Колин Фалконър
Пътят на коприната (125)

123

Кашгар

Минаха през обкована с желязо врата, през тесен двор, ограден със стени, по чиято тухлена зидария се катереха рози, под свод с потрошен куфически фриз, гроздово зелено върху бяло. Най-накрая нагоре по тесни, изронени от вековете стъпала към кулата.

Странна делегация вървеше през тъмния ходник на западната отбранителна кула. Татарският офицер със златокрилия си шлем ги водеше, следваше го мъж с жълтеникаво лице и черна роба с качулка, а зад него брадясал великан в дел и здрави татарски ботуши. На върха на кулата спряха пред една от стаите. Ято китайски придворни дами излетяха навън през резбованата орехова врата с приведени глави.

Уилям дръпна Жосеран настрана.

— Какво трябва да направя? — простена той. — Не мога да се моля за езичница!

— Тогава се помоли за човешка душа в беда.

— Онова, което ме молиш, е невъзможно!

— Ще нанесеш смъртна обида на спътниците ни, като им откажеш, така ли? Прави каквото щеш и се надявай на най-доброто, защото според мен резултатът ще е все същият.

— Той какво разправя? — лавна Сартак.

— Опасява си да не ви разочарова.

— Магията му проработи при Мар Салах. Освен това нищо друго не й е помогнало. Напомни му, че ако принцесата умре, може да бъдем принудени да останем тук още петдесет зими.

— Не мога да го направя! — повтаряше Уилям.

— Готов ли е? — попита Сартак.

— Готов е — отвърна Жосеран.

Сартак отвори вратата на стаята и Жосеран изблъска Уилям през нея. Стаята някога беше служила като лични покои на мохамедански принц или принцеса, реши Жосеран, защото беше чудно нагласена, за разлика от неговата гола килия. Имаше панделка от арабско писмо около сводестите прозорци, а кирпичените стени бяха украсени с керамичен фриз с геометричен мотив, матовочервено върху восъчно жълто.

Мяо-йен лежеше на леглото в средата на стаята и явно спеше. Изглеждаше изгубена в огромното помещение. В ъглите бяха запалени два мангала, но пращящите тополови клони не успяваха да прогонят студа от стаята.

Сартак отказа да престъпи прага, страхуваше се от духовете, които се рееха около тялото на Мяо-йен. Жосеран отстъпи и Уилям отиде сам до леглото й. Огледа се тревожно.

— Къде са нейните лечители?

— Сартак каза, че не са успели да я изцелят и затова ги е отстранил от нея.

Уилям облиза побелелите си устни.

— Казвам ти, че не мога да го направя! Тя не е получила светото кръщение.

— Не можем да обидим домакините си! Толкова ли е тежко за теб да се помолиш за нея? Достатъчно от времето си прекарваш на колене!

Кое го беше така уплашило, почуди се Жосеран. Дали не се страхуваше от зараза! Но ако болестта й се разпространяваше от диханието й, тогава и придворните й дами вече щяха да лежат ни живи, ни умрели, нали?

Жосеран погледна дребничката фигура на леглото. Тя не заслужаваше да умре в този самотен оазис, все още беше дете. С някаква неразбираема част от съществото си той продължаваше да вярва, че молитвите на един свещеник, дори тези на такива проклети духовници като Уилям, за Бог бяха по-ценни от сто молитви от обикновените молители.

— Направи, каквото можеш за нея — каза Жосеран и се обърна към вратата.

Уилям го улови за ръкава.

— Тук ли ме оставяш?

— Аз не съм шаман. На теб се полага да извършиш чудото.

— Казах ти, не мога да се моля за нея! Бог няма да се трогне за една езичница!

— Тя не е езичница, както сам знаеш. Тя е младо момиче и е болна! Можеш да се престориш, че проявяваш съчувствие, нали?

Излезе и тръшна вратата след себе си така, че трясъкът отекна из цялата крепост.