Колин Фалконър
Пътят на коприната (54)

52

Мъжът стоеше със сведена глава до кошарите на камилите, потънал в разговор с Хутлун. Едноокия и неколцина от татарите ги наобикаляха, ухилени като идиоти. Жосеран тръгна към тях, Уилям вървеше по петите му.

— Искала си да ме видиш? — обърна се той към Хутлун.

— Този мъж желае да говори с теб.

— За какво?

— Мисли, че понеже си се отправил на път, за да посетиш хана на хановете, сигурно си богат мъж.

— Пари ли иска?

— Покани те да прекараш нощта в къщата му.

— Тук сме настанени достатъчно удобно.

— Той няма точно това предвид. Кани те да се настаниш в къщата му с всичко, което това означава. Той ще се премести и ти можеш да си господар на дома му през нощта. Каза, че има съпруга и две красиви дъщери и те са твои, да правиш с тях каквото пожелаеш. — Лицето й беше безизразно, нищо в очите й не му подсказваше какво мисли. — За тази услуга, естествено, очаква отплата.

Жосеран се взираше ту в нея, ту в мъжа.

— Какво има, християнино? Никога ли не си се събирал с жена, само с ръката си ли действаш? — попита го Едноокия.

Татарите гръмогласно се разсмяха.

— Това прилично ли е?

— Тук смятат това за чест — отговори Хутлун. — Да се окаже такова гостоприемство, носи благословия от техните богове.

— Какво става? — извика Уилям, извън кожата си от яд, че не може да разбере и дума от разговора.

— Ами предложиха ми… жена… за през нощта.

— Проститутка ли? — викна Уилям.

— Не, не е проститутка. Съпругата на този мъж.

— Съпругата му проститутка ли е?

Жосеран се канеше да отвърне: „Да, а и дъщерите му също“, но размисли. Уилям имаше вид, сякаш е на път да получи разрив на сърцето.

— Ти, естествено, си отказал.

Жосеран обаче все още не беше решил дали да откаже. Пет години без жена, мислеше си той. Пет години покаяние и целомъдрие не изцелиха душата му. Опита се да пресметне кой месец е. Сигурно наближаваше Петдесетница. По тази сметка неговите пет години служба изтичаха, той беше изпълнил обета си към Ордена на тамплиерите и отново беше свободен. Свободата му пред Бог може би беше друг въпрос, но той вече тънеше в грях, какво значение имаше тогава още едно прегрешение?

Утре мога да се изповядам на свещеника.

— Отказваш — нареди му със съскане Уилям. — Ние сме на свещена мисия, възложена от самия папа. Няма да търпя това!

Тези думи му помогнаха да вземе решение.

— Ти си на свещена мисия, възложена от папата. Аз съм просто мъж, от плът и кръв, това е.

Обърна се към уйгуреца, който търпеливо чакаше отговор. Жосеран внимателно го огледа. Връхната му дреха беше съдрана, зъбите му — развалени. Под долната му устна имаше кичури косми, които може би на младини са били брада. Обезкуражаващ вид.

— Ес салаам алейкум — каза на арабски мъжът и се зарадва, когато Жосеран му отговори, както беше научил в Земите отвъд, с: „Ва алейкум ес салаам“.

— Ще пожелаете ли да бъдете мой гост, господине?

Жосеран се двоумеше.

— Съпругата ви — подхвана той — красива ли е?

Мъжът закима усърдно.

— Колкото Бог е пожелал.

Честен отговор поне.

Уилям изпъна рамене.

— Трябва да останеш тук в двореца. Забранявам ти!

— Нищо не можеш да ми забраниш! Ще остана, където ми харесва да бъда!

— Тогава нега Бог се смили над душата ти!

Уилям произнесе думите с тон, който внушаваше, че се надява Бог да стори тъкмо обратното, и се отдалечи.

Едноокия озадачено погледна Жосеран.

— Той не харесва ли жените?

Жосеран поклати глава.

— Въздържа се от всичко плътско.

— Даже… нали се сещаш, и от по някоя овца, така ли?

Жосеран се почуди в какви ли опасни обстоятелства камиларят им водач е изгубил окото си.

— Нали няма да отклониш гостоприемството на този мъж? — настояваше Едноокия. — Той жадува да спечели благоволението на своя бог.

Жосеран продължаваше да се колебае, погледна към Хутлун, която многозначително гледаше в друга посока. Проклета да е. Трябваше ли да се мъчи в немотия в очакване на богатства, които никога няма да види?

В крайна сметка е само мъж, мислеше си Хутлун, докато вървеше обратно към помещенията, където щеше да пренощува. И какво? Собственият й баща си има личен харем, Великият хан на Каракорум има сто жени на разположение или поне така беше слушала. Освен това този Жос-ран е само пратеник от някаква варварска страна, защо да я е грижа къде ще си прекарва нощите и какви кобили ще язди?

И въпреки това варваринът я смущаваше. Преди той да дойде в степите, съдбата й беше ясна. Може би щеше да чака до последната възможност, но знаеше, че един ден трябва да се омъжи за силен и подходящ принц от друг клан и да му роди деца. Това щеше да е животът й.

Преди тя се беше примирила.

Тогава защо сега сърцето й се бунтуваше? Нали не може да обича някакъв варварин? Самата мисъл беше противна. Животът й беше с татарски вожд като нея и в степта, където може да отгледа децата си с вятър в косите им и тревата на степите под краката им.

А ето че проклина уйгуреца и цялото му семейство. Надяваше се жена му да има лице на камила, а дъщерите му да вонят като кози.

Тази нощ даругачи беше организирал угощение в чест на гостите си, но Хутлун не се появи. Когато един от нейните подчинени дойде да я вземе, тя го прогони обратно с добре прицелен ритник. Щом вратата хлопна зад него, той чу как ножът й се заби в дървото на няколко инча от лицето му и си плю на петите.

Сама и в лошо настроение, Хутлун наблюдаваше как сенките пълзят по стените. Изпи три купи черен кумис и заспа непробудно на пода.