си отпочине. Смут беше обхванал разума и сърцето му.

— Прости ми — прошепна той в свитите си пръсти.

Луната изгря над пустинята. Той се заслуша в тишината да долови бащиния си глас.