Колин Фалконър
Пътят на коприната (42)

40

Жосеран отвори очи. През дупката на върха на покрива лениво се точеше димът от горящите дърва; бледа жълтееща слънчева светлина падаше косо на килимите. Покривалото на входа беше отметнато и разкриваше зелена поляна. Чу цвиленето на конете.

Уилям седеше до огъня и го наблюдаваше.

— Добре е, че не умря, тамплиере. Душата ти е пропита с грях.

Уилям повдигна главата му и поднесе дървена купа с кисело кобилешко мляко към устните му.

— Колко дълго съм… спал?

— Само една нощ.

— Хутлун…

— Вещицата е отвън.

Жосеран опипа несигурно скалпа си. Засъхналата кръв беше изпоцапала косата му, имаше и отворена рана.

— Помислих, че ще умра.

— Не било Божията воля.

— Тя беше тук. Сега си спомням. Тук беше.

— Опита се да те зароби с дяволските си дела.

На входа падна сянка. Хутлун стоеше там с ръце на хълбоците. На Жосеран му се стори, че в очите й проблясва облекчение, но изражението изчезна толкова бързо, колкото и бързо се беше появило.

— Изглежда си възстановяваш силите — попита тя.

— Благодаря — измърмори Жосеран.

— За какво?

— За… молитвите ти.

— Бих направила същото за всеки от отряда ми, който е болен — държеше в ръце купа с варено месо, от което се вдигаше пара. — Ето. Трябва да се храниш.

Де да знаех какво мислиш, рече си наум Жосеран.

— Радвам се, че се съвземаш. Баща ми щеше да се разгневи, ако беше загинал. Той ме натовари със задачата да те отведа здрав и читав до Центъра на света.

Остави храната и му се усмихна загадъчно, от усмивката й сърцето му подскочи. После си тръгна.

Уилям стискаше разпятието на гърдите си.

— Какво каза? Несъмнено вещицата си е приписала заслугите за възстановяването ти.

— Ти беше готов… да ме закопаеш. Защо да не й благодаря?

— Ти пострада от удар по главата, нищо повече. Не беше сериозно.

— Но ти се канеше да ми дадеш… последно причастие.

— Просто тактика, за да те накарам да се изповядаш и да махнеш товара от вонящата си душа.

Жосеран се взираше в закуската, която Хутлун му беше донесла.

— Пак ли варено овнешко?

— Не е овнешко — рече Уилям. Тази сутрин се радваме на разнообразие на трапезата. — На лицето му се появи изражение, което Жосеран не успя да разгадае. — Един от конете ни умря през нощта.

— Чий кон? — но вече знаеше.

Уилям не отговори. Поне монахът имаше благоприличието да си придаде разстроен вид.

— Късмет — рече Жосеран.

— Вещицата каза, че не бива да я оставяме на лешоядите, докато умираме от глад — Уилям се изправи на крака. — Бог в безкрайната Си мъдрост избра да вземе душата на коня ти, а не твоята. Може би я е сметнал за по-ценна.

— Тогава не е справедлив. Трябваше да е по-милостив към коня ми. Аз избрах това пътуване, а не Късмет.

— Говорим за товарно добиче! Благодари се на Бог, че още си жив! — прогърмя гласът на Уилям.

Късмет, помисли си Жосеран. Уилям беше прав, защо да скърби за един кон? Но макар кобилата да беше, както каза монахът, само товарно добиче, това не намаляваше неговия срам или скръбта му. Той беше видял как тя бавно се топи през последните месеци. Късмет го беше носила до последния си дъх. Страданието й тежеше на съвестта му.

Товарът в душата му се увеличи. Така да бъде. Той си спомни как свещеникът го беше приканвал миналата вечер да се изповяда, да се отърве от греховете си. Защо не се беше възползвал от тази възможност? Защо беше толкова упорит?

Може би защото той беше по-строгият си съдник. Дори ако Бог можеше да прости на Жосеран Сарацини, Жосеран Сарацини не би могъл да прости на себе си.