Колин Фалконър
Пътят на коприната (62)

60

Появи се из нищото, връхлетя от север.

Първи го усетиха камилите. Станаха неспокойни и надаваха протяжни ревове, преди облаците да изникнат на северния хоризонт. Тогава и Жосеран видя мърляво жълтата мъгла, която бързо се надигаше по небето. Прашни дяволи скачаха и танцуваха над цялата планина, предвестници на ужасяващия пристъп след това.

Все още беше следобед, когато настана мрак. Слънцето изчезна зад кълбовидните облаци, а по границите на пустинята запросветваха мълнии.

Студен вятър запрати пясък в лицата им, сякаш ги удари с гигантски юмрук.

Камилите ревяха пронизително и се дърпаха от въжетата си. Едноокия крещеше на всички да слизат от тях.

— Карабуран — извика Хутлун. — Черният ураган.

Тъмно було от прах се носеше към тях, гонено от бурята.

Настигна ги бързо, като планина, надигнала се от спокойно море. Нямаше къде да се подслонят, нямаше къде да бягат.

Разнесе се гръм и по-младите камили заврещяха и затропаха с копита. По-възрастните знаеха какво предстои, вече бяха подвили колене и заравяха муцуни и носове в мекия пясък. Едноокия тичаше нагоре-надолу по върволицата на кервана, дърпаше въжетата на по-младите камили и ги сваляше на колене, принуждаваше ги да допрат муцуни до земята.

— Помогни ми! — изкрещя към Жосеран. — Иначе ще се задушат!

Когато приключиха, Жосеран се прислони на единствено възможното място, приклекна на завет до хълбока на камилата. Първите пориви на дъжда заплющяха над тях. Няколко минути по-рано се бяха пекли на слънцето, сега трепереха под изсипващата се косо суграшица.

Жосеран вдигна поглед и видя Хутлун, ужасът от бурята беше променил до неузнаваемост лицето й, очите й бяха широко отворени. Изражението й беше безпогрешно: принцесата на татарите се страхуваше. Спътниците й също трепереха като глупаци, крещяха и се присвиваха при всеки тътен.

— Това е знак от Тенгри — извика Хутлун. — Духът на Синьото небе ни е ядосан!

Това е само буря, помисли си Жосеран. Малко дъжд и гръмотевици. Какво му е толкова страшното?

Само буря.

Буря беше, да, но каквато за пръв път преживяваше. Вятърът виеше като зъл дух, вещаещ смърт. Далеч вляво от тях огромна дюна беше започнала да напредва, пясъците течаха от билото й като прилив на вълна.

А после суграшицата се превърна в град.

Хутлун се присви до камилата си. Намираше са на десетина стъпки от него, но почти не я виждаше през пороя от леден дъжд и носения от вятъра пясък. Жосеран се запрепъва в нейната посока и се отпусна до нея.

— Спусни качулката си над устата и носа си! — извика му тя. — Или ще умреш!

Послуша я. Имаше право. Очите, устата и дори носът му бяха пълни с пясък. Вече беше почти невъзможно да диша.

Разнесе се ужасяващо стенание, сякаш самата земя се разтваряше. Жосеран придърпа още по-плътно качулката над лицето си, задушаваше се от пясъка.

Дори в ужаса си чувстваше близостта й. Обви с ръка раменете й, собственически жест и жест на закрила, и почувства всяка частица от нея. Сега телата им се докосваха. Дори усети как неговото се разпалва, въпреки надигащия се страх или може би заради него.

Усети ръката й около кръста си.

Ако този момент беше последният, помисли си той, ако телата им бъдат затрупани в пясъка и никога не ги открият, краят щеше да е подобаващ. Тогава никога няма да му се наложи да преживее страданието да я напусне, както със сигурност ще му се наложи. Ще се превърнат в пясъчни демони и вечно ще танцуват из Такламакан.

Стояха така сякаш цяла вечност, притиснати един до друг с еднаква стръв, като че се държаха за самия живот, заобиколени от ревящия задушаващ мрак. Не си казаха нищо, невъзможно беше. Въпреки това Жосеран усети, че са сключили споразумение.

Леденият вятър шибаше и късаше дрехите им, носеше пясък и камъни около тях сред грохотния тътен, все едно самият Дявол проклинаше и крещеше в желанието си да се докопа до тях, както са прегърнати.

Жосеран трепереше от студ, но с топлината на тялото й, притиснато в него, като топлина от буен огън, не се страхуваше.

Продължи с часове и отмина толкова бързо, колкото беше и дошло. Шумът стихна. Слънцето се показа на облачното небе като втора зора. Жосеран отново почувства топлината му по гърба си. Размърда се предпазливо, бавно вдигна глава изпод пясъка. Камилата на Хутлун, която беше техен подслон по време на бурята, полека се изправи на крака, кашляше и ревеше.

Оранжевата опашка от прахоляк бързо се стопяваше по небето в далечината.

Ризите им бяха прогизнали от леда и дъжда, на слънцето от тях започна да се издига пара. Хутлун махна шала от лицето си, легна и започна да кашля и хрипливо, на пресекулки да си поема дъх. Най-накрая спазъмът премина и тя седна.

Гледаха се един друг. Нито един от двамата не проговори.

Дюните наоколо бяха покрити с малки, нескопосани могилки. Една по една тези могилки се навдигаха и се превръщаха в човешки форми и камили, полузаровени от бурята. Татарите бавно се изправиха, олюлявайки се като пияници, които се отдалечават от кръчмата, смееха се и се потупваха по раменете, поздравяваха се с избавлението си.

Жосеран чу стенанията и на Уилям. Хълмче от пясък на не повече от десет стъпки от него се нагъна и раздвижи. Монахът седна, по бузите, устните и клепачите му беше полепнал пясък, приличаше на отдавна заровена костенурка.

Дишаше с мъка.

Жосеран разтърси главата му и допря кожения си мех за вода до устните му. Монахът се закашля свирепо, повърна повечето от водата на пясъка, после легна на една страна и започна да се дави като риба на сухо. Жосеран го измъкна напълно от пясъчния му гроб. Носеният от вятъра чакъл беше раздрал наметката му.

— Свърши — успокои го Жосеран. — Бурята отмина.

Чувстваше погледа на Хутлун върху себе си. Когато се обърна към нея, на лицето й видя израз, който не беше виждал върху лицето на никоя жена — или може би това на Катрин в онази първа нощ. Погледът в очите й можеше да разтопи восъчна свещ.

Заблуждаваше се. Не беше свършило. Бурята не беше отминала.