Колин Фалконър
Пътят на коприната (108)

106

Пустинята остана зад гърба им, великият преход беше извършен за втори път. В Кашгар спряха при крепостта, охранявана от верни на Хубилай войници, и размениха камилите си за бързи татарски коне. Насочиха се към проходите на запад.

Над тях първите снегове покриваха подножията на Покрива на света.

Вървяха по стръмния склон на долина нагоре към планините, покрай буйни потоци и масивни речни камъни, свлечени по време на пролетното пълноводие, между червени зъбери, които изчезваха в облаците. Излязоха от долината на плато и спряха да почиват до солено езеро.

Жосеран се размърда на седлото на татарския си жребец. Зелената смърчова гора изглеждаше незначителна срещу белите купести облаци. Вятърът донесе мъгла и студен дъжд и за няколко мига само изми долината и я остави яркозелена на жълтата слънчева светлина. Над нея се изви дъга.

Трябваше да избързат, за да минат, преди ледът да затвори Покрива на света и да ги улови в клопка, каза Сартак. След като преминеха през тези планини, щяха да са на броени месеци път от Алепо и сигурното завръщане у дома.

— У дома — измърмори той.

Имаше ли дом сега Жосеран Сарацини? Може би заради наближаващата зима из това диво място той изведнъж усети повяхването на годините си. Вече прехвърляше трийсет и не му оставаше време за велики планове. Може би петнайсет години, ако се върнеше в Прованс, по-малко, ако избереше да остане в Земите отвъд с техните болести и убийци, непрестанни стълкновения и войни.

Съдбата на човек е сигурна, понеже всички дължим смърт на Бога, но сега искаше само да намери или достатъчно сила да умре, или достатъчно основание да живее.