Колин Фалконър
Пътят на коприната (45)

43

Прекосили бяха Покрива на света, като търсеха презвитер Йоан и магията на Евангелията, но всичко което откриха зад снабдените с наблюдателници стени на Кашгар, бяха мохамедани. Жосеран не си беше представял така прословутите земи на Катай, които приличаха на който и да е град в Земите отвъд със своите ханове и тържища, сводести портици и покрити с мозайки куполи.

Хората се наричаха уйгури. Очите им не бяха с формата на бадем, нито носовете им сплеснати като на татарската им свита. Всъщност приличаха на гърците, а езикът им напомняше този на тюрките, който беше научил в Земите отвъд. Татарите също го говореха свободно, разваляха го със смесица от собствените си изрази.

Отиваха към тържището. Хутлун и войниците й проправяха път през блъсканицата из улиците зад джамията, където възрастни мъже с бродирани молитвени шапки седяха на стъпалата на айвана, а босоноги деца играеха в тънката струя вода, която течеше в канавката. Прахоляк и дребни мушици изпълваха въздуха. По гърба му се стичаше пот и набраздяваше лицето му.

Лабиринт от улички тръгваше във всяка посока, засенени улици се промъкваха през снопове слънчева светлина. Сакати просяци стенеха и протягаха разкривени нокти за подаяния. Бръснари бръснеха теметата на клиентите си с дълги ножове, ковачи и пекари се потяха в пещи с почернели стени, дрънченето на метал и виковете на соколарите се смесваха с уханния лъх на печен хляб и слабия мирис на отпадъци и нечистотии.

Жосеран беше виждал много арабски пазари в Земите отвъд, но нищо не можеше да се сравни с този. От всички страни бяха заобиколени с тълпи. Виждаше хора с всякакъв цвят на кожата от светла до тъмнокафява и всякакви одежди: облечени в кожа соколари с тюрбани като сарацините; покрити с прах конници с обточени с кожа шапки и в кожуси от овчи кожи, чиито поли се удряха по високите им ботуши, таджики с високи черни шапки. Уйгурите се отличаваха с дългите си до коленете черни връхни дрехи, а жените им носеха пъстри копринени шалове или бяха скрити под дебели копринени наметки, толкова дълги и безформени, че беше невъзможно да се каже, в коя посока гледат, когато стоят на едно място.

Дървените двуетажни градски къщи се тълпяха от всички страни. От време на време той вдигаше поглед и виждаше забулено лице да го наблюдава иззад украсения капак на прозореца, преди да изчезне бързо. Жосеран зяпаше като селянин на панаир. Имаше топове коприна, по-високи от човешки бой, издути торби хашиш и огромни платнени торби с подправки, оранжеви, зелени, яркочервени; ръчно направени ножове, които блестяха с нефрити и рубини; варени кози глави се взираха със замъглени очи от рушащите се стени и тлъсти овчи дробове вряха в казани. На украсените балкони на чайните белобради старци с дълги роби пиеха зелен чай и пушеха изпускащи кълба дим лули.

Пазарът беше неразбория от животни: камили, страховити наглед добичета с рога, които наричаха якове, магарета, кучета и кози. Миризмата задушаваше, нечистотиите им бяха навсякъде. Наблизо прорева камила и го оглуши; магаре ревна през кафявите си зъби, докато се олюляваше и препъваше под чудовищно количество товар. Минаваща каруца, накамарена с пъпеши, зеле и други продукти, ги накара да се прилепят до стената. Докато се мъчеше да си проправи път през тълпата, каруцарят крещеше:

— Борш! Борш!

Брадати киргизки конници галопираха и пришпорваха каруци през площада, който наричаха мегдан, и вдигаха дебели облаци прах, докато другите се пазаряха с търговците на коне. Тълпа беше насъбрала борбата на петли, жестоки наглед хора крещяха и се ръгаха около мястото на сражението.

Невъзмутима, Хутлун вървеше пред тях и водеше коня си. Представляваше екзотична фигура дори сред тази сарацинска тълпа със своя пурпурен дел и дългия си копринен шал, увит здраво около главата. Само дългата й плитка, която се движеше по раменете й, показваше, че е жена. Когато най-накрая стигна до кошарите на животните, тя влезе в ожесточен спор с едноок търговец на камили.

— Какво прави тя? — попита Уилям.

— Каза, че трябвало да разменим конете си за камили. Предстои ни да пресечем голяма пустиня по пътя за Каракорум.

— Сега пустиня ли? Колко още ще ни водят?

— Тъй като е прекалено късно да се връщаме, май е по-добре да не знаем колко остава.

Жосеран усещаше как ги наблюдават от всеки ъгъл на тържището. Разбра, че са невероятно зрелище в импровизираните си татарски роби. Някакъв просяк дръпна Уилям за ръкава. Монахът го прокле с викове и той се сви обратно. Един от татарите заобиколи към сакатия и го шибна с камшика си.

Междувременно Хутлун беше сграбчила с юмрук робата на камиларя.

— Опитваш се да ни обереш! — ръмжеше тя насреща му. — Дано оная ти работа гнояса и изгние като месо на слънце!

— Цената си я бива — възразяваше едноокият, все още ухилен като лунатик, — можеш да питаш всеки! Аз съм почтен човек!

— Ако ти си почтен човек, тогава в пустинята расте ориз и конят ми може да рецитира сури от Корана!

И така нататък, Хутлун не спираше да крещи обиди, а камиларят с ужас кършеше ръце всеки път щом Хутлун му предложеше по-ниска цена. Ако Жосеран не беше наблюдавал подобни сделки хиляди пъти в Акра и Тир, може би щеше да си помисли, че Хутлун и камиларят ще се хванат за гушите. Хутлун плю в прахта и размаха юмрук пред камиларя, а той вдигна ръце към небето и помоли своя бог да се намеси и да го защити, преди да са го превърнали в бедняк.

Но всичко приключи мирно и този ден на тържището нямаше съсипани съдби. Вместо това час по-късно Хутлун и нейните татари напуснаха Кашгар с върволица от камили вместо своите коне и ухиления едноок камилар като техен водач.