Колин Фалконър
Пътят на коприната (4)

2

Бащата на Хутлун, Кайду, тази зима беше устроил стана си във Ферганската долина, под Покрива на света. Черни канари като юмруци на богове и склонове, изпъстрени със сребристи тополи, ги обграждаха от всички страни. На север висока седловина приютяваше тъмно езеро. Отгоре й се извисяваше хребет, наричан Жената се отдалечава.

Предишната нощ Кайду беше поставил труповете на две заклани бели кози на билото му. За да спечели състезанието, един от тях — Хутлун или нейният кандидат-жених Джебей, трябваше първи да постави кози труп пред прага на юртата му.

Всички се бяха събрали да наблюдават зрелището: мъжете, облечени в кожуси и с плъстени шапки; жените със сополиви деца на ръце. Цареше зловещо мълчание. Дъхът от хиляди гърди се издигаше във въздуха на превалящата утрин.

Свитата на Джебей чакаше малко по встрани. Широките в гърбовете монголски коне потропваха с копита в утринния студ.

Самият Джебей имаше тяло на мъж, но лице на момче, а бързите му разпилени движения издаваха притеснението му. Баща му го наблюдаваше навъсено.

Кайду излезе от юртата си, отиде до дъщеря си и постави ръка върху гривата на коня й. Дъщеря му беше висока и стройна за татарка, но тялото й беше скрито под дебел кожух и ботуши. Носеше обточена с кожа шапка, шал скриваше устата и носа й и оставяше открити само очите.

— Остави го да победи — прошепна й той.

Тъмните очи проблеснаха.

— Ако ме заслужава, ще ме победи.

— Добро момче е, но не язди толкова добре, колкото теб.

Конят й биеше развълнувано и нетърпеливо с копито по земята.

— Щом е добро, нека ме победи.

Кайду се намръщи на дързостта й. Така му се щеше Текудай или Джерел да бяха наследили малко от духа й. Огледа смълчаните бронзови лица. Повечето от жените се усмихваха на дъщеря му. Искаше им се да са като нея.

— Който ми донесе козата, ще бъде неговата воля! — провикна се той и отстъпи назад.

Джебей смушка коня си и го принуди да застане до Хутлун. Усмихна се и кимна към Кайду. Въобразява си, че може да победи, помисли си възрастният мъж. Не познава дъщеря му.

Кайду вдигна десния си юмрук. Щом го свали, надпреварата започна.

Поеха в бърз галоп през тълпата, после извън стана с юртите и се насочиха към кафявите хълмове, покрити с бял сняг. Джебей стоеше здраво на стремената, яздеше устремно, с лице срещу вятъра. Копитата на коня му барабаняха по замръзналата равнина. Хвърли поглед през рамо и видя как неочаквано конят на Хутлун завива, след миг вече беше на двеста стъпки от него, поел към най-стръмния склон на планината.

Почуди се дали не трябва да я последва. Над него се издигаше широкият склон на седловината. Когато предишния ден обходи пътя на състезанието, избра най-чистия път нагоре към хребета. Много късно беше да променя решението си. Какво правеше това момиче? Може би е избрала по-дългия път; сигурно е някаква стратегия, за да го остави да победи. Той се запъти право към седловината.

Хутлун искаше той да победи. Нали?

Хутлун се усмихна, когато си представи объркването на Джебей. Той наистина нямаше избор. Ако сега я последваше, щеше да изостане в надпреварата и нямаше да може да навакса, освен ако конят й не паднеше. Тогава оставаше ли му друго, освен да продължи по избрания от него път?

Тя заобиколи издадената скала и се насочи към скален пролом, наричан Мястото, където умря магарето, заради стръмнината на склона. Копитата на коня й се подхлъзваха по ронещата се шистова скала. Тя го смушка. Хутлун знаеше, че пулсиращото му сърце и жилавите мускули ще издържат изпитанието. Колко пъти беше яздила по същата пътека в други надпревари заради удоволствието от съревнованието?

Клетият Джебей.