Колин Фалконър
Пътят на коприната (46)

44

Оазисът Кашгар се простираше на ден езда в равнината сред редици от тополи и полета с посеви. Зад тях скалистите върхове на Покрива на света едва се виждаха през маранята от жегата. Вече бяха само сън.

Прекараха вечерта в мрачен кервансарай — укрепена странноприемница, която осигуряваше сигурно убежище от разбойниците в безлюдните пустини. Кервансараят имаше голи, измазани с кал стени без прозорци, само бойници за защита. Единственият вход беше порта с решетка от дърво и желязо. Животните бяха подслонени в средния двор, имаше още кладенец и джамия. В останалата част кервансараят беше подобна на пещера зала с висок, сводест покрив и пръстен под, на който пътниците се хранеха и спяха заедно. Правилата на кервансарая били неизменни, обясни Хутлун на Жосеран; кервансараят бил убежище, в което не се допускало никакво насилие. Дори кръвните врагове не враждували, докато били зад стените му.

Нахраниха се с овнешко, ориз и подправки. Ситни песъчинки се бяха промъкнали незнайно как в ориза и хрущяха между зъбите. Така щеше да бъде занапред, предупреди го Хутлун. Пустинята щяла да си пробие път до всичко.

Като Дявола, отговори Уилям, когато Жосеран му преведе думите й.

— Ако всичко, което се каже, се превърне в повод за нравоучение — закани се Жосеран, — ще те оставя да си глух и ням до края на пътуването.

Точно на залез при вратите на кервансарая се появи ездач. Жосеран разпозна в него един от телохранителите на Кайду. Яздил беше усилно от запад, конят му беше изтощен, а хълбоците му покрити с пяна. Шепнешком предаде съобщение на Хутлун и тя се отдръпна с побелели устни.

Но явно никой не възнамеряваше да доведе до знанието на варварина какво се е случило.

Тази нощ бяха единствените пътници в кервансарая и се разположиха из широката зала. Дори в полите на планината нощта беше студена. Жосеран трепереше, свит под кожите на коравата земя.

Сенките от вече гаснещите пламъци на огъня танцуваха по стените. Татарите бяха унили, страхуваха се от пустинята повече, отколкото се страхуваха от Покрива на света.

Жосеран се взираше в почернелите греди на покрива и се чудеше колко ли пътници са минали под този висок свод през вековете, търговци тръгнали на изток към Катай или на запад към Персия със своите коприни, подправки, слонова кост и римско злато. Сигурно сред тях християните като него са били малцина. Слушал беше за венециански търговци, за които се говореше, че са поели по този път, но и така да беше, те не се бяха завърнали, за да разкажат^[1].

— Кога ще ми се изповядаш? — изшептя в мрака монахът.

— Страхувам се, че ставаш непоносим.

— Душата ти е в опасност.

— Нека аз бера грижа за душата си.

— Виждал съм как гледаш вещицата. Не си ли положил обет за въздържание, когато си се присъединил към тамплиерите?

— Обетът ми не е за цял живот. Обвързах се за пет години с тамплиерите като покаяние. Тези пет години почти изтекоха.

Уилям се умълча. Жосеран реши, че е заспал.

— Тогава не си истински рицар-тамплиер?

— Изпълнявам прилежно задълженията си в услуга на Ордена. Когато срокът свърши, ще се върна във Франция. Имам имение с къща и няколко неплодородни ниви, които несъмнено са били присвоени от съседите по време на отсъствието ми.

— Изоставил си имотите си, за да отидеш в Земите отвъд? Що за грях изисква такова покаяние! — Жосеран не отговори и Уилям продължи: — Нещо много тежи на съвестта ти.

— Службата ми в Ордена ми гарантира опрощение на всичките ми земни грехове.

— Изговаряш думите, но не вярваш в тях. Виждам в сърцето ти, тамплиере.

— Ще изредя един по един греховете си пред моя изповедник в Ордена, когато се завърна.

— Не се съмнявай, че аз също ще ги изредя един по един.

— Уверен съм в това.

— Внимавай за поведението си, ако искаш да видиш отново Франция — предупреди го Уилям, а после се обърна и заспа.

Внимавай за поведението си, ако искаш да видиш отново Франция.

Очакваше, че добрият монах ще го обвини във всички възможни светотатства и немарливо изпълнение на задачите пред Съвета, когато се завърнат в Земите отвъд. Знаеше какви са доминиканците. И с голи ръце да беше измъкнал този неблагодарник от огъня на Ада, ако смигнеше на проститутка, докато го спасява, този щеше да го наклевети на епископа.

Опита се да си представи какво би било, ако е отново във Франция. Щеше да си потърси жена, предполагаше той, щеше да поговори с някого от съседите си за техните дъщери. Оставил беше заместник, който да се грижи за делата му, не се съмняваше, че го е обрал до шушка в негово отсъствие и е оставил нивите и имението да се рушат безстопанствено. Представи си как пристига у дома посред зима, в килера няма прясно месо, подът — потънал в мръсотия, половината слуги спят или са избягали.

Забравил беше имената на повечето. Питаше се дали ще има поне един от тях, който да се сети за него. Толкова много спомени беше изгубил. Да не беше Уилям, дали изобщо щеше да си спомни за Франция.