Колин Фалконър
Пътят на коприната (22)

20

Прекосиха просторна равнина със селца от варосана глина. Понякога съглеждаха руините на джамия или самотната арка на кервансарай, свидетелство за кървавия поход на Чингис хан отпреди петдесет години. Но накрая пустинята остана зад гърба им. Вървяха по зелена долина, из която течеше река, към Самарканд.

Градът, през който преминаваха керваните, беше заобиколен от планини с покрити със сняг върхове. Набраздените куполи на мохамеданските храмове спяха под сребристи тополи Реджистанът — множество оживени пазарища, обградени от сиво-кафявите стени на търговските складове и странноприемниците. Този град също беше построен отново след разрушаването му от татарите, изпечените на слънцето тухли на медресетата и джамиите наново бяха украсявани с хвърлящ отблясъци на зимното слънце фаянс в яркосиньо и наситено тюркоазено.

Жосеран стоеше на покрива на техния хан и наблюдаваше как зората плъзва мръсножълтеникавите си пръсти над множеството заоблени покриви на тържищата и в лабиринтите от аркади. Покритият с плочи купол на джамията проблясваше сякаш направен от лед, черният, тънък като иглен връх на минарето се очертаваше срещу самотна студена звезда. Мюезинът започна азана, призивът за молитва. Екотът от него се понесе над града.

— Аузбилахи мина шайтани рахим, бисмилях рахмани рахим…

— Чуй ги. Подквичват като човек, на когото му вадят зъб — подигра се Уилям.

Жосеран се извърна. Монахът изникна от сенките като призрак. Приключи със завързването на въжето около расото си.

— Това е песнопение, което много наподобява нашите грегориански песни — обясни Жосеран. — Извисява се и пада и е в същата степен мелодично.

— Като нашите ли? — изръмжа Уилям.

— Смяташ го за варварско, защото не го разбираш. Последните пет години живях в Светите земи. Това песнопение се повтаря всеки ден призори, едни и същи думи, една и съща хармония. И те търсят своя бог, както ние търсим нашия.

— Те нямат бог, тамплиере. Има само един Бог и Той е Бог на единствената истинска вяра.

Жосеран зърна грубоватия силует на щъркел, свил гнездо на покрива на близкото минаре, гледка толкова близка за него, че сякаш го пренесе в Акра. Щяха да му липсват щъркелите, ако изобщо се върнеше някога във Франция! Може би наистина живя прекалено дълго сред сарацините и е заразен от техните ереси.

— Искам само да кажа, че не са безбожници, както смятат някои.

— Ако не обичат Христос, как тогава може да са друго, освен безбожници?

Жосеран не отговори.

— Много сме далеч от Акра — продължи Уилям, — но скоро ще се върнем и ще бъда принуден да докладвам думите ти. Ще постъпиш мъдро, ако внимаваш за приказките си.

Проклети да са всички свещеници, помисли си Жосеран. И му хрумна: може би няма да се върна, ако Бог е милостив. Но пък кога в живота си съм виждал Бог да проявява милост?