Колин Фалконър
Пътят на коприната (34)

32

Поеха през равнината в бърз галоп. Почти беше забравил колко страда при пътуването от Алепо. След няколко часа Жосеран имаше чувството, че гръбнакът му е разтракан чак до темето. Погледна към Уилям и видя още по-големите страдания на добрия им монах. Татарските седла бяха много тесни, повдигнати отпред и отзад и направени от ярко боядисано дърво. Видът им радваше очите, но все едно човек яздеше върху седло от камък.

Хутлун беше пред него. Дебело червено кадифе украсяваше седлото й, а скъпоценни камъни — лъка й. На нивото на бедрата й имаше сребърни пирони. Почуди се как Хутлун може да язди на такова седло. Сигурно е изтезание. Или пък коприната на бедрата й е толкова корава, колкото щавена кожа. Ами, помисли си той мрачно, това тайнство за мен ще си остане неразбулено.

Яздеха в сянката на покритите със сняг планини, през долините, из които разпръснато растяха тополи и кипариси, полета, които тепърва щяха да се раззеленяват след дългата зима. Тук хората бяха казаци и узбеки и живееха в четвъртити къщи с плоски покриви. Къщите бяха каменни, цепнатините в стените бяха запълнени със слама, а покривите направени от клони, треви и изсъхнала кал.

Извисяващите се сиви и бели висини му се струваха непреодолими: наистина ли имаше път зад тези стени от камък и лед?

След два дни усилена езда, криволичейки, преминаха през хълмове, орехови и хвойнови гори, през високи пасища, изпъстрени с черните обли юрти на киргизките овчари. Някои от пастирите вече се бяха преместили със своите стада към високите пасища на долината.

Овцете пасяха по склоновете и не приличаха на овцете от Прованс. Това бяха огромни животни с извити рога, дължината на някои от тях беше колкото един човешки бой. Наглед приличаха повече на кози, с изключение на това, че имаха интересни тлъсти опашки, като тигани, направени от вълна. Жосеран видя страховити едри животни с огромно руно и яки рога, които татарите наричаха якове.

Съзряха дим тънко да струи сред боровете и спряха пред усамотена юрта. Отвън на бамбукова рогозка се сушеше козе сирене. Спънаха конете и Хутлун дръпна покривалото на юртата, сякаш е нейна. Насядаха вътре и киргизкият овчар и жена му им донесоха козе мляко и малко сушено овче месо. После също толкова рязко Хутлун ги накара да се изправят и след няколко измърморени думи на благодарност отново се метнаха на конете и се отправиха на път.

Християнският свети човек рухна. Лежеше по гръб на тревата и припяваше нещо под сурдинка в брадата си. Варваринът коленичи до него и се опита да сипе малко кумис от меха, който носеше на седлото си в устата му. За пръв път Хутлун виждаше толкова неподходящо събрани спътници.

— Какво му е? — рязко попита тя.

— Изтощен е.

— Яздим едва от седмица.

— Не е привикнал.

— Този ваш папа много лошо си подбира пратениците.

— Предполагам, че го е избрал заради неговата набожност, а не заради уменията му да язди.

— Вижда се.

Хутлун място не можеше да си намери на седлото. Нейният баща й беше оказал чест, разбира се, като й повери охраната на пратениците, но откровено казано, тя на драго сърце би се отказала от нея. Страхуваше се от този огнен мъж и черния му гарван. В сънищата си беше летяла в бъдещето и там за тези двамата имаше мрачни истории.

— Трябва да продължим.

— Цяла сутрин яздим — възрази Жосеран.

— Ако непрестанно спираме така, никога няма да стигнем. Кекав е този твой шаман.

Уилям с усилие седна.

— Трябва да тръгваме ли? — в гласа му имаше повече примирение, отколкото ропот.

Жосеран кимна.

— Изглежда нямаме време за почивка.

— Тогава Бог ще ни даде сили да направим, каквото трябва.

Той сграбчи ръката на Жосеран и се запрепъва на краката си. Конете им бяха привързани към близкото фъстъчено дърво. Конят на Уилям пристъпваше от крак на крак, все още подозрително настроен към странния мирис на този непознат; а когато усети пляскането от ръката на Уилям по задницата си, се дръпна назад ужасен и така рязко издърпа юздите, че се отскубна. Побягна надалеч, метнал Уилям на земята.

Хутлун извика предупредително и препусна след него по ливадата. Улови изплашения кон след около сто и петдесет метра и Жосеран видя как се привежда от седлото си, за да хване оглавника му и да го спре.

Когато се върна, Уилям още седеше на земята, блед от потреса и притиснал рамото си. Другите татари стояха наоколо и се смееха. Случката ги веселеше.

Хутлун чувстваше само гняв. Сега може и да им беше до смях, но друг път този щеше да направи някоя щуротия, от която да им причернее.

— Добре ли е?

— Няма счупени кости — рече Жосеран.

— Късмет има. Моля те, напомни му отново, че трябва да се качва на седлото само от лявата страна, както съм му казвала. Конят ще стои мирен, ако се приближи откъм близката страна.

— Мисля, че ще го запомни по-добре вече.

— Надявам се. Не може да язди, не може да говори като човеците, силите му са колкото на дете. Един ден ще ни навлече лош късмет, Варварино!

— Той е божи човек, не е рицар! — отвърна Жосеран, който с изненада се улови, че защитава монаха. — И не ме наричай „Варварино“! Името ми е Жосеран!

Най-накрая беше успяла да го вбеси. Прекрасно. Усети как настроението й се подобрява.

— Жосеран Варварина — разсмя се тя и изви коня си, за да се отдалечи.

Уилям се настани на седлото.

— Не умирай в ръцете ми, свещенико — процеди през зъби Жосеран. — Ти си под моята закрила.

— Бог ме води и закриля всеки ден. Не се страхувай за мен.

— Не се страхувам за теб. Просто не ми се иска да се проваля в изпълнението на дълга си.

— Нито аз в изпълнението на моя, тамплиере.

Жосеран наблюдаваше как монахът изнурено пришпори коня си напред. Стърчи на седлото като седнал на тръни, помисли си той. Сърцето му принадлежи на папата, но със сигурност задникът му — на Дявола.