Колин Фалконър
Пътят на коприната (115)

113

Силуетът му се очертаваше на светлината на слънцето сто крачки над нея. Почувства как я жегна болката от онова, което беше направила. Но така беше най-добре. Спасила му беше живота и в същото време се грижеше за доброто на баща си и клана. Една татарска принцеса няма друг избор.

Видя го да обръща коня си, да изоставя състезанието. Извърна се още, за да го погледне за последен път.

И това стигаше, за да се промени всичко.

Ако беше гледала напред, щеше да види ронливия сипей и да накара кобилата си да го заобиколи. Или може би въртенето й на седлото беше притеснило животното. Но миг по-късно, когато кобилата й се препъна, усети тръсването. Хутлун отскочи, за да попречи и двете да се изтъркалят надолу по урвата.

Нейната ловкост и инстинктът на кобилата им спаси живота. Тя отново скочи на крака, грабна поводите, докато конят се мъчеше да стъпи стабилно на трошливата скала. Хутлун усети как скалата се рони под ботушите й и падна тежко по гръб. Но не изпусна влачещия се повод и овладя със сигурна ръка ужасеното животно. С последно усилие се изкачи на пътеката.

Хутлун полежа там, замаяна от падането. Бавно се изправи на крака, едва си пое дъх от режещата болка в ребрата, върху които се беше стоварила на неравната скала.

Изведнъж той се озова отгоре й.

Чу го да галопира по тясната пътека, руното на козия труп се удряше в задницата на коня му. Прекалено бързо яздеше, но някак успяваше да се задържи на седлото.

Ръката й се насочи към колана и плетеният камшик се появи в дясната й ръка. Изви се във въздуха като трясък на падащо дърво. Конят на Жосеран се стресна и спря, ездачът му се плъзна на земята.

Тя бързо успокои кобилата си и отново се метна на седлото.

Жосеран се изправи тромаво и погледът му я съпроводи надолу по пътеката, онемял от неверие. Погледна към лявата си ръка, камшикът беше оставил кървава резка. Дори беше разкъсал тъканта на горната му дреха. Рамото му отново беше пламнало, почувства, че по лакътя му отново потече кръв.

Конят му на няколко стъпки встрани препускаше и хвърляше къчове, нервите и нрава му не се бяха подобрили от последното преживяване. Жосеран хукна след него, улови поводите и се опита да го укроти. Все още не беше много късно да се върне обратно по пътеката и да прекоси хребета. Все още можеше да се измъкне, както, уверен беше, че им се иска да направи.

Не, проклета да е.

Бързо се качи на седлото и пришпори коня надолу по пътеката.

Хутлун отново хвърли поглед през рамо с надеждата този път да е поел по пътя, който му беше предначертала. Със сигурност се е отказал от преследването.

Не повярва на очите си.

Продължаваше да участва.

— Махай се! — извика му тя раздразнена. — Махай се!

Викът й отекна из планината, по пролома над смърчовата и еловата гора, през дълбокото черно езеро в подножието на хребета.

— Връщай се! Тръгвай към Кашгар! Спасявай се! Връщай се!

Той дръпна поводите и за миг сянката му се очерта върху издатината над нея. Тя почака да види какво ще предприеме. Най-накрая той обърна коня си. И погледът й го съпроводи, докато се отдалечава, заля я облекчение, примесено с горчиво разочарование. И той в крайна сметка се оказа мъж, като останалите.

Жосеран знаеше, че не може да я настигне. Дребното му конче се бореше на всяка стъпка върху ронливата скала. Ако го пришпореше прекалено, то щеше да се препъне и да изпрати и двама им на смърт надолу по планинския склон.

Стигна до широка издатина и между стените на клисурата успя да различи кафеникавия цвят на степта и черните юрти на татарския стан. Надолу по планината течеше поток пенеше се и се вливаше в езерото под него.

Острицатата по бреговете му беше станала още по-корава от нощния мраз; повърхността на езерото беше черна, отгоре й плуваха ледени плочи. Кръпки замръзнал сняг белееха по пещерите на езерото, където слънчевите лъчи не достигаха.

Надзърна през ръба на канарата, чу потракването от копитата, което отекваше по пътеката под него. Гласът на Хутлун отекна над долината:

— Махай се, Жос-ран! Връщай се!

Връщай се. Връщай се с белега от камшика ми върху лицето си, Жос-ран. Връщай се сам, чуди се какво се е случило с мен в остатъка от живота си.

— По-добре да се удавя в това студено черно езеро, отколкото да вра в проклетия казан на баща ти — каза високо Жосеран. Заби пети в хълбоците на коня и се опита да го пришпори към издатината. Той не помръдна. Жосеран извади камата си от ботуша и го удари по зеницата с нея.

Неописуем скок в пространството.

Докато се носеха във въздуха, Жосеран се освободи от седлото, все още без да изпуска трупа на козата от ръка. Помисли, че вижда сянка на скали, скрити под повърхността. Удара почувства първо с краката си. Ако това беше смъртта, тогава по силата на някаква милост, за която се беше молил, тя щеше да е бърза.

Такова зрелище таеше в себе си ужас, но и удивление; удивление от смелостта и гордостта му. В единия миг тя гледаше нагоре, закрила очи с ръка срещу слънчевата светлина, мислеше, че е изчезнал. После изведнъж езерото долу се разплиска, чу се силен плясък и конят се скри в черната вода, след него — друг, по-малък, когато Жосеран го последва.

Дъхът на Хутлун спря. Никога не си беше помисляла, че ще е способен на подобна лудост. Вълните от мястото, където кон и ездач се бяха гмурнали, се разстлаха към плитчините, където се застигнаха и пръснаха пяна.

Как е възможно някой да направи подобно нещо?

Първо на повърхността се показа главата на коня, който заплува отчаяно към другия бряг. Измъкна се от водата на разтрепераните си крака, по задницата му течеше кръв от раната с камата.

От Жосеран още нямаше никаква следа. Хутлун изрида от мъка.