Колин Фалконър
Пътят на коприната (28)

26

Хутлун притежаваше дарбата, откакто се помнеше. Появила се беше като неудържима енергия в тялото й. Открай време не я свърташе на едно място, дори като дете винаги заспиваше с мъка и на няколко пъти беше скитосвала нощем.

Пращаха братята й в свирепи вихрушки да я търсят в мрака. Понякога не можеха да я открият. Когато Хутлун се връщаше в стана на следващата сутрин, премръзнала и с празен поглед, майка й вече я оплакваше и скърбеше за смъртта й.

После Хутлун се измъчваше от угризения. Но не можеше да направи нищо, за да се спре. Дарбата й не го позволяваше.

Странните подтици на душата й постихнаха след първото й месечно кървене, но не изчезнаха. Веднъж отведе коня си до края на скала и си представи как го пришпорва отвъд ръба в пространството и тишината на вечното Синьо небе. Тогава си помисли как може да разпери ръце и как щяха да се превърнат в огромни, червеникавокафяви криле на сокол.

Би могла да полети.

Да лети.

Брат й Текудай я беше открил, сграбчил за юздите и издърпал коня й от ръба на урвата.

Скоро след това Текудай се поболя. Баща и извика шаманите и те казаха молитви за него, по тяхна молба трима пленници кераити бяха съсечени и с кръвта им напръскаха тялото на Текудай, който лежеше и се гърчеше на леглото си от кожи. И въпреки това силите на брат й отслабваха.

Когато шаманите влизаха в нечия юрта, защото в нея има причинена от злите духове болест, тази болест можеше да прескочи от едното тяло в другото и беше опасно за обикновен човек да се приближава. Само че една сутрин Кайду надзърна през покривалото на входа на юртата и откри Хутлун свита на кълбо до брат си, заспала дълбоко. Той се втурна и я изнесе, надал вой от отчаяние, уплашен, че може да изгуби не само сина си, но и дъщеря си. Хутлун обаче изобщо не се разболя.

Вместо това Текудай започна да се съвзема.

След този случай започнаха да я спохождат виденията. Един ден Хутлун отиде при баща си и му каза да не ловува този ден, защото е сънувала как чудовище го изяжда. Той през смях отхвърли предупрежденията й. Същия следобед, докато вадеше стрелите си от повалена дива коза, го нападна мечка. Тя остави четири огромни прореза върху гърдите му и когато го донесоха у дома, едва дишаше.

Хутлун остана при него цялата нощ, смучеше съсирилата се кръв от раните му. Когато баща й оцеля, останалите шамани дойдоха при нея и й казаха, че има дарба.

Една възрастна жена, Чангелей, и един мъж, Магиу, я научиха на свещените ритуали и от този момент нататък Кайду винаги се допитваше до нея, щом трябваше да вземе важно решение.

За Хутлун дарбата й понякога беше товар. Имаше случаи, когато уменията й я измъчваха, както когато сънува, че един от мъжете от племето издевателства над съпругата на друг мъж. Хутлун не се издаде, но живееше в тормоз от това, което знае, докато насилникът не падна убит в битка.

Не искаше тази дарба. Искаше да бъде свободна като братята си, да язди из степите и да галопира редом до баща си.

Но в одимения мрак на нощта духовете й говореха и я пренасяха през степите. Отначало тези нейни видения не траеха по-дълго от една светкавица в планината нощем, но когато поотрасна, оставаше все по-дълго и по-дълго в Отвъдния свят и понякога погледът й стигаше чак до самия хоризонт на времето. Когато духът беше силен в нея, тя можеше да прелети над цялата долина и да надзърне навсякъде. Преживяването я замайваше и оставяше без сили.

Тази нощ тя препусна през Покрива на света с варварина с брада с цвят на огън, превила сменящите се оси на часовете, за да види какво очаква нея и него. Онова, което видя напред във времето, беше ужасяващо, бъдещето, което се простря пред нея, беше прекалено страшно, за да го гледа.